Сборището на ренесансовите сатанисти (1 и 2) част

       Ужаси, да не се чете от лица под 18 години

              Ето, че най-сетне се реших да напиша това, което толкова дълго време раздираше мислите и сънищата ми.  Защото сега аз,  когато вече съм на смъртно легло и зная, че не ми остават много дни живот, разбрах, че е крайно време да освободя душата си от тежките окови на злото. Смятам, че за моите осемдесет и девет години съм все още достатъчно интелигентен и разумен, за да мога да го направя с истинската сила, която е нужна при едно такова описание. С тази история искам да разплета цялата мистерия за най-странното и необяснимо изчезване на едно красиво село от картата на България и да сложа край на неверните слухове, които се носеха  след тези събития и които все още могат да бъдат чути по тези места. Желанието ми е след моята смърт историята да бъде дадена на Белоградчишката библиотека в суров вид, без каквито и да е поправки и да бъде предложена за безплатно четене!
                                                                          Борис Филипов Андрейнски, град Генерал Тошево, област Добрич, октомври, 1998 година.

 
                                           I

                                      .......

 
  Ако човек пътува по неизвестните планински дебри на Северозападна България, най-вече в района на Белоградчик няма как да не бъде поразен от величието и неземната красота на региона. Такива местности крият невероятна девствена природа, недокоснати от бурните промени на времето селища и пропити с мистичност и загадъчност легенди и предания. И колкото повече се върви на север, толкова селата стават по-редки, със скупчени една в друга къщи, някои от които биха могли да бъдат класически шедьоври на някогашна достолепна архитектура, характерна за тази част от страната.

  Когато пътникът достигне до Салаш и продължи по пътя към малкото село Куцаровци, ще забележи една запустяла пътечка, водеща навътре в гората. Пред нея има някаква стара спусната бариера, която всеки би загледал и би се почудил защо е поставена точно тук. Върху бариерата е закован квадратен метален лист, на който някога е имало надпис, но сега корозията го е изяла до такава степен, че не може да се прочете абсолютно нищо. Около малката полуръждясала рампа няма никакво друго препятствия, така че всеки любопитен пътешественик би могъл спокойно да я заобиколи и да тръгне по пътеката.
  Тази пътека някога е била малък каменен друм, което личи от множеството камъни, пръснати в хаотичен безпорядък и подаващи се между порасналите треви. Точно поради този факт, човекът може да разбере, че тук отдавна не е стъпвал никой. Тя прорязва гъстата „Салашка гора”, криволичейки като голяма змия между надвисналите борове, а по някое време, посредством стар каменен мост пресича малката „Дива река” и отново навлиза навътре в гората. По-нататък дърветата стават по-гъсти и тъмни и човек може да изгуби желание да върви по този път, но точно когато достигне до върха на билото и се спусне по обратната страна на чукара, гората изведнъж свършва и противно на всякаква логика, пред погледа му се очертава една околност от изсъхнали и изгнили дървета, под които няма и помен от треви, бурени и горски цветя. Именно това може да събуди въображението на любопитния и търсещ приключения турист и да го накара да продължи по пътеката.

