Глава 9

30.06.145 г.

„Наблюдавах я. Наблюдавах Дея Стъкфорт. Тя бе седнала на поляна със своите дружки. Смееха се, закачаха се и играеха. Но не беше на себе си. Дея не беше злата вещица, която всички описваха. Тя бе обикновено момиче – усмихнато, весело, срамежливо. Дойде младеж на около двадесет и пет години. Хвана я за ръката и я целуна по бузата. Нещо в мен потрепна. Подразни ме. Бях готов на всичко, за да ги разделя. Бях влюбен в нея. Особено сега, когато я видях от друга светлина. Тя беше мила, красива, сладка, привлекателна. Исках да изтичам до нея, да я целуна и да избягаме двамата. Това беше една неосъществена мечта. „Би ли избягала с мен?” – питах се постоянно. Но беше невъзможно. НЕВЪЗМОЖНО! Бих дал живота си, за да бъда с нея – зла или добра. Нямаше значение. Просто исках да бъде с мен. Завинаги. Тогава Дея ме видя. Изправи се. Преметна косата и избяга.”



Защо казват, че няма невъзможни неща, когато любовта между тях е била такава? По всичко личеше, че и двамата са влюбени един в друг. Защо се дърпаха? Защо е била забранена любовта между ангели и вещици? Щом този ангел я обича, защо не направи първата крачка? Дали Пийт искаше да ме отдръпне от себе си? Дали и нашата любов беше невъзможна, забранена? С всяка изминала секунда се пристрастявах съм Пийт. Усещах как го губя. Паниката ме обземаше. Не исках да го изгубя. Колкото и да го мразех в момента, просто го исках близо до себе си. Исках да го прегърна, да го целуна, да му кажа, че го обичам. Но би ли ми отвърнал след случката? Едва ли! Къде си бях изгубила ума? Те се опитваха да ме защитят от злата ми страна, а аз им се опълчих. Бях сгрешила. Ако не грешах? Ако Джош е лошият? Ако искаше да ме отстрани? Пулсът ми се ускоряваше. Тези въпроси ме тормозеха. Изяждаха ме отвътре. Трябваше да ги освободя. Но нещо в мен ми подсказваше да не го правя. Нямах им доверие.
Стъпвах бавно и полека към мазето. Бях решена да ги освободя. Стъпка след стъпка, сърцето ми се свиваше и свиваше. Разстоянието намаляваше. Бях развълнувана. Забързах. Тътена на стъпките ми озвучаваше покритото от паяжини стълбище. Отидох до стаичката, в която ги бях заключила. Отворих вратата рязко и влязох. Нямаше ги? Разтърках очи. Наистина ги нямаше. Моля? Това вече беше гаврене с мен. Нишките, които ги държаха здраво, бяха повалени. Под тях имаше засъхнала кръв. Уплаших се. „Къде сте?” – казах си на глас. Огледах стаята, за да се уверя, че ги няма. Нямаше нито една следа от тях. Не, не, не! Паниката ме завладяваше. Въздухът не ми достигаше. Студени и горещи вълни минаваха по цялото ми тяло. Разтреперих се. Имах нужда да се махна от тук.
Тогава усетих удар по главата. Усетих как се строполясвам на земята. Усетих болката, която разлюля тялото.

