Сънищата са винаги така странни и стряскащи, така спонтанни и необичайни... или поне моите. И винаги след това в главата ми има бяло петно и никакви спомени от сънуваното.
       Сигурна бях, че сънувам... Това едва ли би ми се случило някога в реалния живот, въпреки че казват, че сънищата рано или късно се сбъдват...
       Бях на познато до болка място. Гора. Иглолистна гора... Дърветата бяха толкова високи и величествени, така изящни и подредени. Цареше пълна хармония. Само от време на време вятърът разваляше тишината.
       Беше привечер, времето, в което слънцето си отиваше и настъпваше здрач, а след това луната се показваше и осветяваше гората....
       Бях сама и явно не ме беше страх от този факт. Обичам природата и тя се бе превърнала в мой втори дом... Но до момента, в който започнах да бягам с всичка сила, търсеща начин да се измъкна от там и да избягам, но от какво... Кое бе нещото, което ме бе довело до този животоспасяващ момент?... Бях напълно сама, сигурна бях и едва ли се страхувах някой да не отнеме не чак до там скъпоценния ми живот... Едва ли би ме преследвало някакво животно в опитите си да ме направи своя вечеря, защото не бях от най-сладките... Но тогава какво, какво по дяволите ме караше да върша всичко това. Да бягам с всички сили през тази позната до болка гора, а в същото време не знаеща на къде отивам... В опитите си да избягам се натъкнах на нещо, което не ми беше направило огромно впечатление през последните прекарани тук месеци, даже въобще не знаех, че съществува. Дървена маса, а от двете ú страни две дървени пейки. Реших да поседна, за да си почина и поема въздух, и да се опитам да се сетя коя е причината за случващото се. Чувствах се толкова безсилна и нищожна, както никога в живота си. Започнах да премислям нещата пак и пак, и пак, но така и не стигах до отговор... Тогава чух глас. Женски глас, беше ми познат. Гласът ме повика, беше нежен и приятен, обърнах се, но нея я нямаше. Тя ме извика пак и аз отново се обърнах, но пак никой не стоеше зад мен. Определено не полудявах. Познавах този глас, но не можех да се сетя от къде. Тогава гласа ме повика за трети път, а аз затворих очи. Не исках да се обръщам, знаех, че няма никой. Когато ги отворих пред мен стоеше самодива... горска самодива. С бяла рокля, черна коса, а кожата ú беше прекрасна. Тя просто беше невероятна. Красотата й просто ме плени. Затворих пак очи, в съзнанието ми изникна само една дума „самодива”. Тогава отново хукнах да бягам пак с всичка сила, защото знаех, че тя иска да отнеме живота ми... Бягах, бягах... Криех се, но знаех, че тя ще ме намери, знаех, че съм обречена. И точно, когато реших да се предам, защото знаех, че съдбата ми едва ли ще се промени, се озовах пред една пропаст. Тогава реших да скоча. Изборът беше лесен... Полет към безкрая, отколкото самодивска смърт... Броих до седем... и скочих...
        Тогава силен писък проглуши ушите ми. Отворих очи. Аз бях в собственото си легло, седнала и пищяща от ужас. Спрях, поех си дълбоко въздух. Тогава осъзнах, че всичко е само сън и, че имам голямо въображение, че самодивата бе моя проблем, времето, през което бях – пътя към решението, а пропастта... самото решение...