Намразих я от момента, в който я зърнах. Предизвикателна фигура, дълга руса коса и надменно изражение – в най-общи линии това беше най-характерно за нея на пръв поглед – моята доведена сестра.
Веднага стана ясно, че чувствата ни са взаимни, макар да се опитвахме да ги прикриваме заради нашите. Аз поне доброволно се бях нагърбила с ролята на жертва в тази ситуация, единствено заради майка ми, която много държеше на Пластичния – така наричах накратко втория си баща, и то не само защото беше пластичен хирург. В цялото му поведение имаше нещо угодническо, все се нагаждаше и правеше неистови опити да ми се хареса, макар че ясно бях дала да се разбере, че не си струва да прави толкова усилия. Просто го приемах като неизбежна част от живота ни, без забележки. Бях толкова мила и любезна, че чак се възхищавах от собственото си лицемерие, което с гордост приемах за саможертва.
Много скоро ми стана ясно, че първите ми впечатления не са ме излъгали, а само се затвърдиха, когато заживяхме заедно – сестричката ми беше истинска напаст. И други подходящи думи ми идваха наум за нея, но кротичко ги преглъщах и си давах вид, че всичко е наред. Под маската ù на фалшиво лъчезарие и мило внимание се криеше един коварен ум, чиято основна цел бе да съсипва живота ми всячески. Всъщност не ù се налагаше много да се старае, поне що се отнася до приятелския ми кръг – беше достатъчно веднъж да я зърнат, за да изцъклят очи, изплезят езици и изобщо да започнат да се държат като хипнотизирани. Приятелките на мама и близките казваха, че двете много си приличаме, и майка цяла грейваше от тези думи, явно за нея това беше страшно ласкателно, а предполагаше, че и за мен – също. Въпреки че приликата беше доста повърхностна – аз бях поне с десетина килограма повече, с бузесто лице и прекалено едър нос. Общото беше само в цвета и дължината на косите ни, както и сините очи, иначе ясно си давах сметка, че аз далеч нямам нейната блестяща външност. Само че аз прекалено дълбоко я ненавиждах, за да ù завиждам за външността. Виждах в нея единствено грозната ù същност на зъл и ограничен човек, който се чувства безкрайно доволен, единствено когато трови живота ми, и я възприемах като истинско чудовище.
Бях си обещала да не допусна отношението на приятелите и познатите ми към нея да не промени моето към тях – колкото и да се чувствах пренебрегната и наранена, не исках да го показвам. Нямаше смисъл да ги настройвам срещу себе си, бях сигурна, че те сами рано или късно ще открият каква е истинската ù същност.
Но все пак не можех да подмина с безгрижие факта, че симпатичният съсед, с когото си разменяхме дискове с музика, списания и книги, и бъбрехме с часове, вече почти не ме забелязва, когато тя е наоколо, а когато съм сама, все ми изпраща поздрави за нея. Както и това, че момчето от будката за вестници, което винаги засияваше, когато ме зърне и ми запазваше всички по-интересни списания, вече редовно ме пита за нея.
Навсякъде, където се случваше да попаднем заедно, тя неизменно предизвикваше интерес и възхищение, а аз бях просто като една бледа нейна сянка, почти незабележима, или в най-добрия случай – предизвикваща снизхождение. Не се напрягах особено да блесна в нечии очи, опитвах се да бъда над тези неща, още повече, че виждах колко повърхностна и непостоянна е тя. Щом спечелеше нечие внимание, губеше всякакъв интерес, държеше се надменно и пренебрежително, и всред всичките си възхитени ухажори всъщност нямаше нито един истински приятел, а за приятелка и дума не можеше да става. Ако не ме дразнеше така с наглото си поведение, може би щях дори да я съжалявам.
В редките случаи, когато двете се окажехме по едно и също време на едно и също място, гледах да не обръщам внимание на малките ù заядливи подмятания, любим неин специалитет. Имах си свой свят, който беше моето убежище – музиката, книгите, а от скоро и близък приятел, мисълта за който ме караше да се чувствам наистина специална. Беше музикант, запознахме се в клуба, където се събирахме понякога, и свиреше там с групата си. Някак се привлякохме от пръв поглед, не беше нужно да разговаряме много, за да установим колко добре се чувстваме заедно. Едва бяхме разменили няколко целувки, но знаех, че двамата се привличаме неудържимо и нищо не може да попречи на това.
Понеже двете избягвахме много-много да се засичаме, тя не ни беше виждала заедно – нещо, което напълно ме устройваше. Сигурна бях в искреността и силата на чувството му към мен, но все пак тръпнех при мисълта, че тя може да се опита да го прибави към колекцията си от обожатели. Самата мисъл за това ми беше непоносима.
Затова онзи следобед, когато я видях, че се навърта край мен, докато говорех с него по телефона, ме обзеха лоши предчувствия.
