Николай Николов отмени всичките си задачи за деня. Можеше да си го позволи – веднъж за толкова години упорита работа. Чакаше тази жена толкова време… От момента, в който я беше видял, досега не преставаше да мисли за нея. Да я вижда, да си припомня чертите и. Често минаваше покрай дома и, по време на дежурства, а светещия прозорец провокираше фантазията му “Какво ли прави сега… как ли изглежда в домашна обстановка… дали от нея лъха същото спокойствие и увереност, каквото и в работата и…“. Беше проучил всичко за нея – бе се постарал бавно и систематично да узнае всяка малка, известна на останалите подробност за нея. Знаеше, че води затворен начин на живот, главно заради съпруга си – доцент Тодоров, че беше изрядна съпруга, отлична специалистка и около нея не можеха да се открият онези малки “пикантерии”, които бяха така характерни за всяка нормална жена… Знаеше, че единственият начин човек да разговаря с нея е в болницата, където работеше. Така и беше направил.

От рано Николай беше загубил родителите си. Отгледа го леля му - сестра на майка му. Животът му в малкото планинско село от малък го приучи към тежката работа, а амбициите, които таеше, постигна бавно, постепенно, след години на упорито учене и труд. Беше отличник на класа. Стараеше се всячески да компенсира липсата на родители и ограничените възможности, които му се предлагаха на село. След гимназията се записа веднага в полицейското училище. С един куршум – два заека – изкара и казарма, а след завършването си почна веднага работа в местната полиция. Амбициите му не спряха дотук, затова продължи обучението си в школата в Симеоново. Твърде сериозен, обзет от желанието да успее на всяка цена, той дълги години пренебрегва факта, че е сам. Някак си, въпреки многобройните момичета, които присъстваха в живота му, не се чувстваше готов именно за онази решителна и отговорна стъпка – семейството. А и покрай работата и начина му на живот, приятелките му не се задържаха дълго време. Не ги обвиняваше. Искаха да се забавляват, искаха да бъдат обвързани с него, искаха вниманието му на сто процента. А Николай предпочиташе първо да се наложи, работеше, по 24 часа беше на разположение, приемаше най-тежките случаи , и смени, които никой друг не желаеше. Сякаш над него имаше ангел – спасител. Поемаше всякакви предизвикателства и опасности, без нито веднъж да пострада. Беше помогнал и на много хора – единственото му удовлетворение от добре свършената работа. През целия си 35 годишен живот не бе боледувал. Животът и работата на село, тренировките в академията, бяха заздравили не само духа му, а и тялото. Николай беше висок, едър и силен мъж, без грам тлъстинка по тялото си, каквито много мъже на неговата възраст вече придобиваха, с ясен и строг син поглед, който респектираше всички около него, черна коса, започнала да се прошарва по слепоочията. Веднъж една от неговите приятелки го беше оприличила на римски император. Вярно – профилът му беше римски, строг и излъчваше онова цялостно усещане за истински мъж, за скрита сила, които го правеха твърде привлекателен за жените.

Когато за първи път се почувства зле и отиде на лекар, не можеше да повярва, че ситуацията е толкова сериозна. Затова отиде при втори – по-голям специалист. Той потвърди съмненията на първия и отсече “ Операция “. Николай Николов не беше мъж, който ще се предаде и уплаши, а и лекаря го убеди, че колкото по-навременна е операцията, толкова по-голям е шанса да се избегнат много от предстоящите усложнения и последствия. Затова насрочиха дата и ден преди операцията настаниха Николай в болницата. Обстановката беше чужда за него, чувстваше се неудобно, някак странно. Когато сестрата го извика и го поведе към кабинета на анестезиоложката, за първи път попита :

- Защо е необходимо всичко това ?

- Не се безпокойте, д-р Тодорова държи лично да се запознае с всеки един от пациентите, със здравословното му състояние, с навиците му… Това и помага да избере най-подходящата анестезия за всеки пациент.

Влезе в кабинета й. Очакваше да види възрастна жена, с очила или… и той не знаеше точно какво очаква. Вместо това, зад бюрото видя млада и изключително красива жена. Тя се обърна към него, покани го да се настани, взе някакви листа и започна да задава въпросите си. Питаше го за всичко – дори и за данни, което трябва да знае от картона му. За начина му на живот, вредни навици, какви, записваше отговорите му, а сред въпросите си вмъкваше и малки паузи, в които обясняваше защо се налага да ги задава. Николов се чувстваше толкова добре, такава задушевна атмосфера цареше между тях, за миг той забрави дори, че се намира в болница и си позволи да се пошегува :