***

Главата ме болеше. Хванах се за нея и разтърках удареното място. Изпуках си врата, после пръстите. Беше тъмно навсякъде, само едно прозорче ниско на стената, което осветяваше част от стаята. Имах много голям страх от тъмното. Винаги имах чувството, че нещо или някой ме наблюдава, че ще ме нарани. Изтичах до прозорчето и седнах до него. Исках у дома. Мразех това място. Исках да изляза. Бях решена да използвам магията. С моята сила само трябваше да докосна нещо и то винаги се разрушаваше. Това винаги го харесвах. Затворих очи усещах силата в мен. „Хайде, давай! Направи го! Освободи ме! Знам, че можеш!” крещеше тя. Докоснах стената с двете си ръце и бързо отскочих назад. Очаквах да се срути. Пак затворих очи и пак докоснах стената. Започнах да блъскам по нея. Нямаше никакъв ефект. Магията ме напускаше. Не можех да я използвам? Умно! Наистина умно. Изпъшках и започнах едно голямо разследване. Имаше маса и стол от панти века. Бас ловях, че ако седнех на стола, той щеше да се счупи. Имаше пружинено легло, покрито със завивка и възглавница. Стените бяха от камък, пода също. Отидох до врата, която беше от тежка стомана. В лудница ли бях? Започнах да тръшкам по нея.
- Хей! Пуснете ме! – започнах да крещя.
Но без отговор. Животът е прекрасен! Издърпах до прозорчето леглото, което се оказа учудващо леко. Легнах на него. Плъзнах ръцете си по лицето и погледнах тавана. Щях ли да умра? Вероятно. Усмихнах се. Най-после щях да се отърва от всичко и всички. Проблемите щяха да изчезнат. Всичко щеше да изчезне. Разбитото ми на милион парчета сърце нямаше да бъде наранявано никога повече. Нямаше да има Пийт. Нямаше да  има Джош. Нямаше да го има семейството ми. Кат и Рон ми липсваха. Само те ме разбираха и се грижеха за мен. Колкото и прецакана да бях, винаги ме подкрепяха. Бяха моите втори родители. Мама Катерина и Татко Роналд. Захилих се. Бяха много сладки. Представих си колко хубаво щеше да бъде, ако ми бяха истински родители. Но ми стигаше тяхното приятелство. Исках при тях. Да се шегуваме един друг. Да си обсъждаме проблемите и да си правим малки събирания само тримата. Понякога Рон водеше своята приятелка, която смяташе за негово гадже, но така и не го огря. Момичето наистина беше хубаво. „Дея, Дея, скъпа ми Дея, виж в както ме забърка!” – казах си. Спомних си за дневника. Къде е? Станах и разрових раницата, която ми бяха оставили. Дрехи, дрехи, дрехи и само дрехи. Не се ли бяха досетили да ми вземат плеъра или нещо друго, свързано с музика. Тишината ме подлудяваше. Бях тихо момиче и обичах тишината. Но тази тишина беше различна. Тази тишина беше гробовна. Потискаше ме. Сякаш стените щяха да ме смачкат. Затворих очи и започнах да мисля как да изляза. Прозорчето. Щях да изляза през прозорчето. Бях достатъчно слаба, за да изляза. Побягнах към стола и го взех. Замахнах със стола към прозорчето. И познайте какво. Столът се счупи. СТОЛЪТ СЕ СЧУПИ? Но, по дяволите! В ръцете ми беше останала само облегалката. „Добре, че не седнах!” разсмях се. Представете си, ако бях седнала, щях да вирна крака си високо. Бях в много добро настроение. Вещите в тази стая ме разсмиваха. Бяха толкова паянтови, че и с допир ще се разпаднат. Явно затова не бяха сложили раницата върху масата. Обикалях из стаята, когато се чух отключването на вратата. Зарадвах се. Щях да видя човек, може би ангел или вещер. Не ме интересуваше. Беше мой ред да се гавря с тях. И тогава влезе момче на около 19-20 години. Беше вещер, очите му бяха като неонови лампи. Светеха в ярко зелено. Загледах се в очите му.
- Зелено? Сериозно? – попитах. Както казах, че ако днес ще умра, по-добре да се подиграя с тях.
- Моля? – каза момчето.
- Очите! Светят ти като прожектори, пич! И каква е тази роба? Не е Хелоуин! – засмях се.