  Колкото по-навътре отива човек, толкова гледката към отсрещния връх „Ведерник” става по-пленителна и по-загадъчна. Цялата котловина между северозападния склон на Салашката гора и подножието на Ведерник е гола и мрачна като пустиня, поради липсата на каквато и да е растителност. Остри зъбери и камънаци стърчат по бреговете от двете страни на извиращата малко по на запад река „Стакевска”, а по средата на тази страховита местност се издига скалист хълм, върху който се вижда голяма, черна и полуразрушена сграда. Едната страна на хълма, откъм реката, е стръмна, почти отвесна и прилича на огромна скалиста стена, другата е по-полегата и достъпна, като по нея личат бледи следи от някогашна буйна растителност. Когато пътешественикът премине оттатък възвишението, пред очите му се появяват първите останки на старо селище. И точно тогава в съзнанието му започва да се прокрадва неопределима тревога и необичайно напрежение. Чувството, че някой дебне зад хълма или че неземно същество го наблюдава с коварен и злобен поглед нахлува диво и безпрепятствено в мислите му, принуждавайки тялото му да трепери, кожата му да настръхва, а самия той да се върти във всички посоки, притаил дъх и очакващ кошмарните сили на злото да се появят пред очите му. Тогава, без да знае, той вече е прекрачил землището на изчезналото от всички карти село Карстфур!
  В самото начало къщите на това мистично селище са във вид на руини. Части от каменни зидове и стени на някогашни постройки опасват като мрачен лабиринт голата земя. Ако в този зловещ миг смелият турист не се откаже от странния си поход, а продължи напред, към вътрешността на селото, той ще види множество полусъборени, но внушителни с архитектурните си елементи сгради, над които се извисяват пусти и прогнили къщи, с разпадащи се покриви, останали от преди векове. Долу, някъде под къщите, като злокобен паметник на покварата, се издига кулата на стара катедрала, която на целия този фон изглежда изключително отблъскващо.

  Самият вид на това почти обезлюдено село е мрачен и зловещ. Сградите са строени доста нагъсто и по някои от тях личат следите на някогашен красив ренесансов и бароков стил, а в централната му зона те се допират една в друга, излъчвайки мистична тайнствена хармония. Повечето от улиците са толкова тесни, че надвисналите над тях срещуположни здания сякаш прилепват в горните си части, а отдолу, скрити в сянката на вечната тъма, чернеят сводестите врати на входовете. От време на време може да се появи някой прегърбен човек, с изкривено и набраздено от маската на изродеността лице, но той бързо би се прикрил от непознатия турист, гледайки го с чутовна омраза в очите. На това място пълната липса на цивилизация лъха от всеки един камък, от всяка една керемида, от всеки един поглед на малцината странни и смугли жители. Неясната тревожност и напрежението се усещат като физическа болка, а чувството, че отвсякъде дебнат незнайни твари става все по-осезаемо и заплашително. Горе, на върха на хълма, сред гъсти изсъхнали дървета, като черна канара на злото, стърчат кулите на голям, мрачен и мистериозен манастирски комплекс, пропит с огромно количество уродлива и кошмарна история, която все още тегне като непоносимо бреме върху цялата котловина и отблъсква всеки нормален посетител, дръзнал да дойде тук.
  И тук, на това зловещо място, сред сенки и кошмарни вопли, нервите на почти никой уравновесен човек няма да могат да издържат.  Всеки, който дойде и усети това страховито влияние върху себе си, би се обърнал и със стремителен бяг би напуснал тази местност! И навярно никога не би се върнал повече!

                     ........                                                                                                      
    Това, което се случи в Карстфур, никъде не бе поместено, никъде не бе описано, а избягалите от там по една или друга причина отказваха да говорят по тази тема. Знае се, че през май,1925 година военни патрули, въоръжени с най-модерната за онова време техника, обградили мястото, като забранили всякакъв достъп до тази околност, а до колкото разбрах около злокобния хълм с манастира, на мястото на телената мрежа поставили високи огради с бодлива тел. Точно тогава тръгнали всевъзможните слухове за разни дяволски изчадия, за ужасяващи привидения и за коварни вампири, но нито един от тези слухове не можеше да бъде сравняван с онова, което се бе случило в действителност. Местните хора си оставаха мълчаливи, потънали в своите страхове и не обелващи нито дума за събитията, започнали през 1910 година, въпреки постоянните подканвания на от страна на любопитните другоселци.
  От оскъдните данни за Карстфур, съхраняващи се единствено в архива на Белоградчишкото читалище, не може да се добие никаква представа за това, което се бе случило, но някои сведения будят доста съмнения. Като например данните за населението на Карстфур в периода от 1918 до 1923 година.
_________________________________________________
Данни за населението на село Карстфур, Белоградчишка околия от 1918 година до 1923 година,
читалище „Развитие”, град Белоградчик
________________________________________________________________
 
Година            1918    1919    1920    1921    1922    1923      
Население    1211    1253    1318    1384    652    112     
________________________________________________________________
 
Тук няма как да не направи впечатление обстоятелството, че за две години едно поголовно увеличаващо се село се стопява приблизително тринадесет пъти! И абсолютно никой не е дал разумно обяснение на това.

