Името ми е Леон. Аз съм дете на нощта, приятел на самотата, бунтар в тоя свят на сенки и илюзии. Живея живота си ден след ден и през ехото на времената той минава, като пясък през пръстите ми. Живея между смъртта и живота от толкова дълго, вече не помня кога започна всичко, сякаш времето безвъзвратно е отнесло

някъде в безграничното си пространство паметта ми. Вместо това останали са само празнотата от самотата и болката, която тя носи със себе си. Те прогарят душата ми нощ след нощ и оставят белезите си в нея всеки проклет ден.

Покривалото на нощта е моето спасение, под сянката на нощта аз съм аз и намирам макар и за миг

бленуваното спокойствие. Аз съм самотник с уморено сърце борещ се за живота си, борещ се за своето щастие, като всеки друг. Но тоя свят е студено място и такива, като мен, със или без тяхното желание, първи биват пометени от урагана на безразличието в света. Ден след ден през погледа ми минават уморени лица, като птици с отрязани крила, които се борят за насъщния, като бездушни стени, отнесени от студения вятър на тоя сив и мъртъв свят.

Името ми е Леон, името ми е Лъв. Света, в който живея ме направи това, което съм. Някои казват, че не случайно нося това име, че не случайно съм минал през ада на собствената си душа. Казват, че името е като титла, която трябва да бъде заслужена. И аз я заслужих с цената на собствената си душа. Цената на всяка битка е заплащана с частици от нея и не зная дали, по дяволите, нещо е останало. Често си мисля, че вместо сърце имам камък в гърдите си. В редките моменти, когато тоя камък се напоява от горещите сълзи на болката и те попиват надълбоко в него, единствено и само тогава аз мога да се докосна до покоя и да видя спасението за миг, като един бленуван бряг след жестока и съкрушителна буря. Сякаш само в този единствен миг очите ми проглеждат и аз съзирам едвам доловимо светлината.

Единствения ми спътник е Вулкан, мотора ми. Черен, като самата нощ, див и яростен. като пантера. Потеглих в мрака възседнал моя единствен другар, под мен оживяха сто конски сили готови да препускат. Не знаех накъде отивам, не ме и интересуваше, нямаше значение, исках просто да пропускам в мрака. Усещах вятъра в косите си. В мислите ми бяха всички тези хора, които обичах, но които ме и предадоха.

Самотата никога не напускаше сърцето ми, но аз бях бунтар, такъв щях да остана и до края на живота си.

Препускахме в нощта, сами, аз и машината. Фарът на мотора ми разцепваше гъстия нощен мрак. Усетих как скоростта става застрашителна, чуствах как желязното сърце на моя приятел бие все по- учестено под мен.

Исках да избягам от тоя свят, той не беше място за такива, като мен. Те бяха отдавна изчезнали, но и да имаше все още, бяха се покрили. Защо? Какво чакаха? Знак от Бога ли? Неразбираха ли, че те са живия огън, но ако сами не накараха този огън да гори, никой нямаше да го направи вместо тях. Аз знаех и вярвах, че тоя огън е жив в сърцата на смелите и непокорните, чиято самото ги караше да бъдат неразбрани и винаги да скитат в тоя суров свят, като войни без господари, като самотни вълци. Тоя огън бе горял още преди началото на времената, бе обгърнал свят и вселена, бе разкъсал мрака на страха и страданието. Той гореше във всяко сърце и чакаше своя миг да запламти и освети света за едно ново начало. Началото на надеждата, което щеше да положи основите на новия свят, да сложи край на безразличието и бездушието. И всяко едно самотно сърце, като мен, бе един плам, и всеки един негов удар бе удар живот и надежда. И докато сърцето на човека биеше в гърдите му, надеждата щеше винаги да е жива. Един блян, един вечен стремеж към невъзможното щастие, един непоколебим порив на човешкия дух и човешката воля. Но злото неспеше и чакаше в сенките на самотата своя мрачен миг да погълне това самотно сърце и да го отнесе в своето печално царство на илюзията и суетата. Човечеството бе избрало пътя на гибелта, но аз неможех да съм като тях и затова страданието на душата ми неспираше и болката бе постоянния ми спътник.