Е, поне аз се смеех. Момчето явно нямаше чувство за хумор. Хвана ме за ръката и ме задърпа през някакви коридори. Постоянно го засипвах с въпроси, но така и не ми отговаряше. Реших да млъкна, и без това се чувствах глупаво заради постоянното ми дърдорене. Вървяхме доста време. Наистина беше лудница и беше наистина голяма. Стените бяха с олющени тапети. Другите стая бяха малки и имаше усмирителни ризи във всяка от тях. Не ми хареса. Имаше електрически столове и нашийници, висящи на стената. Таванът беше много висок. Исках да направя нещо, за да стресна измисленото вещерче.
-Хей! Ъмм, гледал ли си „Среща със смъртта”? – сетих се за първото нещо, което беше свързано с лудница. Филмът беше уникален и винаги ще си остане такъв.
- Да! И какво то това? – каза сковано.
- В изоставена лудница сме. Ще ме разведеш ли наоколо?
- Не!
- Не?!
- Не! – погледна ме с тези очи и започнах да се хиля.
- Не, сериозно какви са тези очи? – сръчках го.
- Защото твоите са по-хубави! – изпъшка.
-Разбира се, че да, черни или червени като кръвта, която се е разпръскала по стените, която се е стичала по този коридор. Зависи как ще предизвикам другото си аз.
Най-после бях измислила какво да направя. Просто изкрещях с цяло гърло. Момчето отскочи встрани и ме пусна. Щях да падна от смях. Момчето ме гледаше с тези очи и с този сериозен поглед. Беше застанало като манекен.
- Слушай! Ако не престанеш, ще те вържа с този нашийник! – предупреди ме.
-  О, не бъди мръсник. Ще го даваш хард, а?
- Млъкни, по дяволите! Направо ме побъркваш! Млъкни!
След още малко време мълчание стигнахме пред една огромна врата. Никога през живота си не бях виждала толкова огромна врата. На нея имаше някакво послание на друг език. Защо всички интересни работи са на друг език.
- Хей! Преди да влезем ще ме снимаш ли с твоя телефон? После ми я прати по електронната поща, става нали? – попитах си другарчето. Бях вече привързана към него. Винаги ме изслушваше и винаги ми казваше да млъквам.
- Влизай! – бутна ме вътре. И затвори вратата.
„Ей, не ме оставяй тук!” помислих си.
- Абриел Стъкфорт! – провикна се милото ми братче зад мен.
- Джош Стъкфорт!
Гледахме се очи в очи. Бяхме готови са битка на живот и смърт. Поне аз бях. Той не помръдваше от прословутия стол, за който събираше пари цели две години.
- Какво правя тук? Пусни ме! – извиках.
- Хмм, Не! – каза, докато с играеше с една малка топчица.
- Какво правя тук? Къде е Пийт?
- Отиде да търси Мия. – изръси.
- Какво? Без мен? Не може! Той дори не знае къде е! Аз не знам къде е!
- Ооо, напротив! Знаех всичко, каквото ни трябва, за да я открием.
- Кога ще ми отговориш на въпроса какво правя тук? – скръстих ръце.
- Тук си, за да не пречиш на Пийт. Той пожела. Ясно, любовта ви отиде на вятъра. Жалко, това се наричаше любов!
- Защо си станал толкова голям гадняр? Защо се промени?
- Защото ти ми отне всичко! Ти взе всичко, Абриел!
- Кое? Силата, магията? Вземи ги! Не ги искам! Искам да върна брат си обратно!!! – погледнах го с насълзените си очи. Сълза се търкулна по бузата ми. – Така че ме пусни!
Той стоеше с отворена уста. Нямаше какво да каже.
- Абриел...
Направих знак да млъкне. Не исках да чувам нищо от него. Бях готова да си замина оттук. Искам да си отида вкъщи. Това място беше доста депресиращо и смахнато. Джош прошепна нещо на вещера до него. Вещера стана рязко и тръгна към мен. Всяка направена крачка той ме караше да избягам. Беше доста страховит. Правих малки крачки назад, докато не се блъснах във вратата. Хвана ме за ръката и ме изкара от голямата стая. Явно ме връщаше в стаята, в която се бях събудила. Не казах нито думичка, за да не си изпатя. Бърборенето в мен искаше да излезе. Бях толкова слаба пред него.