  Ако някой се разрови в старите вестници, съхранявани в архива на читалището, една статия, публикувана във вестник „Белоградчишко слово”, брой 4 на 21 февруари 1918 година също може да събуди интереса на читателите. В нея се споменава следното:
 „Цял контингент на Българските тайни служби пристига в Белоградчишко, където заедно с местни полицаи, ще търсят тридесет и четири човека, които изчезнаха безследно в село Карстфур през миналата година. Случаят е нерешим за белоградчишките полицаи и затова на помощ идва подкрепление, което да изследва тази загадка!”.
  Най-интересното е, че в нито един от следващите броеве на вестника няма дори и бегла информация за това събитие, сякаш изчезналите са потънали вдън земя, или някой е манипулирал тогавашните  журналисти да не пишат никакви статии по този случай.

 Години по-късно, чак през 1971 година във вестник „Белоградчишко ехо” е поместена следната информация:
  „Милиция и военни в Карстфур!
   Цяла хайка от милиционери и военни се намира в почти обезлюденото село Карстфур, но засега операцията е строго секретна. Те са оградили района, сложили са бариера на отклонението за селото и не допускат коли и хора да преминават през нея!”

  И след това - нищо! Няма никакви резултати от тази секретна дейност, никакви разкрития, никакви данни за намерени хора или за жертви! Сякаш и тази операция бе забулена дълбоко в мъглата на неизвестността!
 

  Аз съм един от тези, които успяха да избягат навреме от онова злокобно селище и именно за това може би съм все още жив и пиша тези редове.  През всичките тези години, от събитията в Карстфур до сега, аз таях злост в душата си, не исках и не можех да разказвам на никого, не само защото можеха да ме сметнат за умопобъркан, не само че се страхувах от самото зло, което все още витаеше там - бяха ми забранили категорично да споменавам каквото и да е, свързано с тази тема. Но тук, на смъртния одър, вече не ме е страх от нищо!


                          II                                                                

                                  .......

  Историята  започна през 1910 година, когато кметът на село Карстфур Елин Милин, заедно с околийският градоначалник Григор Ценков, сключили договор с източноевропейска католическа организация, която трябвало да прати някои от своите членове - свещеници и архитекти, - да формират европейския вид на селото и да укрепят католическата вяра на жителите. Тази организация носела странното име „The renesans devil”, но заради факта, че може би почти никой от околията не е знаел английски език, това наименование на никого не му се сторило странно и неестествено и всички го приели равнодушно.
  Идеята на тази организация била чрез ренесансовата архитектура, базирана на древногръцки статуи, орнаменти и символи, хората да се доближат до Бог!  Според тях именно през епохата на ренесанса вярата в тази Велика Сила била най-голяма, а разстоянието до нея било най-кратко и почти достижимо. И чрез възкресяването на този постренесансов период от европейската история, тази общност се опитва да сближи хората с Бога и да им даде възможността за по-близък контакт с Него. Това са споменали „The renesans devil” на Елин Милин и Григор Ценков при сключването на договора, с който те поели правото да социализират и интегрират западащото католическо селище.

