На другия ден, още рано сутринта телефонът и иззвъня. Николай. Искаше да знае ще може ли да я види отново. Не му отговори нищо категорично – предстояха и операции, не знаеше кога ще приключи, а и искаше да помисли още. След разговора си със свекървата имаше нужда да прецени – какво печели всъщност и какво може да загуби. Струва ли си да поеме риска, да заживее двойнствен живот, да предаде сигурността и удобството и да получи в замяна онази любов и страст, за която дълго беше мечтала? Искаше и се да заглуши онзи вътрешен глас, който й крещеше – Да! Да! Да!.

Когато излезе от операционната, го завари да я чака пред кабинета. Бързо го покани да влезе, смутена, че толкова хора са го видели. Със затварянето на вратата потъна в неговите прегръдки.

- Татяна… мила… толкова мечтах за теб, да те видя отново… Сигурно полудявам, прости ми… - Николай я целуваше с още по-голямо настървение, още по-страстно даже и от часовете им в хотелската стая.

За миг Татяна загърби всичките си съмнения. Забравяйки за всичко останало в прегръдките на този мъж, тя заключи вратата зад себе си и се отдадоха на всички онези чувства, бушуващи в тях. Не можеше да мисли за нищо друго. Не. За нея не беше просто секс. Изведнъж осъзна, че между тях двамата се е породило нещо много повече, отколкото взаимното удовлетворяване на плътската страст. Беше любов… Нещо, което макар и омъжена, не си спомняше да е изпитвала с тази бушуваща и изпепеляваща сетивата сила. Николай не можеше да и се насити. На моменти се налагаше да го възпира, боейки се, че с неговата страст и напорист дух ще провалят тайната, която беше само за тях, двамата. Обаждаше и се по всяко време, винаги, когато имаше възможност, а всяка свободна минута искаше да прекара с нея – в нейната компания, галейки нейното тяло. Срещаха се често и в Белвю. В онази тиха, тяхна стая, на самотния си остров… сред забързания океан на заобикалящия ги живот. Винаги когато се разделяха, сякаш той отнасяше парченце от нея самата. Чувстваше такава празнина, когато той не бе до нея… Обичаше го. Вечерите и бяха като в сън – прибираше се в дома си с мрачното примирение, че така трябва, влизаше в него, като в гробница, чувстваше се полужива, вършеше задълженията си по навик и дори децата не можеха да я откъснат от мисълта за него… Свекърва и често и напомняше: “Не забравяй, че въпреки всичко, семейството и децата са най-важното!“ и тя знаеше, че е права… Но… любовта, която бе срещнала след толкова години на самота, я изпепеляваше…

Николай Николов не беше мъж, който се предава лесно. Свикнал с превратностите на живота, той изведнъж осъзна, че Татяна е жената на живота му. Ако досега никога не се бе чувствал готов за брак, за семейство, то това беше, защото не бе срещнал нея. Всяка тяхна среща, всеки нейн поглед или дума го разпалваше повече и повече, жадуваше всяка минута, всяка секунда именно тя да бъде до него. В живота си не бе искал нещо толкова силно, колкото тя да стане негова жена. Решен на всичко, той всеки път и повтаряше, че иска само нея. Иска я не просто да я има. Иска тя да бъде до него, когато се събужда, да бъде до него, когато си ляга, да бъде неговото семейство. Знаеше, че винаги когато повдигне темата, погледът и от ясен и слънчев се превръща в тъмен… сякаш облакът на терзаещите я мисли минава през него… За него нямаше значение, че е омъжена, че има три деца. И с пет, пак беше готов да я приеме. Знаеше, че не иска да нарани съпруга си, да разруши подредения му свят, но се налагаше. Нищо друго нямаше значение. Николай беше готов на всичко, за да постигне целта си – Татяна да стане негова жена. Обичаше я, така както само един силен и изстрадал, самотен мъж можеше да обича. Силно и предано. Нямаше друг изход. Не искаше да я наранява, да руши семейство, но… се налагаше. Копнееше да я има. Да бъде само негова.

