(по мотиви от народния фолклор)

          Слънцето притихна. Отпусна хилядите си ръце, за да си почине и отстъпи място на лунните страсти. Червеният нощен фенер се огледа, преброди наоколо, търсеше пристан за поредната си оргия. Накрая на малко селце, срамежлива, бе скрита една широколистна компания. Множество гадинки дремеха, уморени от топлината на деня. Само совата, нахлузила нови очила, каканижеше радостно зловещата си ария и украсяваше плахите сънища на зайчетата. Нощният пазач на близките бостани бе наклал тих огън и тежко сърбаше гъсто вино от сребърна чаша. Това бе единственият изящен предмет, който притежаваше, също като самодивата, която му я подари. Остави му, още, спомен, от който не можеше да се отърве и до сега. Насетне дните му бяха пусти, а нощите тягостни и изпълнени с надеждата, че някога ще я види отново. Нямаше си никой, защото бе най-злият човек. Именно тази бе причината кметът да го удостои с „честта” да бди над полето със сладките плодове, защото над гората тегнеше мистично проклятие. Преди него, тринадесет години, по едно и също време, пазачите се разболяваха тежко, а от селото, безследно изчезваше по едно невръстно момиче.
Млад, мускулест, силен и нещастен бе високият  Тихан. Кой знае защо, това име изобщо не подхождаше на грамадната му осанка. До крака му, полубудна, лежеше прошарена каракачанка. Старото куче се появи при него на сутринта след тайнственото преживяване, а сега ръмжеше леко и като че ли със задоволство. Защо ли...?
Внезапно чу шум и нервно потрепна. Мина му през ум, че нещо ще се случи, а луната проблесна. Стана, искаше да се огледа, но замръзна на място. Пред него - великолепна, с ефирна коса и като роса след дъжд застана самодивата – онази, която очакваше всеки път, когато се мръкне. 

* * *
         Погледна го право в очите. Нейните блестяха като на звяр, намерил плячка. Всички мисли на младия злодей изчезнаха. Остана вцепенен. Само далеч в съзнанието му звучеше някаква тържествена и страшна музика. Кучето заспа. Самодивата захвана странен танц. Не след дълго, на момъка му се зави свят и се озова в краката ù. Неземната и малко грубовата красавица взе да го обикаля. Не усещаше нищо друго освен лек вълшебен вятър. Земята под коленете му се тресеше, а сърцето му туптеше все по-силно. Всичко замлъкна. Тихан не знаеше какво да направи, но не смееше да помръдне. След миг го заля топло ухание. Самодивата впи устни в неговите и дъхът му спря, но тя се отдалечи, промълви нещо и той разбра, че трябва да отвори очи. Наоколо се виеше хоро от тринадесет други – по-малки самодиви,  между които се бяха хванали всички горски животни. Мъжът, обаче, не можеше да отдели поглед от нея. Не разбра как краката му лудо заиграха същия танц. Покланяше ѝ се, пееше интересна песен на непонятен, за самия него, език. Точно над тях, закачливо им намигаше лунният фенер. Мина се час и снажният левент най-накрая прималя. Просна се на земята, а самодивата взе една изящно нарисувана стомна, отпи от нея и го целуна отново. Омаян, момъкът се унесе в дълбок сън.

* * *
         Събуди го препичащото слънце и леко клокочене. Близо до бостана бе бликнало изворче, а до него – стомната, тази, от която отпи самодивата. Това го озадачи. Гърлото му бе пресъхнало, но не посмя да пие. Беше съвсем сам и различен. В очите му блестеше неузнаваема доброта, а чертите на лицето му бяха станали меки. Само каракачанката весело обикаляше около него и го ближеше по ръката. Едва гледаше, но забеляза до себе си два златни пръстена. Почуди се, после извади от джоба на панталона си една кърпа,  подарена от майка му преди да избяга от къщи, грижовно ги зави и прибра в пазвата си. 
Цял ден Тихан седеше и не спираше да мисли за чудната нощ. Не усещаше глад, но за да си разкваси устата заколи една диня и я изяде с малкото останало сирене. После пак отправи замечтан поглед към гората. Привечер го стресна лек шум. Измежду дърветата се показа млада девойка с дивна, но земна хубост, сякаш сам Господ му я бе изпратил.  Левентът скочи, ала момата не се уплаши - напротив - тръгна право към извора, взе стомната и я напълни с вода от него. Изправи се и с леки стъпки се отправи към силния мъж, който я гледаше смаян и леко уплашен. Макар и сърцето му да знаеше, че няма нищо общо, тя досущ приличаше на самодивата,  и уверено се приближаваше.  
- Как се казваш? – попита я момъкът, когато помежду им останаха няколко крачки.
- Дива... – отвърна девойката, - Имаш ли в какво да ти сипя вода? – продължи тя.
В този момент  Тихан се сети за сребърната чаша и препъвайки се, бързо я взе. Момичето отля от стомната и го загледа как пие - беше много жаден и погълна водата на един път. После тя седна на неговия камък и започна да си рисува нещо по пръстта. Момъкът бавно отиде до нея и плахо я погали по косата. Извади най-доброто, което имаше и я нагости с гъстото си вино. Неусетно луната отново се показа. Доскоро злият младеж оправи своята постеля и услужливо я отстъпи на новата си приятелка...

* * *
         На идната сутрин целият бостан бе пълен с хора. Незнайно как из селото се бе разнесла мълвата за извора. Носеха изобилна храна и още вино. Нагласиха огромна трапеза и свирачите надуха гайди, дойдоха и тъпанджиите. Дива и Тихан ги гледаха с радост. Уж празнуваха зарад бликналата вода, но изведнъж ги наобиколиха и засвириха същото хоро, което танцуваха самодивите онази нощ. Като се поокопити, младият мъж извади от пазвата си пръстените, които бе намерил и попита момата:
- Искаш ли да ми станеш жена?
- Да! - извика тя и весело го примъкна насред хорото...

 Така свърши проклятието над гората – с едно самодивско хоро.

 – – –

Послепис: Бих искала да поднеса искрените си извинения на хората, които са прочели предишната версия на този разказ, тъй като бе нелепа и недообмислена. Също така благодаря сърдечно и на дамата, която ми обърна внимание за това. Сега го поправих.

Поздрави с пожелания за повече добри чудеса в живота ни!