  Седмината свещеници, които пристигнаха в Карстфур, бяха официално представени на 3-ти април, 1910 година. Имената на тези църковни братя бяха Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо. Първоначалното ми впечатление за тях беше, че те изглеждаха много усмихнати и приветливи. Тогава, макар че бях едва десетгодишен, забелязах, че от тях лъха доброта и спокойствие, за разлика от простоватите и намръщени жители  на селото, към които спадах и аз.
  Няколко дена след като новите божии служители бяха запознати със селяните, те трескаво започнаха да изпълняват множеството задачи, за които бяха дошли.
  Първо, чрез помощта на някои местни дейци, събориха няколко стари, пусти и порутени постройки, намиращи се на площада, а два дена след това в селото гъмжеше от строителни работници, дошли незнайно от къде. За около три години пустата и мръсна поляна между селския мегдан и хълма се превърна в красива централна зона от многобройни тесни павирани улици, около които разцъфнаха красиви аристократични сгради с множество магазини. Бай Марин, който бе пътувал в чужбина, сподели, че Карстфур му приличал на малък чешки или словенски град. В горната част на многообразието от тесни улици се извисяваше изящното здание на кметството, а долу, до реката, се бе ширнал прекрасен площад с висока остра катедрала в единия му край. В тази катедрала започнаха да се молят зажаднелите за вяра карстфурчани.
  От другата страна на реката бяха запазени и реставрирани старите възрожденски къщи от времето на турското робство, които се намираха в основата на хълма и които бяха подредени амфитеатрално, придавайки особен чар на местността.

  Католическият свещеник - отец Тимо, - който досега водеше литургиите в старата църква, бе сменен от околийското ръководство заради това, че рядко отваряше храма и почти винаги отсъстваше от служебните си задължения, като на негово място дойде от града младият и амбициозен отец Игнатий. Той встъпи в длъжност направо в новата катедрала, като водеше, заедно с Юре, ритуалите и представленията. Новата църква бе открита официално на 12 май, 1913 година.
  Когато отидох за пръв път в този Божи храм, ми направи впечатление, че органът липсва, а на негово място имаше един доста странен музикален инструмент, издаващ много по-кресливи звуци. Статуята с Дева Мария бе сменена с лика на някакво страховито същество, което с гримасата си всяваше ужас.
  Освен статуята в средата на църквата, по тъмните стени бяха нарисувани други произведения на изкуството, олицетворяващи битките между доброто и злото, имаше и някои статуи на митични и страховити създания, ужасяващи рисунки по стъклата, показващи кървави сцени и убийства. Помислих си, че това са новите тенденции в новата евро-католическа вяра и отначало ги приех за нормални, въпреки че винаги ме бе страх да поглеждам към тези причудливи картини и декоративни пластики.

  Около средата на юни, 1913 година, на върха на Смедов хълм „The renesans devil” започнаха да строят манастира, където според слуховете щели да живеят, след като обучат селските жители на новите стереотипи и изисквания, свързани с вярата им. Тогава в селото остана само брат Юре, който заедно с отец Игнатий, съвестно водеха задълженията си и бяха винаги в услуга на местните. Другите братя идваха от време на време в селото, само за да проверят как вървят нещата, като останалите занимания бяха свързани с новия манастир. Той, според думите им, щеше да отвори врати през 1916 година.

     Интересно бе, че част от местните жители изцяло се отказаха от вярата си, а други  сякаш се вглъбиха в нея прекалено силно. Седем човека пратиха писмо до околийският център с молба да отворят и старата църква, но им бе отказано категорично. Още тогава започнаха множеството спорове, относно истинността на новите тенденции във вярата. Някои смятали, че тя е много груба, неправилна и подчинена не на Бога а на Дявола. По тяхно мнение ритуалите за убийства, които според  Новата вяра заемаха твърде лично и важно място, са богохулни и нереални.
  Освен това, сред жителите тръгнаха и други клюки. Според по-често ходещите на черква в молитвите си брат Юре никога не споменавал думата Бог, а на нейно място казвал Висшата Сила. Също така той назовавал Дева Мария „онази”, а Исус Христос - „сина”.

                                         ..........