- Как се казваш? – продумах най-накрая.
- Мълчи и върви! – каза той. Гласът му беше толкова много твърд, че чак дразнеше.
- Защо сте толкова груби? Аз съм сестрата на Джош! – похвалих се.
- Ти си чудовище!
- Чудовище? Стига... аз съм тинейджър! Нормално е да ме мислите за чудовище. Та аз дори нямам сили тук.
- Абриел Стъкфорт. Ти си вещица, зла вещица. Трябва да премахнем тази зла сила от теб.
- Значи трябва да ме убиете.
- Може би!
- Може би?!
- Може би!
- Виж, аз просто искам да помогна на Пийт да открие Мия. Пусни ме. После ме убийте.     Правете с мен каквото искате. Просто искам да открия Мия и нищо друго.
- Брат ти ще ме убие.
- Страх те е от брат ми. – започнах да се смея.
Защо не можех да използвам силите си. Досега да се бях измъкнала. Бях уморена. Бях много уморена. Исках да си легна на моето легло и да спя с дни. Спрях да вървя и се облегнах на стената. Главата ме болеше. Тялото ме болеше. Беше студено. Цялата зъзнех. Не можех да продължа. Свличайки се надолу по стената, осъзнах, че с всяка изминала минута губех Пийт. Той ме мразеше. Нямаше смисъл да се боря за него. Всичко това, което той ми даде, беше просто една илюзия. Една лъжа. Една болка. Едно разочарование. Покрих лицето си в ръце. Нещо с мен ли не беше в ред? Или съдбата е кучка? Трябваше да си досетя още от началото, че между ангел и вещица не може да съществува любов. Аз съм идиотка. Не трябваше да се захващам с това. Винаги оплесках работите, колкото и важни да са. Не трябваше да се разплаквам. Трябваше да съм силна. Налагаше се да оправям всичко. Не исках да живея повече така.
- Абриел, добре ли си? – попита ме вещера.
- Не, по дяволите! Как да се чувствам добре, когато Пийт търси Мия сам, а брат ми ме мрази?
Той не каза нито думичка. Изправих се и разтърках насълзените си очи.
- Ще ми кажеш ли как се казваш? – попитах мило.
- Викат ми Гест, но истинското ми име е Грег. – отговори, усмихвайки се.
Явно харесваше да говори за себе си, но той беше затворен и изпълняваше всяка задача, дадена му от Джош. Винаги съм се чудила как въздействаше върху хората. Когато Джош кажеше нещо, винаги трябваше да бъде изпълнено, дори и вкъщи родителите ми го слушаха. Той беше като лидер.
- Гест? Защо?
- Не знам. Просто Джош кръщава всички както си иска. Не го интересува дали ще ти хареса или не.
- На колко години си?
- На 34 години. Защо ме питаш?
- От чисто любопитство. Сега къде ме водиш?
Минавахме от коридор в коридор. Не ми бяха познати. Нямаше ги тези електрически столове. Висяха само нашийниците по стените.
- Има ли значение? – каза Гест сухо.
- Мисля, че има. Поне за мен има значение.
- Леле. След това, което видях, мислех, че си по екстремните неща. – засмя се.
- Екстремни?
- Нали се сещаш? Мислех си, че ще жертваш живота си или част от себе си, за да избягаш оттук. – започна да размахва ръце, докато обясняваше.
Бях готова да дам всичко от себе си, за да избягам, но ми трябваха отговори.
- Накъде отиде Пийт?
- Доколкото разбрах, на изток. Но не съм сигурен.
- Защо тръгна без мен? Защо съм тук? Освен че трябва да махнете злото от мен.
- Пийт тръгна без теб, за да не пречиш и да не го забавяш. Все пак, той е ангел и ще използва крилете си, а ти какво? Ще тичаш? Или ще яхнеш метлата?
