Седя на стола и пропъждам тъмнината. Пъдя и съня - и без него мога да живея.Седя на стола и мисля хиляди неща – глупави, лъжливи и определено не толкова истински, колкото ми се иска. Има демон в душата ми, обвит в облаци дим. Демон, вплел се в стомаха ми, просмукан в кръвта ми, вгнезден в сърцето ми.
- Какво знаеш ти за любовта, дете? – ме пита той. – Опитала ли си от забранения плод, за да говориш така свободно и открито за нея? Знаеш ли на какво се основава чувството, за което уж всички живеят и умират?
Облаци дим се издигат към светлината, която хвърля лампата и за миг забравям тъмните сенки, които са скупчени на стената, изчаквайки ме да проявя дори миг невнимание и разсеяност. Задушени от острата опияняваща миризма на никотина, няколко мушички падат по бюрото ми, носейки известие за преждевременната смърт. Грижливо изписват със собствените си безжизнени телца преходността на живота.
Лампата изгасва, светлината изчезва, едва различавам малките трупове в тъмното. Не човешки, но все пак трупове… И мирисът на лавандула, идващ откъм близкия прозорец, сякаш дава последно причастие.
Седя в тъмното и усещам как демонът се пробужда в мен. Не за пръв, но не и за последен път, аз знам. Тъй като се е превърнал в неизменна част от мен, вплетен в тялото ми, с разпрострени израстъци навсякъде, здраво впити. И пак: мирисът на дива лавандула.Заплетен е в ума ми, дава проявление, място за изява на лоши мисли, лоши намерения. Злоба, омраза, ненавист… поглъщат мен, докато той се храни с тях. И мами още лоши помисли, за да задоволи глада си. Радостта става на болка, ентусиазмът се превръща в отчаяние, а чистата еуфория – в нищо повече от проклятие, закрепено пак с… Какво? Познахте – клонка лавандула.
- Любов ли бе, да я опишеш? - пита демонът, нагло пренебрегвайки въпросът, който замря на устните ми преди да бъде изречен.
- Защо не ми опишеш любовта… дете?
И знам, макар и с частица от ума си, че, нежно хванал ме за ръка, той всъщност ме води към пропастта. И мили, изкушаващи думи, небрежно, невинно прошепнати, ще се опита да ме придума да скоча. А ако затворя очи и се опитам да го прогоня, ще ме бутне вътре. И пак ще се загубя, опитвайки се да намеря самата себе си.
- Опиши ми любовта, хайде… - протяга мъртво бели пръсти той. – Не можеш?
- Не мога. Не мога да мисля, не мога вечно да знам всичко. – думите, прошепнати от устните ми не са мои, но това едва ли е от значение. Негови са, всъщност, защото той уважава само своите твърдения, а към мислите на другите се отнася с укор и презрение.
- Да ти я опиша аз тогава… А, дете? Любов… Любов ли бе да я опишеш? Егоистична, ревностна, злокобна, смъртоносна. Казват, че, ако се влюбиш, се променяш. И фактически, това неизменно означава, че част от теб умира. Да, умира. Загива безвъзвратно, като тъмнината, разтворена в лъчите на слънцето. Като капката гореща кръв, удавена в ледените вълни на океана. И ако част от теб умира, то как тогава можеш да си сигурен, че това не е именно най–добрата от всички? Залагаш всичко в името на любовта, а накрая губиш много повече от живота си. Губиш себе си, губиш този, който си бил, губиш душата си. А кой ли вярва в душата? – подсмихва се той. – Не знам. Със сигурност не и влюбените. Губиш собствената си принадлежност, това твое „аз”…
Да, и знаеш ли защо? Защото решаваш да поискаш нещо повече от всичко това, което вече имаш. Наглост, алчност, искаш още, желаеш още, копнееш за още… Хората са мазохисти. Влюбват се, за да страдат. И дори когато страдат, пак са щастливи. Егоисти…
Любовта не е за всекиго, дете… тя не е нежна, мила и добра. Тя е именно всичко това, което мразиш от дъното на душата си. Не е топлина, а сковаващ студ, вледеняващ кръвта ти, трошащ костите ти. Не.. Не е за всеки любовта. Ти вярвай, че ще оцелееш и без нея, вярвай си, че все някой ден ще имаш така желаната възможност да страдаш…
И хилядите никотинови прашинки, съставни части на цигарения дим, хилядите различни по вид отровни изпарения, вливащи се в дробовете ми всеки път щом вдишам, се умножават много кратно. Виждам всяка буква, виждам глупавата и несъществуваща любов. Сега е само дума, не надежда или чувство.
- Скачай, потъни в безвремието… - шепне някой на ухото ми, а затворените ми очи виждат друга, паралелна реалност. – Дишай, скачай и живей.
И с ръце, като крила разперени летя и падам в пропастта. Като птица от небето, с единствената разлика, че е вече отдавна мъртва. Труп при труповете, прах при прахта. Затворени очи. Затворени… Затворени…

…………..

Сега отворени. Широко, широко отворени, попиващи всяко нещо около себе си, сякаш го съзират за първи път.
Късно е. Демонът заспа отдавна. Дори и демоните спят, не знаехте ли?
Той спи, а аз будувам. Изхабена, празна, изтощена, очакваща съня.
И знам, че скочих в пропастта, ала съм жива, да. Умря само една безполезна мисъл, която и без това се луташе като сомнамбул в мрачните килии на ума ми вече твърде много време. Умря нагласата и възгледът за любовта. Сляпата вяра, подклаждана от куп безсмислени истории, създадени за онези, които си търсят оправдание да плачат. По–силна съм, по–жива. Макар и без любов – разбира се, че мога да живея макар, че се уверявам в този дълго отричан факт.

…………

И се оглеждам.
Тишина.
Моят демон спи отдавна и аз се готвя да го последвам. Изтощена съм. Цигареният дим се утаява, облаци попиват в килима, в мебелите, в дрехите ми. И никотинът, и отровата, и труповете, пръснати като карфици по белите листи – все там ще си останат.
Заспивам и сънувам. Сънувам влюбеният демон. И се разнася сладострастен мирис, напомнящ ми на толкова много хубави неща, кое от кое по–прекрасно, по–реално, по–истинско… А този мирис… лавандула?
Изсъхнала и пожълтяла, но все пак лавандула. Човек не може да получи всичкото, което иска, не е ли така? Бледо подобие на цвете…
Мъртва, да… Но лавандула.