- Докторе, ако някой ден останете без работа, обадете ми се – с такъв подход можете да направите чудесна кариера в полицията…

Тя се засмя и… сякаш слънцето надникна в малката стая… От тук нататък Николай не помнеше какво са говорили. Съзерцаваше меката и руса коса, която се спускаше на къдрици по раменете, нежния син поглед, с едва загатнат грим, малкото, остро носле, чувствените, меки устни… Дрехите и бяха твърде строги, под бялата престилка и обикновената блузка се загатваше мека и добре оформена гръд, а полата й разкриваше изящни крака, с още по изящни глезени, обути в удобни обувки със среден ток. Гласът й го обгръщаше, като меко одеало, като топло обедно слънце, като чаша коняк се разливаше и стопляше вътрешността му… Изведнъж Николай се сепна – д-р Тодорова го докосваше по рамото, сякаш се опитваше да го изкара от унеса му с думите :

- Господин Николов… мисля, че приключихме с въпросите… Не се безпокойте, операцията ще мине успешно. Довечера ще мина, да ви нагледам…

Николай тръгна по мрачния коридор. Беше студено, излязъл бе от топлия сън, в който го беше потопила докторката… Когато го изпрати до вратата, с изненада установи, че тя е висока почти колкото него… Прекрасна жена… Истинска жена… Съвършена жена…

Останалия следобяд прекара в мисли за нея. Мислеше и за работата си, и за това дали колегите му ще се справят, но тези мисли пропъждаше бързо – все пак няма незаменими хора. Предпочиташе да мисли за нещо приятно… за д-р Тодорова… Когато се свечери, тя дойде в стаята. Даде на останалите пациенти лекарствата им и се приближи до него :
- Изпийте това хапченце, то ще подпомогне действието на упойката утре. А и ще спите без проблеми…

- Какво ще стане, ако не го изпия ? – опита се да се пошегува той .

Усмихна му се. За втори път. Просто усмивка… но не каква да е. А мила и топла, женска, нейната усмивка…

- Как е първото ви име ? – попита той.

- Татяна. Лека нощ… - тръгна тя.

Татяна… Татяна… Николай не усети как заспива, с една-единствена мисъл – Татяна…

На другата сутрин ги събудиха рано. Време беше да ги подготвят за операция. С учудване забеляза, че Тя е вече на работа. В манипулационната сестрите се заеха да го подготвят. Бръснеха участъка, който трябваше да бъде опериран. От леките докосвания, или от нейното присъствие в стаята Николай усети как мъжката му гордост започва да расте… Опитваше се всячески да насочи мислите си в друга посока, да се концентрира в нещо друго, но… обекта, който се стараеше всячески да подтисне, вече упорито се показваше под ластика на пижамата. За миг сестрите се сбутаха, а той усети нейния поглед – на д-р Тодорова… погледна го сигурно за секунда, усети смущението и, като професионалист не би трябвало да се впечатлява от подобна гледка, но… тя старателно обърна гръб, а сякаш и така той усещаше смущението и. Изчака доста, след като сестрите свършиха и тогава се приближи до него :

- Искам лично да ви сложа абоката, да се застраховам един вид…

Хвана една от ръцете му, и въпреки че по тях ясно се очертаваха вените, не успя от първия път.

- Извинявам се, не знам защо така се получи… За първи път ми се случва…

Той се загледа в нея. Странна руменина беше пропълзяла по страните й, дори му се струваше, че ръцете и потреперват.

- Не се безпокой, Татяна, имам вени като корабни въжета.

Този път опитът беше сполучлив. Бързо и опитно залепи абоката, обърна се и излезе, без да каже нищо. Вкараха го в операционната. Започнаха да вливат упойката. Николай беше странно спокоен. Знаеше, че тя е там – точно над главата му…

Бяха го предупредили, че излизайки от упойка, пациентите говорят какви ли не глупости. После естествено не си спомняха нищо. Но не знаеше, че когато той излиза от упойка ще вика само едно име – Татяна. Повтарял го толкова дълго и упорито, че една от сестрите я извикала. Когато отвори очи и се осъзна, първото нещо което видя беше лицето и – надвесено над неговото. Усмихна се… и тя му се усмихна. Усети докосване по ръката, меко и нежно, и с ангелски глас му повтаряше, че всичко е наред, че операцията е минала успешно. Затвори отново очи, щастлив. До края на престоя си в болницата повече не я видя. Качва се веднъж до кабинета й. Нямаше я. когато го изписваха, искаше поне букет да и поднесе, за топлината с която се беше отнесла с него, но сестрите му казаха, че не е на смяна, вероятно е в частната клиника. Остави го на тях, с надеждата да и го предадат.