- Метла? Сериозно? – усмихнах се широко. Бях готова да се науча да я карам.
- Не, разбира се. Това, че вещиците яхват метлата и правят злини навсякъде, е просто приказка. От тези детски приказки, с които плашат малките деца.
Разочаровах се. Бях изпълнена с надежда, че ще настигна Пийт и ще му помогна да намери Мия. Наистина много се разочаровах. Цялото ми добро настроение се срина за по-малко от 10 секунди.
- Защо вещерите носят тези роби? Нелепо е!
- Това доказва, че си истински вещер.
- Истински вещер? Това е нещо като „Хей, вижте ме! Аз съм вещер!”. Очите не ви ли стигат? А твоите очи защо не светят?
- Робите се обличат, когато ти направят церемония за провъзгласяване, че вече си истински вещер.
- Нещо като дипломирането?
- Да. – беше развълнуван.
Личеше си, че се гордееше с това. Той беше посветен на същността си. Гест говореше така за вещерството, както Пийт за Мия.
- А за очите?
- Защо не светят ли? Защото това е само за фукане. Това е като екстра.
- А на мен ще ми правят ли тази церемония? – не знаех защо, но исках и аз да имам церемония.
Бях се развълнувала много през последните минути, докато Гест ми разказваше с всякаква подробност за тези церемонии.
- Ако оживееш... – смъмри набързо.
- Какво представляват тези церемонии? Смисъл, какво правите на тях?
- Почти при всички е различно. Но винаги тестват силите ти. Вкарват те в една голяма зала, осветявана от запалени свещи и там става всичко. Лично при мен ме накараха да запаля всички свещи само с едно щракване на пръсти. После ме накараха да коленича и тези златни нишки ме издигнаха във въздуха. Накараха ме да се заклевам във вярност на вещерството.
- Тези нишки не те ли издигат, когато ти предават силите? Защото при мен беше така.
- Зависи на кого си наследник, а след като си наследница на Дея, трябва и много болка да си изпитала. При мен дядо ми ми връчи този медальон. – бях изумена. Медальона беше пентаграма. – Но на теб ще ти трябва повече!
Той ми подаде медальона. Аз си го сложих на врата. Той знаеше всичко. Всичко, което си мислех беше „Уау!” Просто нямах думи. Наближавахме някаква врата, през която се виждаше слънчевата светлина. Погледнах го учудено. Той щеше ме пусне? Наистина се учудих. Станах още по-развълнувана. Вървях напред, когато осъзнах, че Гест беше изчезнал. Погледнах назад, но него го нямаше. Продължих да бягам, бутнах врата и слънцето ме огря. Усещах как кожата ми изгаря. Беше хубаво. Но къде се намирах? Не познавах този район. Не знаех накъде тръгна. На около 20 метра имаше път и реших да тръгна по него.

Глава 10

   Изтощена, гладна, жадна, ето как се чувствах последните няколко часа. Вървях по пътя, по който не минаваше нито едно превозно средство. Това беше наистина голяма гавра с мен. Влачих краката си един след друг. Имах чувството, че съм изкарала един тежък ден на училище, пълен с контролни, изпитвания и извънкласни дейности. Представих си как се прибирам с тежката раницата и се просвам на мекото, пухено леглото. Изморително, нали? Но в момента бих предпочела да се връщам от училище, отколкото оттук, където и да бях. Вървях упорито, без да се предам. Изглеждах отвратително. Бях мръсна, потна и много изнервена.
