С дъжда дойде и той...

Тя стоеше на своето любимо място в  малкото кафене край улица ‘‘Пиер‘‘. Тук беше нейното пристанище. Мястото, където размишляваше защо и как бе стигнала дотук. До този голям  град, до всичко ново, което я откъсваше от единствения ù дом. Отдавна бе свикнала с мисълта, че никога повече няма  да види приятелите си. Сама избра да избяга. Макар че Катерина никога не бе смятала своя избор за правилен. Един вътрешен глас, дълбоко в сърцето ù крещеше с все сила да побегне обратно към дома, да се втурне към всичко, което ù принадлежи. Да забрави този голям град, който никога не заспиваше и я притискаше като ранено птиче в клетка. Но не можеше да го направи. Не можеше да си представи как вижда единствената си любов с друга. Не можеше да понесе, че тя вече не беше причината за неговата красива усмивка. Затова просто пиеше от кафето си и гледаше как дъждът танцува по улицата. Запали още една цигара... Да, беше пропушила, което все още беше изненада дори за нея самата. Очите ù бяха изморени. Те не играеха, както преди, а натежали и наранени гледаха  изплашено и блуждаеха някъде далеч от света. В нея нямаше нито пламък, нито надежда.  Сега погледът ù бе пълен с мъка. Мислеше за родителите си. Липсваха ù до болка. В нея гореше чувство за вина, сякаш знаеше, че ги е разочаровала, предала по някакъв начин. Не можеше да се отърси от всички лоши спомени, от несбъднатите мечти. Просто продължаваше да гледа през големия прозорец. Дъждът се усили. Хората по улиците се разбързаха още повече. А тя стоеше на старото сепаре, все тъй скръбно красива. Катерина си беше същата. Годините не я бяха променили. Сякаш все още беше в гимназията. Все още излъчваше тази невинност на дете. Големите ù очи, макар и тъжни, бяха все същите – тъмни, красиви, загадъчни. Малкият белег на брадичката, който тя имаше от четиригодишна, все още си бе на мястото. Така лицето ù, колкото красиво и перфектно да беше, издаваше детинския и буен нрав, който бе наследила от баща си. Тя все още хапеше устните си, когато бе притеснена, отмяташе коси назад, отегчена от майския дъждовен ден и разтриваше пръсти, чудейки се дали някога ще намери изход от този ад. Беше същото момиче... времето не я бе променило. Нито към по-добро, нито към по-лошо. Единствено болката в нея нарастваше. Опитваше се да не мисли за него. Да се освободи от всичко, което ù напомняше за моментите им заедно, за  аромата му, за  перфектните му устни... но не можеше. Не можеше да забрави каква голяма част от живота ù беше Борис. И именно това бе най-лошото. Той бе част от самата нея. Парченце от пъзел, което пасваше идеално в сърцето ù.  В сърцето, което отдавна беше забравило какво е щастие. Седейки ядосана на целия свят, тя въздъхна дълбоко. Тази въздишка казваше толкова много...

Внезапно някой докосна рамото ù... но това не беше обикновено докосване, в него имаше пламък, жар, която изпепеляваше. Катерина се обърна и го видя. Видя очи, за които дълго бе копняла... ръце, които години наред бе сънувала...

От този момент нататък, нищо вече не бе същото...