21.

Под земята нямаше ден и нощ. Обаче, светлините се меняха. По някое време наставаше полумрак, след 8 часа лампите засияваха. Енергия имаше предостатъчно. Военната база е била снабдена с мощни комплекси за добиване на ток от подземната река, минаваща покрай дебелите стени. Имаше оцелели техници, имаше инженери – затова и Елвик беше избрал мястото като начало на Пресътворението.

Йоан мина по сивия коридор и бързо се ориентира. Трябваше да се изкачи на предпоследния етаж, а там да открие столовата. На големия часовник в нея – кой знае защо показващ някакво време – стрелките сочеха 8 часа. По всяка вероятност – вечерта.

Край масите седяха и вечеряха повече от сто човека. Нямаше особени разлики в облеклото, но пазителите на миналото си личаха. Най-вече по лицата и поведението. Леко стегнати в походка и маниери, все още с отнесени погледи, като че се хранеха в новата епоха, а живееха в загиналия свят...

Имаше много деца. Но това бяха други деца. Сериозни, някак си вглъбени, затворени в себе си. Обръщаха внимание най-вече на родителите си или хората, които бяха с тях. Най-интересното беше, че нямаха играчки. По-късно Йоан видя, че децата имат свой отсек – със занимални, класни стаи, игрална зала... И цели гардероби с игри и играчки. Но някак си рядко, много рядко посягаха към тях. Отдавна реалността ги беше отучила от измисленото, от фикцията в забавлението. Външният свят беше прекалено страшен и в него нямаше време за отпускане и игри...

Йоан си взе чиния от шублера. Парче хляб, някаква каша, зелен плод, който се оказа вкусен и сочен. И чаша с неопределен цвят. Оказаха се витамини. Изглежда учените бяха наследили доста неща в базата.

Докато се опитваше да следва ритъма на ядене тук – спокойно, предъвквайки всичко, имайки време и да се оглежда, и да мисли – до масата спря висок мъж. Беше в одежди като неговите. Стегнат, дори сух на вид.

- Вие сте новият, нали? – Йоан кимна и посочи учтиво стола – Не, благодаря! След вечерята ще има филм на трето ниво. После можете да спите, но утре – половин час след светването на лампите, ще мина да ви взема. Отиваме на експедиция за два дни. Едно интересно място са намерили ловците днес, трябва да го огледаме...  А аз се казвам Хит...

Йоан стана, представи се – макар да беше сигурен, че онзи знаеше кой е, после побърза да изпразни чинията. Беше достатъчно и засищащо. Интересно – до кога?

Излезе от столовата, следвайки групичка от хора в бели халати. Позна – отиваха на горния етаж, точно за филма.

Заличката не беше голяма – истински киносалон, с около петдесет стола, голям екран и катедра пред него.

Тя остана празна, но останалото си беше като на някогашните кинолектории. Чу бръмченето на киномашината и на платното се появиха първите кадри... Доктор Равик... Предвоенен Париж... Общество, изпаднало в ступор и очакващо бъдещето си както зайче се е втренчило в очите на боата... Ингрид Бергман... Шарл Боайе...

Отдавна, много отдавна не беше гледал филм...

Дори беше забравил какво е това кино...

И сега не усещаше, че плаче...

Не, не от преживяванията. На мястото на доктора отдавна би намерил начин да напусне потъващия кораб, да се спаси нейде далеч от ТАЗИ реалност. А с другата ще се справи... Някак си...

Плачеше, защото разбираше, че миналото се връща. Поне в него. Разбуждаха се чувства, усещания, нещо дълбоко заровено в човека-звяр изплуваше все по-нагоре...

Когато светнаха лампите, страните му бяха сухи, очите стегнати. Стана, излезе бавно и се запъти към стаята си. Точно на ъгъла се сблъска с някой бързащ по коридора.

- Извинете – каза той...

Насреща му стоеше млада жена – малко над тридесетте, руса, с кръгло лице и чип нос. И с много, много сериозни очи...

