Сбогом, Татко!
Казвам ти го мълчешком, разчитам на очите да покажат чувствата и се прибирам в моите златни покои… В моята стая, където се надявам на вратата да се прояви като ангел-хранител и да спре разяждаща киселина да проникне в душата ми.
Сбогом, Татко!
Няколко пъти вече изричано, звучи ми някак си клиширано и все така истински. Не е „довиждане” моята дума, не е детинска глупава емоция, а е истината, Татко. Докога така ще те наричам? Кога ще откажа да изрека тази горда дума и ще обърна гръб на това, което са ме учили? Те… другите… не и ти.
Сбогом, Татко!
Сърцето тупти - същински барабан под съпровода на тежките сълзи, които се стичат по лицето ми и се просмукват в пижамата. А мислех да спя… Не, по-„хубаво” бе да се скараме, Татко. Така нощта стана толкова „красива”, толкова неустоимо е изкушението в малкото бяло шишенце. Две хапченца и нервите ми ще утихнат, съзнанието ще заспи, но сърцето… Сърцето ми, Татко, не ще ти прости.
Сбогом, Татко!
Казвам ти го, докато съм в твоя дом, под ...