  През декември, 1913 година умря Калчо - единственото дете на Аница и Петко Ганини. Аз познавах Калчо, защото и той, като мен, беше много добър и ученолюбив ученик. Калчо умря от неизвестна болест, която го срина за три-четири дена, а новината разтресе с гръм селото.
  На погребението, състоящо се в новата църква, Аница плачеше неудържимо, подкрепяна от Петко, а почти всички жители на селото бяха насядали върху пейките, навели глави в знак на съпричастност и съболезнование към опечаленото семейство. В залата, освен Юре и брат Игнатий, бяха още и Яцек и Кшищоф, които също наблюдаваха мрачното събитие. Изведнъж Аница отиде до тях и падна на колене, като занарежда отчаяно:
   - Защо Бог отнема толкова добри хора? Нима това е правилно? Какво толкова сме направили, та той взе при себе си единственото ни дете? - след това се отпусна и зарида.
 Яцек я докосна по главата и изрече на показ следните слова:
   - Бог не прав, той не добър, не пита! Убива и отнема всичко, добро и лошо!
   - Защо Бог не върне сина ми, нали и аз вярвам в него? Защо никой не се завръща от там? - плачеше Аница.
   - Има начин, но не Бог прави това! Искате съживя него, нали?
  Майката погледна обнадеждено към брат Яцек, а присъстващите на пейките впериха поглед към тях.
   - Искам, искам! - отговори учудено Аница.
   - Добре, сега съживя него! - и каза нещо на Кшищоф и Юре.
След това тримата се скупчиха около ковчега с мъртвото момче, положиха ръцете си върху него и Яцек започна да изрежда странни думи с плътен променен глас:
   - Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Да свети име на Сатана и черни ангели! Асуматх агут, росипгон птолу! Мустанеб дирлиб Сатана агут!
  Всички, включително и аз, бяхме зейнали от почуда - той се молеше на Сатаната, а не на Бог! Макар че бях едва на тринадесет години знаех, че Сатаната е злият враг на Бог и на доброто! Думите звучаха дрезгаво и грозно от устата на Яцек, чийто поглед в този момент олицетворяваше злото. Точно това си помислих, наблюдавайки лицето му в полутъмната зала.
   - Фатаг бдаб ренесанс! Асуматх оварира лукур гдег! Ставай Калчо и бъди роб на Сатана!
  Изведнъж от ковчега се надигна една слаба и посиняла детска ръка! След малко главата на Калчо се изправи и той седна в ковчега, оглеждайки се плахо, сякаш бе събуден от тежък сън! Всички присъстващи ахнахме от удивление - току що пред очите ни един мъртвец бе възкръснал! Видях как Аница пристъпи леко към ковчега и след малко прегърна сина си, плачейки от радост. Петко, който досега бе по-сдържан от нея, също се доближи до ковчега и зарида! След това Аница отиде до Яцек и му целуна ръката:
   - Благодаря, благодаря! Това е чудо, Бог направи чудо! О, Господи, благодаря ти!
   - То не направи Бог! Това дело на Сатана! Той прави Калчо жив! - провикна се Яцек пред удивените карстфурчани.

  След този случай напрежението в селото се засили още повече. Привържениците на новата вяра подкрепяха все по-силно седмината чужденци, аргументирайки се с обстоятелството, че те вдъхнаха живот на малкия Калчо. Противниците пък засилиха подозренията към правотата на пратениците, като вече бяха убедени, че това е една сатанинска организация, имаща за цел да предава осквернените си ритуали на наивните вярващи. И макар че до 1918 година (когато манастирът бе готов) нито един от „братята“ не произнесе името на Сатаната на всеослушание, съмненията продължиха да върлуват като тъмни сенки и да разбунват духовете в прогресиращото, но изпадащото във все по-мрачно униние село Карстфур.

