Сбогом, Татко!

  Сбогом, Татко!

 Казвам ти го мълчешком, разчитам на очите да покажат чувствата и се прибирам в моите златни покои… В моята стая, където се надявам на вратата да се прояви като ангел-хранител и да спре разяждаща киселина да проникне в душата ми.

 Сбогом, Татко!

 Няколко пъти вече изричано, звучи ми някак си клиширано и все така истински. Не е „довиждане” моята дума, не е детинска глупава емоция, а е истината, Татко. Докога така ще те наричам? Кога ще откажа да изрека тази горда дума и ще обърна гръб на това, което са ме учили? Те… другите… не и ти.

 Сбогом, Татко!

 Сърцето тупти - същински барабан под съпровода на тежките сълзи, които се стичат по лицето ми и се просмукват в пижамата. А мислех да спя… Не, по-„хубаво” бе да се скараме, Татко. Така нощта стана толкова „красива”, толкова неустоимо е изкушението в малкото бяло шишенце. Две хапченца и нервите ми ще утихнат, съзнанието ще заспи, но сърцето… Сърцето ми, Татко, не ще ти прости.

 Сбогом, Татко!

 Казвам ти го, докато съм в твоя дом, под твоя покрив, зависима от теб до хроничен ужас и все пак душевно независима. Такава съм, Татко, и ти не можеш да спреш реката на чувства, която шуми и бурно пропуска своите тайни води. Знаеш ли какво замислям аз, Татко? Не, разбира се, ти знаеш други неща, далечни от мен, далечни… Познавал ли си ме, Татко? Познаваш ли ме сега? Ще ме познаваш ли в бъдеще?

 Сбогом, Татко!

 Защо изобщо те наричам така? Ти си ми дал живот, ти си ми дал дом, ти си ми дал всичко материално, но друг ме научи на морал, маниери, любов. Ето тази трета думичка далеч не е известна на твоята личност. Съжалявам! Съжалявам теб! Аз ще се справя, ще се измъкна, ще оцелея, но ти какво ще направиш? Сам? Какво ще направиш, Татко?

 Сбогом!

 Слагам надгробната плоча, преди да си стигнал до нея. Сърцето заключи вратите, сърцето не ти прощава, сърцето вече приключи танца, в който с теб се въртяхме.

 Сбогом, Татко!