След още няколко изтощителни часа усетих миризмата на дим във въздуха. Отдалеч се подаваха покривите на къщите. Изведнъж надеждата да се прибера се върна. Енергията ме връхлетя. Чувствах се бодра и весела. Наближавах някакво малко градче. Беше много красиво. Цветя украсяваха зелените ливади и песнопойни птички летяха около мен. Малките къщички се бяха събрали накуп. Имаше хранителни магазинчета навсякъде, а малките, но изтънчени магазинчета за дрехи бяха на всеки ъгъл. Чуваше се отдалече кикотът на хората. Децата бягаха, скачаха, караха скейтборд и играеха баскетбол. По всичко личеше, че тук цареше мир. Нямаше ги караниците между съседите и ругаенето на агресивни шофьори. Крачка след крачка, вече бях стигнала в това градче. Хората ме гледаха и се чуваха коментари, не много хубави коментари, но се примирих. Имаше един човек, не много млад, но не беше и стар, който беше седнал отвън на някакво кафене.
- Извинете! Ще може ли да ми покажете къде има уличен телефон? – попитах, колкото можех най-учтиво.
Човекът отпи от кафето си и ме погледна.
- През две пресечки оттук. – усмихна се и пак отпи от кафето.
- Ммм... Благодаря! – промърморих.
Определено не беше моето градче. Тук хората ти помагат, дори и ако не те познават, а не те отсвирват както обикновено. Так се бях научила да не вярвам на много хора. Хората в моя град бяха много големи егоисти и направо да кажа глупаци. Докато се усетя, бях стигнала до уличния телефон. Взех слушалката и набрах номера на Кат. Не вдигна? Защо не вдигна? Сетих се за Рон. Набрах неговия номер.
- Ало? – каза той несигурно.
- Рон, аз съм!
- Абриел? Къде си? Не си се вясвала никъде от няколко дена!
- Имам малък проблем... – трябваше да му кажа. Трябваше да му кажа за Пийт, за мен и за Джош. Не беше честно Кат да знае, а той не.
- Какво има? Казвай бързо.
- Ами аз съм в... – огледах се за табела, за да видя къде съм, но единственото нещо, което видях беше лепенка, залепена на телефона. – Аз съм в Колд Лейк.
- Ходил съм там. Какво правиш там, по дяволите?
- После ще ти обясня. Ще ми направиш ли една услуга?
- Искаш да дойда да те взема, нали?
- Колко много ме познаваш?! – засмях се. – Ще дойдеш ли?
- Имам ли избор? – въздиша.
- Не?!
- Само да се облека и идвам. Къде си точно?
- Пред някакъв магазин за играчки. Има един клоун, който стои пред магазина.
- Знам къде е. Стой там! След около 1-2 часа съм при теб!
- Мерси!
- Какво щеше да правиш без мен? – изкикоти се и затворих.
Седнах на тротоара и гледах как хората отминават. Потропвах с крака. Хвърлях камъчета на пътя. Но каквото и да правех, времето не минаваше. Изправих се и закрачих напред, назад. Бях много нетърпелива и много мразех да чакам някого. Стомахът ми къркореше отново и отново. „Млъкни!” помислих си. Умирах от глад. Погледнах към часовника, който се намираше пред едно малко магазинче за дрехи - втора ръка. Бяха минали само 30 минути. Колко бавно тече времето, когато чакаш някого. Особено ако чакаш някого, който ще те прибере у дома. Броях секундите. Обикалях пред магазина за играчки, когато видях кола, позната кола. Ухилих се до уши. Най-после! Колата спря пред мен и Рон отвори вратата.
- Леле! Какво е това изчадие на смъртта? – започна да се смее високо.
- Рон! Стига! Не знаеш какво преживях! Просто ме прибери вкъщи.
- Добре, шефе. Какво е станало с теб? Какъв е този вид. Хелоуин е след 6 месеца.
- После ще ти разказвам. Имаш ли нещо за хапване? – стомахът ми изкъркори. – Чуваш ли го? Може да те изяде!
Рон завъртя очи и ми подхвърли чипс.
- Момичета! Винаги сте гладни! Между другото Пийт къде замина?
- Видял си Пийт? – казах с пълна уста.
- Да, бях с него преди 2 дена. Каза, че ще заминава да търси някаква Мия.
- Не попита ли къде се намира тя?