  Калчо отново тръгна на училище, но вече не бе същият. Движенията му бяха забавени, походката му – тромава, а погледът му - отвеян и втренчен, като в него се четеше неописуема злоба, кожата му стана сиво-синкава и никога не възвърна предишния си розово-жълт цвят. През двете седмици, които ходи на училище, той не проговори с никого. Учителите не смееха да го изпитват, защото се страхуваха от него, а през цялото време той се подпираше на чина си като странно и безмълвно се взираше в някоя точка в пространството. До Калчо не седеше никой, понеже около него лъхаше непоносим хлад, като на третия ден от  тялото му започна да се разнася воня на мърша. На края на втората седмица кожата му се сгърчи и почерня, устата се изкриви в странна мъртвешка гримаса, а студените му очи постепенно започнаха да текат. След това той сякаш изчезна безследно!   
  Виждах и други „мъртъвци”, които също като Калчо, крачеха странно и безумно, със застинали и страшни изражения. Плашех се от тях, вътрешно усещах, че те са върнати от оня свят чрез нечисто дело. Те сякаш се събуждаха с други души или съзнания, движеха се безцелно на посоки без да знаят какво се случва около тях. Помислих си, че може би бе по-добре човек да заспи завинаги, отколкото да се събуди в такова летаргично състояние и да се рее напред-назад, носен от някакво уродливо течение.

  През лятото на 1916 година бе завършена и последната част от централната зона на Карстфур и вече селото доби напълно европейски вид. Когато се разхождах по централните улици, по които бяха опасани множество прекрасни и изящни като архитектура сгради, имах чувството, че гледам на живо Прага, Варшава или Братислава. Дори и жителите на околийският център Белоградчик, където отидох да уча в тамошната гимназията, ми завиждаха за това, което бяха направили с моето село и тихо се възхищаваха от успехите, постигнати там.
  Литургиите в църквата вече ги водеше единствено отец Игнатий, който за успокоение на местните жители се уповаваше единствено на Бог. Юре също започна да се мярка по-рядко и той като останалите отделяха по-голямата част от дните си за новия манастир, чиито кули вече се издигаха много над високите дървета. Хората бавно възвръщаха доверието си в църквата, споровете между едните и другите омекнаха, все по-рядко някой хвърляше нападки срещу „The renesans devil” и дейността им. Все по-рядко виждахме възкръснали мъртъвци по улиците, може би хората вече съзнаваха, че техните починали роднини вече не са същите след смъртта си и предпочитаха да ги помнят с добро.


  Манастирът, носещ дългото име „The cloister of the renesans devil”  бе готов през месец май, 1918 година. Заради това събитие седмината свещеници организираха събор, който се проведе на централния площад и бяха поканени всички жители, включително и някои важни персони от Белоградчишка околия и Видински окръг. Точно тогава аз завършвах Белоградчишката гимназия и този събор беше за мен като двоен празник. Тържеството мина относително добре, хората бяха доволни. След края на събитието свещениците бяха изпратени с ръкопляскания към бъдещия им дом, който вече бе манастира на върха на Смедов хълм. И те никога повече не слязоха долу! Или поне никой не ги видя да се разхождат в сегашния им вид по улиците на селото!
 
