Привидно всичко си беше на мястото – тя бе взела само няколко от любимите си книги, в хладилника вече не се кипреха неуместно двете бурканчета крем и парфюмът ù. Влезе в спалнята и отвори нейния гардероб – зейна празен. Така се чувстваше и той.
Кой би помислил, че тази вече напълняла жена, болна при това, ще го зареже на стари години и ще отиде неизвестно къде? Много пъти бе казвала, че ще го напусне заради всичко, което ù е причинил, но той не се хващаше на приказките ù. Непрекъснато му натякваше прегрешенията, тогава я стисваше за гърлото и изкрещяваше, че не е нормално някой да живее само с миналото.
За първи път ù изневери година след сватбата. Тя беше нейна приятелка, а мъжът ù – негов приятел от детинство. Двете следваха в София и имаха изпити. Той си взе отпуска и отиде при тях. Още на втория ден Мила каза, че се прибира, защото има някаква неотложна работа, и той остави недоумяващата си жена и тръгна с нея. Спомни си как ù говореше за любовта си и целуваше висналите ù като празни торбички гърди – толкова различни от стегнатия и кръгъл бюст на жена му, макар че и тя вече бе родила. Беше влюбен, влюбен и нищо извън това чувство нямаше значение. После Мила го замени с други мъже, а накрая се разведе, но не пожела пак да е с него.
Жена му научи всичко – Мила ù каза, и то точно след раждането на втория им син. Тогава неговата започна да си събира дрехите, а в яростта си той ги съдра до една. Тя взе двете деца и отиде при майка си. Успя да я върне чак след месец.
После имаше други – някои чукаше по един-два пъти, с други оставаше повече време. Винаги, щом надушеше женска, готова да бъде отстрелян дивеч, се чувстваше като ловец, успял да се отскубне от принудителната дрямка край огъня в семейната пещера, и стъпил най-сетне на пътеката на страстта и свободата, сетивата му се изостряха и той пак усещаше вкуса на живота. На всички любовници обясняваше, че го прави, защото не обича грозната си съпруга, но не я оставя заради синовете и заради добрия ù характер.
С Радослава нещата продължиха по-дълго. Тя беше омъжена млада жена с простовата селска хубост. Обеща ù да се разведе и да се оженят. Но все отлагаше. Сближи се с мъжа ù и понякога, когато желанието да я види беше неустоимо, ходеше у тях и със съпруга ù си пиеха ракията, а тя пребледняла режеше салатата. Настояването ù любовникът да се раздели със семейството си ставаше агресивно и той прекъсна връзката. Но забрави снимката ù в джоба на панталона си – след месеци я сложи там, за да я изхвърли. Жена му я намери – пребъркала джобовете, преди да изпере дрехата. Нямаше скандал, а хладнокръвен убийствен разпит. Не издържа и каза всичко, дори и това, къде живее любовницата му. Двете се срещнали още на следващия ден: Радослава била в напреднала бременност, признала всичко и казала, че е изненадана от вида на съпругата му, защото е очаквала да види грозница.
И до днес той не знаеше дали детето на любовницата му е негово, или на мъжа ù, но това просто не го интересуваше. Не можеше да си обясни защо тогава жена му не си отмъсти и не разговаря с другия измамен и защо не се разведе.
Тя не беше взела нито един от албумите със стари снимки. Той ги разгръщаше и се взираше в нея, толкова млада на черно-белите фотографии. Приличаше на бижу, направено от прецизен майстор, който не се беше ограничил в общоприетия канон, а филигранно бе изваял различна от стереотипа хубост със собствен характер. Такава беше тя – особена. Толкова години се опитваше да властва над душата ù, а дори не успя да стигне дотам. Вбесяваше го чувството, че жена му би се пречупила с последен дъх, но не би се огънала...
Не знаеше защо не успя да я обича. Може би защото тя нито веднъж не се опита да се бори за него, да го задържи. С нея никога не се почувства велик. Беше свенливо страстна в леглото и нямаше нищо общо с останалите му жени, опитни и изискващи. Тя не кокетничеше, не го предизвикваше да я завоюва. С другите му беше лесно, а с нея – непреодолимо трудно...
