Сънищата са винаги така странни и стряскащи, така спонтанни и необичайни... или поне моите. И винаги след това в главата ми има бяло петно и никакви спомени от сънуваното.
Сигурна бях, че сънувам... Това едва ли би ми се случило някога в реалния живот, въпреки че казват, че сънищата рано или късно се сбъдват...
Бях на познато до болка място. Гора. Иглолистна гора... Дърветата бяха толкова високи и величествени, така изящни и подредени. Цареше пълна хармония. Само от време на време вятърът разваляше тишината.
Беше привечер, времето, в което слънцето си отиваше и настъпваше здрач, а след това луната се показваше и осветяваше гората....
Бях сама и явно не ме беше страх от този факт. Обичам природата и тя се бе превърнала в мой втори дом... Но до момента, в който започнах да бягам с всичка сила, търсеща начин да се измъкна от там и да избягам, но от какво... Кое бе нещото, което ме бе довело до този животоспасяващ момент?... Бях напълно сама, сигурна бях и едва ли се страхувах някой да не ...