 Същата година започнаха изчезванията. Почти всеки, дръзнал да влезе в гората, за да отиде до манастира, не се завръщаше никога! Някои жители чували нощем странни и зловещи звуци, идващи откъм хълма, сякаш група хора изричали древни проклятия! Слуховете, че в организацията се таи нещо варварско, плъзнаха отново със страшна сила.
  Кънчо, един от младежите от по-горните класове, който бе приет с отличие в белоградчишката гимназия, сподели пред маса народ, че „The renesans devil” на английски означавало „Ренесансови сатанисти”, а „The cloister of the renesans devil” - „Сборище на ренесансовите сатанисти”.
  Често разбирах за изгубено дете, за изчезнал съсед или познат, а през зимата на 1918 научих новината, че отец Игнатий също е потънал нейде вдън земя! И все пак, църквата остана отворена и достъпът до нея винаги бе свободен.
  Въпреки всичко, случващо се в Карстфур, въпреки острите изказвания на голяма част от хората, никой не предприемаше нищо, с което да разреши мистериите. Хората плуваха бавно в своето ежедневие, не забелязвайки и оставяйки на заден план събитията, случващи се около тях.
  Все пак през февруари, 1920 година по молба на кмета Елин Милин, бяха дошли следователи от Белоградчик за да разследват изчезванията.  А на десети март същата година в Карстфур пристигна цял кордон от военни и полицаи, въоръжени с най-модерна техника, които навлязоха в Смедов хълм! По информация, взета от архива на белоградчишкото читалище, там открили двадесет души, наредени в кръг и хванати за ръце, които изричали странни и неразбираеми думи. Седем от тях били познатите вече Яцек, Петер, Юре, Владислав, Кшищов, Фехер и Предо, а останалите тринадесет - някои от изчезналите жители, сред които отец Игнатий. Зад тях, приковани във вериги за стените, четири човека се гърчели в адска агония. Когато претърсили манастира намерили множество книги за магии, ритуали и заклинания, а в едно огромно помещение на подземието открили зловеща находка - тридесет и два човешки трупа в различни фази на разлагане, пръснати по целия под и заели странни и неестествени пози!

   Два дена след тази акция, белоградчишкият околийски съд осъдил двадесетте човека на смърт. Присъдата трябвало да влезе в сила на деветнадесети март.
  Благодарение на един мой приятел, който по това време е бил един от инспекторите, участващи в разследването, аз се добрах до смразяващата история на най-коварната и най-опасната сатанинска общност в Европа, а може би и в света - Орденът на ренесансовите сатанисти.
 
                                        ..........

  За основоположник на това движение се смятал италианският скулптор и художник Никола Пизани, творил през 13 век, който според множество исторически сведения е един от създателите на ренесанса. Голяма част от неговите картини били мрачни и зловещи, а повечето от декоративните му елементи представлявали чудовищни твари или страховити митични създания. Според неговата философия скулптурите, статуите и рисунките по стените на храмовете доближават човечеството до Великата сила, която е създател на природата. Бога и Сатаната са двете противоположни крайности на тази сила, символизиращи доброто и злото. Никола Пизани пръв се противопоставил на католическите вярвания, много преди това да сторят Игнасиус Лойола, Улрих Цвингли, Жак Калвин и Мартин Лутер. Но неговото учение било отхвърлено и анатемосано от църквата, а стилът му обявен за богохулен и сатанински.
  И въпреки всичко, този велик художник имал редица последователи. Някои от тях заимствани от неговите архитектурни форми дали тласък за развитието на ренесанса в цяла Европа. Други пък опитвали чрез скулптури на божества, чудовища и мрачни картини да достигнат до Висшите сили, създавайки множество ритуали.