Татяна през дългите години на брака си с Тодоров не бе използвала никога контрацептиви. Не й се беше налагало. Раждането на малката и дъщеря беше за нея щастлива случайност – един от редките им контакти бе създал единствената и радост в живота. Сякаш с годините, унесена в отглеждането на децата и непрекъснатите си ангажименти, тя беше решила, че едва ли не е неспособна да има повече деца. Поне не бе мислила за подобна вероятност. До деня, в който изпита отново онова така добре познато сутрешно гадене. Излизайки от банята, Татяна не можеше да повярва. Стоеше пред огледалото, замислена. Да… увлечена и замаяна от страстта, която изпитваше към Николай, съвсем беше забравила за предпазни средства. А беше медицинско лице, в края на краищата. Не можеше да си го обясни, не можеше да проумее, как тя – жена с три деца е позволила да се стигне до тук… Липса на навик, момент на умопомрачение, или просто лудост от любов? Първото нещо, което направи, отивайки на работа, беше да купи тест за бременност от близката аптека. В кабинета си го направи, положителен естествено… Мислите се блъскаха в главата на Татяна. Обичаше Николай повече от всичко – повече от живота си дори. Не можеше да му каже. Останал сам на света, той щеше да се вкопчи в нея с надеждата да имат свое дете… Обичаше я твърде много и от доста време настояваше тя да се разведе със съпруга си. Не можеше и да се разведе… някак си не искаше, жал и беше да разруши целия свят на мъжа си. А и децата? Къде щяха да идат? Можеше ли да ги раздели с досегашния им начин на живот, да им отнеме сигурността и уюта на познатия дом? Същевременно някак си вътре в себе си се радваше, че носи това дете… Детето на любимия й. Дете, заченато в такава страст. Дете, родено от нейната любов с Николай. Не, и дума не можеше да става да го махне. Никога. Не би го позволила. В този момент тя имаше нужда повече от всякога да поговори с някой. Да сподели. Не и бяха останали приятелки, не и с нейния затворен начин на живот. С колежките – също не можеше да сподели. И без това вече беше чула шушуканията зад гърба си – вече нямаше човек, който да не е виждал красивия мъж, ухажващ д-р Тодорова, а сестрите обсъждаха как тя изведнъж е разцъфтяла, станала е дори по-женствена. Не, и с тях беше невъзможно. Тогава с кой? Николай? Абсурд – знаеше каква ще бъде неговата реакция. Тодоров? Още по-голям абсурд. Изведнъж се сети за единствения човек, който я беше подкрепил досега. Свекървата. Тя можеше да и даде съвет… въпреки че предусещаше каква ще бъде нейната реакция.

Когато се прибра, първото нещо, което направи, е да иде при нея и да говорят. Разказа й, а докато слушаше, възрастната жена се разплака. Както и предполагаше Татяна, съветът и беше, че след като е допуснала това да се случи, трябва на всяка цена да махне детето и да запази семейството си. В сегашното му състояние. Изведнъж Татяна се ядоса :

- Мамо, ти не разбра ли, че както за теб, така и за мен сега, нещата никога няма да са същите? Няма виновни, не обвинявам никого, но ако бях срещнала разбиране, желание за промяна от страна на сина ти, нещата нямаше да стигнат никога до тук?

- Не мога да махна това дете. Още повече – не искам! Не разбра ли, че отдавна обичам този човек, и то повече от всичко друго на света! Не разбра ли, че откакто го срещнах, усетих, че има живот, усетих се АЗ жива!

За първи път Татяна осъзна ясно и категорично какво иска да направи. Щеше да се разведе, да вземе децата и да заживее с Николай. Наново. Не можеше повече да подтиска живота си под похлупака на сигурността, на планираните делници. Под завесата на хорското “одобрение”. Не! Тя трябваше да изживее живота си такъв, какъвто иска, а не така, както трябва. Свекърва и я увещаваше – щом е решила да запази детето, нека го роди, Мъжът й и без това не обръщаше внимание – нямаше да му казват нищо. За Татяна това беше смешно. Първо, защото с Тодоров не бяха правили секс поне от 6 месеца, а и цял живот ли ще се налага да лъже? Къде оставаше в сметките и Николай? Мъжът, когото тя бе обикнала? И който я обичаше и желаеше с цялата си сила и страст?

Привечер Николай се прибра в самотния си дом. Не бързаше. Често оставаше след работа, нали никой не го чакаше. По това време не можеше да се вижда с Татяна – знаеше, че е заета със семейството си. Изгаряща ревност го измъчваше в началото, но после, осъзнавайки, че за нея на първо място е дълга, се беше примирил. Не спираше да мечтае за нея. Прекарваше вечерите си самотно, вечеряше какво да е и сядаше пред телевизора. Не му се излизаше. Не и без нея. Колегите му го канеха непрекъснато – да излязат, да се повеселят заедно, а на непрекъснатите му откази отговаряха, че сякаш след преживяната операция се е променил. Да, отговаряше той. Сега вече е възрастен човек, със здравословни проблеми, трябваше да се пази повече от преди. Шегуваше се, а и те разбираха това и може би това ги караше да коментират зад гърба му “Николов е станал друг човек”. Да говорят каквото си искат – мислеше Николай. За него, от няколко месеца животът се състоеше в кратките им срещи с нея. Татяна. Жената, с главно Ж. Жената, за която бе готов на всичко. Жената, за която би дал дори и собствения си живот, без да се замисли. Жената, която щеше да чака, ако трябва цял живот. Мислейки за последната им среща, пъхна полуготовата храна в микровълновата и зачака. Някой звънна на вратата. “Кой ли може да е сега “ – ядосвайки се, тръгна към вратата Николай. Отвори и… Татяна стоеше пред вратата, с пътна чанта в ръка.

- Заминаваме ли някъде? – изненадан се пошегува Николай

- Приемаш ли ни двамата при теб? – също се опита, развълнувана, да се пошегува Татяна.

- Къде е другият? – попита той, опитвайки се да погледне зад нея.

- В мен.

В този момент, точно там, на вратата на малкия апартамент Николай изпита цялото щастие, за което беше мечтал през живота си. Вече нищо друго нямаше значение. Нито работата, нито амбициите, нито хората от останалия свят. Никога досега не бе изпитвал подобна радост. Подобно щастие. Подобна лудост. И всичките заедно. В този момент в малкото ергенско апартаментче той имаше целия свят. Татяна и тяхното бъдещо дете. Нищо повече не му беше необходимо.