Отначало мълчеше и не реагираше на нищо. Все едно всичко, което се случваше, не я касаеше. Не искаше да отговаря на удара.  Не може да бъде, тя не реагираше… и те се настървяваха. Ритаха я, тъпчеха я, късаха парчета месо от нея, едно по едно. Болеше я, много я болеше. Болеше я душата. Знаете ли как боли тя? Студено е и не ти стига въздуха. Казват, че сърцето не боляло. Не е вярно. Най-силно боли то. Не издържа... започна да се защитава, а те, предвкусвайки победата, не спореха. Глутница вълци, усетили мириса на кръв. Не знам защо през цялото време си представяше Белия зъб на Джек Лондон и ù се искаше да е така. Но беше сгрешила. Не беше кучето с нрав на вълк, което от несгодите се бе превърнало в зло и безпощадно, но можеше да бъде и  приятел. Отново беше сгрешила. Беше вълк, но не от ония белите,  а зъл вълк, отмъстителен и безкомпромисен, хранейки глада си и изпитващ удоволствие от агонията на жертвата си. Белите вълци са с едни такива влажни очи, като че ли ще ти проговорят, горди са, но едва ли ще ти причинят такава болка. А дали не  беше Маугли и за него важаха законите на джунглата? Само той си знаеше кой е. Едно беше ясно – искаше победа! Но тя беше жена, жена и макар да не беше свикнала да се предава, беше в ситуация на неравна борба и вече ù беше все едно кой ще побеждава. Каза ù „забрави„!  Как да забрави… толкова много обида.  Беше ù изпратено изпитание. Не намрази никой. Просто каза сбогом, но никой не го разбра. А раните щяха да зараснат с времето.