Върна се на работа почти веднага. Не го свърташе в къщи. Искаше да е полезен, да ангажира вниманието си с работа, па макар и само на бюро. Мисълта за Татяна не го оставяше. Реши да я проучи. Всичко, което разбираше за нея, го караше да мечтае още по-силно и по-силно да я има. Докато не осъзна, че тя е единственото нещо, което го интересува. Дори работата вече не му носеше онова удовлетворение, каквото мисълта за нея. За ясните и очи, за меката и коса… за стройното тяло… На няколко пъти я засича с колата да взема децата от училище, после и малката – от детската градина. Караше след нея, спираше, когато тя паркираше, наблюдаваше спокойните и уверени жестове, как говореше с децата… може би за нещо съвсем делнично… Как лицето и се преобразяваше всеки път, когато малката и се усмихнеше. На няколко пъти видя и съпруга и. Строг мъж, на около 50, със сив костюм. Не можеше да си обясни – как такава жена се е омъжила за мъж като него.

Не можеше да се престраши да се види отново с нея. Желаеше това повече от всичко друго на света, жадуваше го, но… за първи път в живота си изпитваше страх. Един ден реши – щеше да иде отново в болницата, да и поднесе букет – онзи, който не бе успял да поднесе на изписването си. Избра тъмно червени рози. Много.Продавачката му се усмихна съзаклятнически – такъв красив мъж, завиждаше на избраницата му… Такъв букет се подаряваше само на много обичана жена. Когато пристигна в болницата, първо попита на портала дали д-р Тодорова е на работа. Тук беше. Но не можеха да кажат със сигурност дали не е на операция. Николай изкачи стълбите, а сърцето в гърдите му биеше лудо, дали само от изкачените стълби… Почука на вратата, и за свое щастие отвътре чу нежния глас да казва “ Да “. Влезе. От удивление, виждайки огромния букет Татяна не знаеше какво да каже. Седеше зад бюрото, а думите, въпросите, които искаше да зададе, се спираха на гърлото и.

- Татяна… Исках да те видя лично и да ти благодаря, за онова, което направи за мен – започна Николай, смутен за първи път в живота си. Вече се беше престрашил, връщане назад нямаше. Или ще и каже всичко онова, което го вълнуваше и ще спечели… или ще загуби – всичко, но с достойнство.

- Благодаря… Николов… Нямаше нужда… Не съм направила нищо повече от обичайното – опита се да скромничи Татяна.

- Не, просто не знаете, какво Вие… ти, какво ти всъщност направи за мен… Всъщност…- продължи Николай – онова за което идвам тук, е не само да благодаря…

- Какво? Проблем ли, след операцията? Как се чувстваш? – веднага се загрижи Татяна

- Не, чувствам се перфектно, по-добре не съм бил никога… с изключение, че не мога да спра да мисля за теб… Татяна…

Отново видя, как онази руменина пълзи по страните и. Стана от стола, може би просто не осъзнаваше действията си, а може би от смущение… Приближи се до него, а той развълнуван, най-сетне и връчи огромния куп цветя… Изведнъж усети аромата и – онзи тънък полъх на женския и парфюм, който не бе успяла да заличи даже тежката болнична миризма. Пристъпи към нея като в транс, притегли я нежно към себе си, и впи устни в нейните… Как беше мечтал за този миг… колко пъти го беше сънувал… Татяна не се отдръпна. Отговори на целувката, отначало плахо, но после все по-уверено и страстно… Николай искаше този миг да спре и да останат вечно така, но както винаги в живота, на вратата се почука и без да чака отговор една сестра влетя с думите :

- Доктор Тодорова! Чакат ви в операционната! – после, виждайки ги, смутено промълви – Ах… Извинете…

Татяна се дръпна като опарена от него, погледна го така, сякаш излиза от някакъв сън и без да каже нищо, с наведена глава, тръгна след сестрата. Николай, смутен и донякъде ядосан, почака няколко секунди, а после остави визитката си на бюрото и, постави внимателно букета рози върху нея и тръгна. Надяваше се, само се надяваше тя да споделя поне малка част от чувствата му и някой ден да му се обади…

Минаха месеци. До днес. Понеделник сутрин. Изведнъж телефонът му иззвъня и чу най-прекрасния глас на света. До такава степен се бе отчаял, че тя някога ще му се обади, че в първия момент по навик попита кой се обажда. Идеше му сам да се срита, разбира се, че я позна веднага. Отложи всички ангажименти и подкара колата си към малкия хотел, за който тя му беше казала. Не виждаше и чуваше нищо около себе си. Искаше му се час по-скоро да я види, да говорят, да я докосне… и кой знае…