Събуждах се всяка сутрин, ден след ден, и нямаше никой до мен, нямаше рамо на което да положа глава и да намеря покой. Вместо това въздишките неспираха в самотните нощи на тръпнещото ми и уморено сърце. Човека се бореше за власт, за пари, погълнат от суетата си, а аз се борех за свобода.

Аз бях бунтара, черната овца, самотника по пътя на бленуваната любов, странника в очите на хората. Тоя път не бе лек, сякаш изправен си, сам, срещу целия свят, като кораб без платна в безбрежния океан на апатията. Но сърцето ми, макар и уморено, биеше силно и всеки удар бе тласък напред към свободата на умиращата ми душа. Но цената, която плащаше самотника всеки път, бе частица от тая душа. Докато накрая не остава само болката и празнотата и копнежа за нов живот и ново начало. Тежък е пътя на странника и самотното сърце.

Мислех си, че моето време бе отдавна отминало или още не бе дошло.Навярно в един друг свят, такива като мен щяха да бъдат щастливи и да намерят покой, но тук в този студен и сив свят, те бяха обречени да витаят, като прокълнати сенки и ден след ден да се борят със себе си и света. А борбата бе тежка и непосилна, като бреме, което никога непада от плещите. То прегърбваше самотника и го караше да напряга сетни сили всеки проклет ден, всяка проклета нощ.

В тоя момент натиснах рязко газта на машината и Вулкан изръмжа свирепо. Чуствах го, като част от мен, като нещо живо, като звяр от плът и кръв. Чуствах как металното му сърце бие все по- лудо и по- лудо. Вулкан бе, като някакъв нощен хищник излязъл на лов в мрака и аз бях неговия водач. Само ние двамата, препускахме в нощта, диви и смели. Когато горивото нахлу в металното му сърце, в този момент имах чуството, че мога да усетя металните му мускули под мен и пулсът му, който биеше в един такт с моя собствен.

Колко още върхове трябваше да изкачи самотното ми сърце, колко още безбрежни океани да преплува за да открие същото, като него. Исках да се помоля да срещна това сърце. Същия плам, същата искра. Същата страст и същия копнеж. За това живеех, на това се надявах и за това копнеех. Бях готов да дам дори и живота си, но последното нещо да бе докосването ми до това сърце. Исках да затворя очи, да падна на колене и да се открия пред Бога и пред света. Исках да се помоля за спасението на прокълната ми душа, но все нямаше време. Живота бе ме погълнал в желязната си хватка и непускаше дори за миг, поне един миг на покой.

Живеех живота си сякаш няма утре, препусках с дявола и сенките. Търсех истинска любов, носъществуваше ли тя в тоя осъден на мрак, свят. В мен живееха и ангел и демон, но неможеш да си слуга на двама господари и аз трябваше да направя своя избор, избор печален, който ме убиваше всеки ден. Защото неможеш да си бунтар и светец едновременно. Исках да запаля света, да гори във вечния огън на свободата. Исках да го вдигна на бунт срещу страданието и бездушието. Защото в тоя свят хората бяха превърнали омразата в светлина и мрака в истина.

Заради самотата аз гина от сутрин до здрач и сърцето ми ненамира покой. Скитам се в здрача и мрака на душата си и разбрах, че в самотната душа, тъмата и светлината са едновременно господари. Опознах светлината и я искам за целия свят, но мрака ме задушава. Той е винаги там, дебне в сенките и чака своя миг.

Аз съм светец и прокълнат едновременно. Сърцето ми гори и тоя огън ме изпепелява. Всеки ден душата ми се издига наново от пепелта и вървя по тъмния и самотен път на познанието. Нямам любов, нямам никой до себе си, единствено сърцето си, единствения останал бряг на надеждата. Аз съм Леон. Аз съм самотното сърце, самотата ме направи бунтар, самотата погуби душата ми и аз горя за да се преродя за вечен живот.

Вулкан отново изръмжа под мен. Дерзай приятел, обърнах се мислено към него. Нощта е още млада, пътя е дълъг, целия обгърнат в тъмна пелена, той е пред нас и само за нас.