САМ

            Есен. Мрачна октомврийска утрин, вървя през облаци от мъгла, без цел, без посока. Без видима причина да съм там, където съм, затова продължавам да вървя и да отмятам една след друга улица след улица, пресечка след пресечка, сграда след сграда. Срещам хора, които не познавам, срещам хора, срещам хора, които устремено цепят мъглата, погълнати от забързаното си ежедневие. Цигарата горчи в устата ми, сякаш е потопена в пелин. Без да се замислям, минавам на отсрещния тротоар, като по чудо хващам зеленото на светофара. Студено ми е, но така мисля по-добре. Въпреки че в момента не мисля за нищо, просто вървя натам, накъдето ми видят очите. Нищо спешно не ме чака, никой никъде няма да се зачуди къде съм, нито защо закъснявам. Аз никога не закъснявам и никога не съм закъснявал, поради факта, че никога не се е изисквало от мен да съм някъде точно в определено време. В джоба на палтото си напипвам книга, която е отдавна прочетена и която кой знае защо още продължавам да нося със себе си. Булевардът е някак странен тази сутрин, не мога да определя какво му е странното, но го усещам. Нещо е различно, нещо не е както вчера, както онзи ден, сякаш е друг, същият, но друг, по-непознат, по-неприветлив и някак чужд. Спирам за момент, оглеждам се, търся тази невидима промяна, но не я намирам. Продължавам да вървя и продължавам да се оглеждам. Витрини, сгради, павилиони, автобусни спирки - всичко е както преди, но не съвсем. Сядам на една пейка и паля нова цигара, още по-горчива от предишната. Гледам, опитвам се да разгадая този ребус, който сам си насадих на главата и сега не мога да се отърва от него. Загръщам се в палтото си, влагата бавно прониква в тялото ми, но не усещам истински студ, само някакво щипене, сякаш някой ме пръска със студена вода в горещ летен ден. Започвам да се изнервям, ако не открия какво ми се струва различно, ще се побъркам. Ставам от пейката и продължавам безцелната си разходка, вече не виждам и хората, къде, за Бога, отидоха всички, само до преди миг навсякъде гъмжеше от хора. Млади, стари, високи, ниски, слаби, дебели, мъже и жени. Къде отидоха всички така изведнъж, сякаш някаква невиждана буря ги отвя нанякъде?

            Спирам на едно празно кръстовище и обръщам поглед на всички посоки. Светофарът е изключен, магазините и павилионите са със спуснати капаци и щори, не усещам никакъв полъх на вятъра, не виждам никой, няма никой. Сам съм!