САМ
Есен. Мрачна октомврийска утрин, вървя през облаци от мъгла, без цел, без посока. Без видима причина да съм там, където съм, затова продължавам да вървя и да отмятам една след друга улица след улица, пресечка след пресечка, сграда след сграда. Срещам хора, които не познавам, срещам хора, срещам хора, които устремено цепят мъглата, погълнати от забързаното си ежедневие. Цигарата горчи в устата ми, сякаш е потопена в пелин. Без да се замислям, минавам на отсрещния тротоар, като по чудо хващам зеленото на светофара. Студено ми е, но така мисля по-добре. Въпреки че в момента не мисля за нищо, просто вървя натам, накъдето ми видят очите. Нищо спешно не ме чака, никой никъде няма да се зачуди къде съм, нито защо закъснявам. Аз никога не закъснявам и никога не съм закъснявал, поради факта, че никога не се е изисквало от мен да съм някъде точно в определено време. В джоба на палтото си напипвам книга, която е отдавна прочетена и която кой знае защо още продължавам да нося със себе си. Буле ...