 - Аха, онзи симпатяга от клуба, а? – подметна, и на мен чак свят ми се зави. Толкова неочаквано ми дойде.
 - Едва ли го познаваш – казах подчертано небрежно.
Тя се завъртя с танцова стъпка из стаята и зае любимото си място – пред огледалото, където прекарваше часове в гримиране.
 - Разбира се, че го познавам. Той мен – също – отражението ù в огледалото ми намигна – И макар че са съвсем отскоро, отношенията ни са много, много добри...
 - Лъжеш – през зъби отбелязах – ти изобщо не ходиш в този клуб.
 - По принцип не си падам по такива места, наистина. Но един тип от твоята компания много настояваше да ме заведе и именно той ме запозна с приятелчето ти. Мило момче, много, много мило момче... днес се уговорихме да се видим отново.
Усетих как гневът плъзва по вените ми като киселина, после обхвана всяка моя клетка, чак в костите си го почувствах. Сърцето ми сякаш щеше да се взриви, а когато тази вълна на чиста омраза обхвана и мозъка ми, престанах да мисля. Исках само едно – да я изтрия от живота си, да я унищожа, да я залича напълно и завинаги. Просто връхлетях отгоре ù, но тя реагира светкавично и се отдръпна в последния момент. Последното, което видях, беше стреснатото ù изражение, а последното, което изпитах – зашеметяваща болка, защото се бях стоварила върху огледалото и направо минах през него.
Събуди ме тихият ромон на гласове и още преди да отворя очи, чух мама да казва:
 - Виж, вече се събужда - усетих, че гали ръката ми. Не спираше да повтаря името ми. – Миличка, чуваш ли ме? Виждаш ли ме?
Трябваше ми известно време, за да дойда на себе си и да успея да върна в реалността. Мама ме гледаше втренчено, с изражение на облекчение и загриженост, а до нея стоеше Пластичният с бяла манта. Не беше нужно да се оглеждам много, за да се досетя, че съм в болница, и тогава изведнъж си спомних какво се беше случило.
 - Лицето ми - извиках, но се чу само шепот, защото нещо здраво притискаше устата и лицето ми. Докоснах го с ръка – бяха превръзки.
 - Всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред – заповтаря майка ми, а очите ù бяха пълни с тревога.
 - Но лицето ми... - изшептях ужасена, исках да знам какви са пораженията. Опасявах се, че съм обезобразена непоправимо.
 - Не бива да се тревожиш, нараняванията не са много сериозни. Все пак ще се наложи да се направят доста корекции, но знаеш, че можеш да разчиташ на мен – благо каза Пластичният и на свой ред стисна ръката ми – И белези дори няма да останат, ще видиш, ще останеш доволна от резултата. Ти само си почивай и не мисли за нищо.
Всъщност през следващите дни и седмици, докато той работеше върху лицето ми, аз правех само това – не спирах да мисля. Сестричката им беше казала, че съм се спънала – просто глупав инцидент, безочието ù стигна дотам, че дори демонстрира загриженост – появи се няколко пъти съвършено гримирана като за рекламни снимки, вероятно за да ме подразни с безупречното си лице, докато моето беше цялото изпонарязано и бинтовано. И пак само с тази цел не пропусна да ми предаде поздравите на „момчето от клуба” - „Тази вечер ще се видим, ще му предам и твоите!”.
Благодарих ù, без да покажа, че думите ù имат търсения ефект – просто скътах болката много дълбоко в себе си, щях да се опитам да се справя и с това. Знаех, че мога, само че ми трябваше време. Помислих, че ако той е избрал да стане част от нейната свита, не съм изгубила кой знае какво – по-добре, че стана сега, а не след време, когато бих му се посветила напълно.
Все разумни разсъждения и правилни изводи, но някак не ми бяха достатъчни, за да успея да се почувствам по-добре. Към това се прибавяха и тревогите за лицето ми, въпреки възторжените уверения на Пластичния, че резултатът ще надмине очакванията ми. Работата е там, че се чувствах обезобразена – и отвън, и отвътре, а омразата ми към нея заплашваше да се превърне в център на света ми, в нещо едновременно и в мен, и извън мен, което не можех да контролирам, но то можеше да контролира мен.
Денят, когато трябваше да махнат превръзките ми и да се огледам за първи път, беше вълнуващ за всички. Мама стоеше до мен сияеща, и въпреки усмивките и заговорническите погледи, които си разменяха с Пластичния, имах много неприятно предчувствие. То не ме напусна и в момента, когато той постави огледалото пред мен със самодоволен вид и ме загледа в доволно очакване.
Погледнах, и не повярвах на очите си, затова се втренчих отново, почти долепила нос до стъклото. Да ме беше обезобразил напълно, нямаше да изпитам такъв стрес. Защото от огледалото ме гледаше най-омразното за мен лице – лицето на доведената ми сестра.