- Да – каза тя и продължи.

Йоан се обърна подире й. Не я познаваше, не приличаше на никоя негова позната, не събуждаше никакви спомени...

Но...

Но беше различна от сенките, които се мяркаха около му – от времето на голямата катастрофа досега...

22.

Светлината минаваше през прозорчето на вратата и падаше директно върху огледалото. Което си беше изключително точен знак за събуждане. Особено, ако човек не е спал...

Цяла нощ лежа и мисли.

Малко и за младата жена. Знаеше, че със сигурност се лъже. Знаеше, че е логично първата хубава спасила се да привлече вниманието. Знаеше, че това е просто увлечение... И дори това е силна дума. Пък за любов – да не говорим...

Затова се опита да я прогони от мислите си. Не беше трудно – две денонощия в спокойна среда изобщо не бяха достатъчни, за да върнат някогашния преподавател...

Насочи вниманието си върху целта на проекта.

Елвик и останалите искаха да спасят света. Да го спасят от това, което според тях, го унищожаваше. Или поне заплашваше.

Ясно беше, че Пресътворението не може да бъде реализирано за година. И дори за десет... Та и за век...

Гланцът на цивилизацията не беше надран – беше олющен. И само малки останки – като архипелаг от почти невидими островчета – бележеха някои опорни точки. Като лъчи светлина в безлунна нощ.

А нощта над човечеството се спускаше отдавна. Пирамидата на разума ставаше все по-ниска, а върхът й все по-остър. Намаляваха хората на изкуството и съзиданието, увеличаваха се тези в основата на общественото съзнание – работници, земеделци, обслужващ персонал. Постепенно в обслужваща класа се превърнаха онези, които уж трябваше да са водещи и будители – учители, журналисти, медици, инженери, специалисти по какво ли не...

Така беше по-удобно. Конкретност на задълженията, манталитет, отговарящ на изискванията на господарите, бит по модата.

Е, никой никого не наричаше „господарю”, то си се подразбираше. Малка група изключително богати, голяма група богати и огромното мнозинство, определяно ласкателно като „средна класа”. И не се питаха какво й е средното, след като под нея имаше само една група – почти толкова голяма като брой – изпадналите. Тези, които живееха не ден за ден, а момент за момента...

Група, която се увеличаваше по брой в страните от Третия и Втория свят... Докато вълната преля и цунамито на безсмисления бунт срещу всичко и всички унищожи цивилизацията...

Не помогнаха пропагандите и мантрите в медиите, не помогнаха налаганите идеи посредством образованието, не помогнаха грижливо отглежданите сили за сигурност...

Когато няма перспектива – и оцеляването е шанс. Иначе гибелта е неминуема...

Да, в тази цивилизация бяха създадени прекрасни произведения на изкуството, направени велики изобретения и множество открития, беше даден път на човечеството към технологичен подем...

Но духът създаваше всичко това не благодарение, а въпреки цивилизацията...

Налаганите принципи на пазарни отношения унищожаваха не творбите, а създателите. Конкуренцията смазваше всичко различно, всичко ново, всичко възможно. Паричните отношения изтриха от морала човешките емоции – любов, красота, дълг, вярност, съвест...

И най-вече постоянното вкарване на хората в калъпа на мига...

Малцина бяха тези, които живееха за утрешния ден. Малцина бяха тези, които съзиждаха бъдещето. Малцина бяха тези, които жертваха днешния кеф заради утрешната наслада...

Цивилизацията беше изградена върху гнили основи... И рухна бързо. С трясък...

Като погреба разните течения – либерализъм, пазарна демокрация и какви ли не тоталитарни философии, маскирани като справедливост и светла евентуалност...

Сега Елвик искаше да спаси останките – или поне това, което смятаха той и хората му за култура. Но грешаха в едно – старо вино в нови мехове не се налива. Беше казано още в Библията...

Така си мислеше Йоан през цялата тая дълга нощ...