Жена му не отговаряше на мобилния си, не го потърсиха и синовете. Той рядко се чуваше с тях, но сега им се обади, за да попита как е майка им и да подчертае, че тя е в депресия и върши глупости. Момчетата, много различни едно от друго, бяха хладни и учудващо единодушни – да я остави на мира. След разговора се почувства още по-самотен и пренебрегнат, защото те дори не го попитаха как е.
Сега си даваше сметка, че връзките му не бяха го отдалечили от жена му, но нея от него – да. Последната сякаш срути останалия единствен и невидим мост между тях.
Жената беше негова по-възрастна бивша колежка, с която направиха обща фирма. Имаше едро пълно туловище, беше непривлекателна и по нищо не приличаше на предишните му любовници. Но чудото се случи и сутрин той влизаше в офиса като къс глина, който нетърпеливо чака ръцете ù да му придадат формата, която ще ù хареса. Беше убеден, че ще умре, ако не я види и един ден.
Изцяло погълнат от нея, имаше чувството, че може да превземе света, но работата във фирмата им не вървеше. Нямаха почти никакъв оборот, не си покриваха дори разходите. Тя беше алчна и безскрупулна и по нейно настояване той непрекъснато измъкваше пари от жена си – нейният бизнес вървеше.
С колежката си се усещаше изключителен и неповторим, тя умееше да го накара да ù се подчинява безпрекословно и с удоволствие. Магията продължи пет години. През това време той се интересуваше само от любовницата си и от дъщерите ù, забравил за собствените си деца, и непрекъснато обираше съпругата си. Случваше се тя да се развика и да му откаже пари, а тогава той хленчеше, че ще се самоубие, или просто вдигаше ръка и удряше. Големият му син се пропи и жена му плащаше лечението, малкият имаше проблеми в училище, но всичко това предизвикваше досадата му, защото беше много далече от сърцето му.
Един ден жена му фалира и остана вкъщи. Вече нямаше откъде да се хранят и той си намери работа, а съдружничката му просто го изостави. Така приключи най-голямата любов в живота му и дори не остави в него следа. Ако сега срещнеше любовницата си, едва ли нещо би трепнало в него – по-скоро ще го задави срамът, че някога е обожавал такава жена и е бил жалка марионетка.
Не знаеше какво да прави със самотата си. Все някак щеше да чисти и да готви, но му беше странно нощем да е сам в леглото. И нямаше на кого да изкрещи, че е сменил канала на телевизора или че яката на ризата му не е изгладена така, както той иска. Не си и помисляше за друга – вече нямаше нито сили, нито желание за завоевания. Може би трябваше да се срамува заради миналото, но той не изпитваше вина. Кой нормален мъж, мамка му, би останал 35 години години само с една жена? И нали същото това минало е нещо, което не съществува в момента?
Винаги е бил сигурен в любовта на жена си, но сега проумяваше, че тя по-скоро го е съжалявала и е правила компромиси заради децата. Дали е имала любовник? Ако е така, ще изтръгне от нея името му и ще му извие врата! А може и сега да си има някого, колкото и да не е за вярване, щом се изнесе от къщи...
Остави го точно когато той се научи да я уважава. Грижеше се за нея и вероятно всъщност я обичаше. Какво още искаше? Получаваше мижави пари като продавачка и сега сигурно се свиваше в някоя мизерна таванска стаичка. Призраците на миналото сякаш изпиха мозъка ù. Може ли той да върне времето? И трябва ли? Природата го беше създала здрав и надарен привлекателен мъж, способен да задоволи поне десет жени, а тя го искаше само за себе си. Вярно, че я беше унижавал пред любовниците си, но нали една жена най-лесно ляга, когато я поставиш по-високо от друга?
Яростта му се стапяше, както и залезът вън. Остана само болката от самотата. Надяваше се жена му да се върне, защото болестта ù прогресираше, но осъзнаваше, че няма да го направи. Ясно му каза, че си отива, защото го дължи на самата себе си. И че ще изживее свободна последните си дни или години, ако е рекъл Бог. За разлика от нея той не вярваше нито в някакъв си господ, нито в някакво си възмездие. И ненавиждаше ината ù до смърт!
Притъмня и улиците утихнаха. Наставаше мека и тъмна есенна нощ. От балкона си виждаше как хората в отсрещния блок приготвят вечеря и семействата сядат около масата. Беше изоставен, не успя да сдържи сълзите си и се разхлипа като дете.
© Аноним Todos los derechos reservados