Слънчева утрин. От няколко минути съм на работното си място. Пия кафето си навън, на чардака. По дървеното стълбище на музея се качва мъж, надхвърлящ средната възраст. На главата му е вързана кърпа. Облечен е небрежно в тениска и къси панталони. Наболата му от поне седмица брада следва извивките на почти кръглото му лице. Малко ми заприличва на пират и лекичко се подсмихвам. Вдига поглед и виждам зеленикавите му очи. Веднага го познах. Художникът, който преди седмица откри изложба в една от галериите в града. Името му е гръцко, но е роден в България. Носи сак. Ще пътува. За пореден път идва в музея, за да види картините на Димитър Казаков – Нерон. От почти две седмици е в града и идва всеки ден. Пускам го в залата с усмивка. Разглежда около половин час и излиза. Присъединява се към мен и колежката ми край масичката за кафе на чардака. Запалва цигара. Разказва с кои хора от града се е запознал през последните няколко дни. Добре са ми известни. Забелязвам, че няколко важни качества ги обединяват. С единият изкуството, с другият духовността, с третият свободата…

- Какво те вдъхновява? – реших да го попитам.

- Нищо! – отговори бързо. – Оставям се и рисувам. Рисувам с ей тая чакра! – каза с равен тон и посочи пространството над главата си.

- Аха. Коронната! – казах му с усмивка.

- Точно така. Коронната чакра… – пак се замисли и допълни – Аз обичам да рисувам вечер. Ставам в 2-3 часа и… рисувам.

Очите му отново останаха неподвижни, а димът от поредната запалена цигара свободно се издигаше нагоре и рисуваше фигури. Свобода. Точно като в душата на художник.

- Излъгах те! – каза рязко той и примигна, а лицето му придоби сериозен израз. – Не е вярно, че нищо не ме вдъхновява. Погледни ги тези само… как са разцъфтелиии…! – погледът му посочи разноцветните мушката, поставени в дървените кашпи по парапета.

Виждам как очите му се насълзяват и малки капчици навлажняват сухото му лице. Погледът е неподвижен. Мълча, за да не прекъсна мисълта му. Или споменът…

След минута-две се опомня и казва:

- Много харесвам този град. Тук е друга България! Аз в България не искам много-много да стоя. Но тук… - избърса сълзите и продължи. – Знаеш ли само какво ме дразни? Ония пластмасовите зелени чадъри с име на бира. Те са навсякъде. Но как може сред толкова красота, сред толкова камък, дърво и цветя да има такива чадъри… - засмя се.

Опитва се да звучи весел, но тъжните му очи го издават. Обича да му говорят на „ти“. Разбирам защо. Възхищава се на източните философии и се опитва да ги следва.

- Знаеш ли коя е моята библия? – попита ме.

- Мисля, че се досещам. – отговорих. Изложбата му беше озаглавена „Тантра“ и това ми се струваше като верния отговор.

- Тантра… - каза замислено художникът – Имам една книга „Тантра“, обаче я подарих… Не съм я чел цялата…

- Не е нужно – прекъсвам го с усмивка.

- Да… Не е нужно – отговаря весело и той. – Това е една пирамида и върхът е тантра, а основите са мантра и янтра. Стъпваш на тях и получаваш тантра… - отново се засмя.

Минаха няколко години, откакто бях силно запленена от източните философии, но такова тълкувание на тантра не бях срещала. Все пак реших да не продължавам темата.

Поех дъх, за да задам следващ въпрос, но разбрах, че не е необходимо. Гостът отново се беше отнесъл някъде, а погледът му се рееше в нищото. Опитах да погледна през очите му – през очите на художник. И тогава разбрах. За един художник всяко нещо притежава красота и душа. Художникът може да изобрази всичко – не само видимото, но и онова, което съществува по-дълбоко… или по-високо. Картините носят душа. Всяка картина говори чрез цветовете и формите си – ярки или приглушени, светли или тъмни, топли или студени, крещящи… Картината е чувство. Картината е език, който само възвишеният ум може да прозре. Така е с всяко творение и с всяко творчество и изкуство.

Поглеждам към този човек, който изглежда на ръба на себе си. Личи си, че пие, а и той сам си го признава. Може би това е начинът да се заглушат хилядите мисли, които го заливат ежеминутно. Или пък това е рецептата за забрава... Притаявам дъх и се обръщам дълбоко към себе си. И аз се занимавам с изкуство, макар и под друга форма. Обичам да пиша. Но творчеството ми рядко вижда бял свят. И може би така е по-добре… Колко неразбрани и самотни са повечето творци. Затварят се в себе си и дълго съзерцават света отвътре навън. Съзерцание, слава, свобода… Съзнавам, че покрай всичко положително, изкуството върви ръка за ръка и с нестихващата критика и, разбира се, със самотата.

Изпращам художника с поглед, пълен с тъга. В тъгата се крие и мъдрост, затова мислено благодарих за тази среща и урока, който научих от нея. Прозрях самотата на твореца. Спомних си едно разсъждение на гениалния Димитър Казаков – Нерон: „Великите дела ги чакат нищожни постели.“

Това казва всичко.