  Един от тези негови последователи е архитектът Карл Вирховт, който през 15 век усъвършенствал философията на Пизани и създал „Пизанския орден”, прекръстен по-късно на „Ордена на ренесансовите сатанисти”. Вирховт бил атеист и противник на Бога, като смятал, че 10-те божи заповеди са вредни и носят нещастия на хората. Той яростно отхвърлял Библията и Евангелието, давайки пълна свобода на мислене на всички членове на набиращият все по-голяма популярност орден. Вирховт проектирал сгради в стар ренесансов стил, като всеки детайл от тези сгради бил вземан от някоя картина или скулптура на Пизани. Дори нарекъл този архитектурен стил „Пизанска архитектура”. Висшата цел на злокобния култ била Сатаната, а ритуалите, извършвани от членовете му, били жестоки и ужасяващи. По някои сведения за  „Ордена на ренесансовите сатанисти” в миналото, членовете му строели мрачни храмове и здания, където чрез древни проклятия убивали и възкресявали хора, превръщайки ги по този начин във войници на Сатаната. А цялостната идея на изродената секта била да обедини живия с мъртвия свят, дарявайки с вечен живот всички нейни последователи.
  В края на петнадесети век Карл Вирховт бил хванат, след това осъден на смърт и обесен на един от главните площади в Милано.  Според непотвърдени писмени документи, малко преди да увисне на примката Вирховт изрекъл някакви непонятни слова, а два дена след като бил погребан, той възкръснал от гроба си, намиращ се в околностите на Милано.
  В началото на шестнадесети век папа Юлий II наредил масово преследване и избиване на членове на „Пизанския орден”, но въпреки всичко орденът не спрял с коварната си дейност. През седемнадесети и осемнадесети век сектата била считана за най-големият враг на християнството и на човечеството. А през деветнадесети век дейността им намаляла, заради огромните разделения на християнската църква и  навлизането на другите религии в Европа. Губейки се в огромното море от различни схващания и предразсъдъци, „ренесансовите сатанисти” се разпръснали в малки общности, действащи предимно в Източна, Европа, също така в някои части на Западна Европа и в слаборазвити азиатски и американски държави. Членовете им живеели в големи и откъснати от света манастири, наречени „Сборища на ренесансовите сатанисти”.
 И до ден днешен ренесансовите сатанисти внедряват свои членове в малки селища, населени с примитивни общности, останали далеч от поривите на цивилизацията. Те, представяйки се за висши духовници от католическия свят, навлизали чрез покварената си вяра в съзнанието и бита на местните, отдалечавайки ги от реалните идеологии на християнството. Давайки тласък на сквернената си религия, те опустошили множество села и малки градчета, превръщайки жителите им в зомбирани подражатели на Сатаната, така както направиха с много от моите съселяни.
  И все пак, незнайно защо всички документи, факти или други описани събития, свързани с тази секта били унищожавани и изгаряни, а сведения за дейностите на ренесансовите сатанисти могат да бъдат намерени единствено в секретните архиви на някои институции!

                                    ..........

  На деветнадесети март, 1920 година повечето жители на селото, сред които и аз, се бяхме струпали в двора на „Сборището на ренесансовите сатанисти”, за да наблюдаваме изпълнението на смъртната присъда. Последното желание на осъдените било да ги убият и заровят в двора на манастира.
  Всички видяхме как седем въоръжени униформени застанаха пред вързаните за стената осъдени. Когато изпълнителят им каза, че имат право на последни изказвания, двадесетината едновременно заговориха на странния и ужасяващ език. Думите, които изрекоха смъртниците все още кънтят в мозъка ми и няма да ме оставят до края на живота. Те звучаха като черно и злостно проклятие, като тъмна прокоба, готова да излезе от мрачните дълбини на ада:
   - Гдег, бдаб, хтерес хтуес! Готум демон ехг ге Сатана отоклиад! Дирлиб его фостагах ренесанс хтуес! Асуматх агут, росипгон птолу! Да се извисява името на Сатана, който да даде вечна закрила! Осуд ухталиган хшег! Дирлиб асуматх, хтерес хтуес!
  Сатанистите спряха! Изпълнителят даде знак на ротата си! В този миг във въздуха отекнаха звуците на множество изстрели, произведени от автоматично оръжие. Осъдените започнаха да се гърчат под дъжда от куршуми, изсипващ се в телата им. Аз закрих очите си за да не гледам умиращите! Погледнах едва, когато стрелбата беше приключила и видях, че двадесетте „Ренесансови сатанисти” висяха отпуснато и безжизнено на тежките вериги, а кръвта изтичаше безвъзвратно от телата им.
  Останах горе докато се уверя, че телата им вече са заровени в предварително изкопаните трапове. Изпълнителите на смъртната присъда сложиха на всеки гроб по един камък, който да указва къде е погребано тялото. След това аз си тръгнах, оставяйки зад гърба си мрачния и пропит с разяждаща злоба манастир. Надявах се всичко да е приключило, исках животът ни да възвърне завинаги обичайния си ритъм!

  Но за съжаление желанието ми не се сбъдна! Това, което предстоеше да видим и да преживеем, бе много по-страшно и много по-ужасяващо от всичко досега.

  ... следва продължение...