САШО МАЙСТОРА

     Такива хора има сигурно много по света.

     На пръв поглед всичко им е като при другите: на два крака, с две ръце, чифт очи, чифт уши, всичко. Като бебета реват, когато са гладни, ненаспани, наакани, начуркани – както всички бебета. После порастват, гласчетата им мутират, пониква им мъх, където трябва, и полека започват да се превръщат в мъже. Пушат цигари, пият алкохол, покачват адреналина, когато им лъхне на подобни същества от другия пол, както си трябва. На пръв поглед – стандарт. Стандарт отвсякъде. Има обаче нещо заложено в тях, което ги отличава от другите, и щеш, не щеш, им обръщаш внимание, и то повечко, отколкото е необходимо за даден случай.

     Такъв човек е Сашо Майстора.

     Той, ей тука, на края на челото си има една малка вдлъбнатинка, която му остана след една престрелка с камъни между него и брат му. Лоша шега си направиха едни сеирджии с двете братчета, в чиито вени течеше буйна родова кръв. Разделиха ги от двете страни на реката, насъскаха ги и престрелката започна. Интересното е, че след години не остана белег от раната на батковото чело, а вдлъбнатинка, каквато би се получила при удар с камъче в капака на нов автомобил, да речем. Стои си боята, ама и дупката личи. Момчешка работа. Кому не се е случвало като дете? Ако не точно това, нещо пò друго.

     Като стана по-голям Сашо, хората без особени усилия, не че не са ги полагали, забелязаха, че е и кривоглед. „Сигурно ще е от удара с камъка. Добре, че не му е взело акъла.” А Майстора явно беше добре с акъла си, защото завърши електротехникум („силни токове”) и се хвана на работа. Там му сложиха и прозвището. Но кривогледството му най-вероятно е от нещо друго. Бащата му преди Девети е бил стражар. Беше се пуснал слух, че преследвал шумкари и дори бил изпълнявал смъртни присъди. Беше лежал в Белене дванайсет години. И тъй като по-възрастен бе създал семейство, този човек с неблагонадеждно минало за шейсетте години на миналия век, все пак беше запазил здрав разума си, въпреки адовете, през които бе преминал вероятно, беше запазил силно чувството си за ред, дисциплина и морал и държеше в къщата му да има същия климат. Много рядко, но в моменти на откровение той казваше на децата си, че никога не е убивал, че дори веднъж е спасил един партизанин, като е стрелял във въздуха, докато другият бяга. Но така или иначе, Сашо Майстора от една страна вярваше на хората и на учителите си, че баща му е бил от лошите, от друга се мъчеше да повярва на родителя си. С едното око гледаше на едната, а с другото – на обратната страна. С това хората си обясняваха кривогледството му. Тази хипотеза медицински винаги можеше да бъде анатемосана, но човешки и философски звучи приемливо: когато душата ти гледа в две посоки – очите ти също. Обърна се нещо в живота му. Счупи се. Така и не можа да разбере кой е в този живот, защо е. Стана човек с две души.

     Както, между другото, са и повечето хора по света.

     От една страна искаше да стане точният, строгият, стражарят, който да въвежда ред и да обича закона повече от роднините си, а не можеше, защото трябваше да живее в относителна мизерия и хорски одумки, а мизерията е враг на дисциплината и приятел на компромисите. Отделно, винаги беше готов да се отзове, защото бедняците дълбоко в себе си са добри хора. Порасна объркан и прие насмешките на околните за нещо нормално. Получи комплекс за малоценност, срамуваше се от момичетата повече, отколкото трябваше, избиха пъпки по лицето му, щото кръвта му бучеше гореща, годините минаваха, нямаше пари и смелост да зареже родителите си на село, за да опита промяна и почна да води живота на всеки позастарял ерген. Сключи един триъгълник – от къщи на работа, от работа в кръчмата, от кръчмата вкъщи. Ожени се брат му, отиде в голям град, пръснаха се и приятелите му по същата причина, угаснаха родителите му, почувства се сам Майстора, пусна си адреса в едно списание, че си търси спътница, намери се такава, ожениха се, роди им се детенце, от хубаво по-хубаво.

     Както при много хора по света.

     Но...

     Но трупаното през годините се оказа непосилно бреме за крехкия гръб на егоиста, свикнал да живее със скрупулите си, с навиците си, със самотата си.

     И се пропи.

     Сега битува в столицата, връща се от време-навреме в родната си къща, там няма никой вече, обикаля селото, влиза в кръчмата и говори:

     – Здравей! Аз съм Сашо – пияницата! Не съм вече Сашо Майстора! Пияницата! Ще почерпиш ли по едно, ти си хубав човек, аз тебе много те обичам! Ейиии – ти си голяма работа!

     Очите му блестят – големи, изпъкнали и нещастни.. Едното гледа към общинската сграда, а другото към гората, измита от пресния дъжд, зелена и озвучена от любовния хор на щастливите птици, но не те виждат.

     – Днес дъщеря ми е на бал, абитуриентски бал, а баща ѝ е тука, в кръчмата! Пет години не съм я виждал! Ама не ми пука!

     Лицето му придобива такъв вид, че не може да се разбере смее ли се този човек, или плаче.

     А има толкова много хора като него...