- Не... Не ме интересува!
- Рон! Как няма да попиташ? Тя е причината аз да изглеждам така!
- Оу... Коя е тя? – полюбопитствува той.
- Най-добрата му приятелка.
- Готина ли е?
- Рон! Щом става дума за момичета винаги си наостряш ушите!
- Добре... Но не ми отговори на въпроса... – погледна не с пъстрите си очи.
- Може да се каже!
- Значи е готина...
- Ти пък откъде знаеш?
- Винаги казваш „Може да се каже!” за някое готино момиче.
Беше си вярно. Винаги съм се стремяла да изглеждам най-красива от всичките момичета в моето училище. Това ми беше пълна мания. Когато видех някое момиче по-красиво от мен, можех да полудея. Бях готова на всичко, за да я съсипя. Отчасти бях гаднярка и голяма интригантка.
- Тя е на 16 години! Една година по-малка от нас! Няма да я докосваш! Опасна е!
- Опасна? Абриел, какво може да направи 16 годишно момиче?
- Да ме въвлече в това? – посочих себе си.
- Е... освен това?
- Освен това? Рон, та аз бях на крачка от смъртта. Бях превъртяла, удариха ме с нещо тежко по главата и бях заключена в лудница с дни. И ти ме питаш „какво може да направи едно 16 годишно момиче?”?!
- Без коментар... Хайде, разправяй за малкото си пътешествие.
- Това пътешествие е свързано с много неща, които може да не разбереш, които са свързани с мен, с моята същност...
- Толкова много ли е зле? Щом се отнася до теб, определено няма да разбера!
- Има няколко шокиращи факти, които аз не можах да понеса...
- Името ми е Рон и се движа с теб, значи мога да понеса всичко. Имаш зла сестра близначка? Или нещо по-лошо?
- И от двете по-малко, може би?
- Имаш сестра?
- Не точно! Имам лоша страна – тъмна страна.
- Смисъл?
- Почакай, сега ще ти покажа.
Затворих очи и предизвиках чудовището в мен да се появи. Идваше. Раздираше душата ми с дългите си нокти. Болката в очите ми се бе увеличила. Пулсът ми намаляваше. Усетих последното му потупване. Поех си голяма глътка въздух и отворих очи. Погледнах Рон.

       * * *

Бях се облегнала на колата. Тъмната ми страна вече я нямаше. Бях напълно чиста, освен че се чувствах гузна. Рон обикаляше около пред мен. Беше много шокиран от факта, че аз съм вещица, а Пийт ангел. Бях му разказала и за Мия. Бях му казала за дневника. Бях му казала, че съм убила наркоман. Май му дойде в повече, нали? Вие как мислите?
- И ми казваш, че мога да приема факта, че си вещица!
- Ти каза, че можеш да приемеш всичко!
- Но не смятах, че е това. Мислех, че ще е по-малко откачено. Най-добрата ми приятелка е вещица! Ако Кат разбере... – викаше изнервено.
- Тя знае!
- Какво? И не си ми казала! Защо винаги аз разбирам последен за нещата, които ти се случват?
- Защото винаги реагираш така! Аз съм същата Абриел! Само че съм по-силна!
- Ти шегуваш ли се? Ако те изнервя само с поглед можеш да ме убиеш!
- И Джош е вещер... – казах много внимателно.
- И той ли? – погледна ме невярващо.
- Да... Мислех, че само аз съм вещица, но и той се оказа... И неговата „армия” от надути вещери ме отвлякоха и ме затвориха в тази лудница. После избягах с помощта на един Гест.
- Има армия? Света ли ще завладявате?
- Престани, Рон! Не е шега работа. Те може да ме търсят в момента! Затова се качвай в колата и да тръгваме!
- Търсят? К-к-какво искат от теб?
- Да премахнат злата ми страна...
- Това не е ли добре?
- Ако оживея, да! Но без нея силите ми са нищо, а и няма да мога да помогна на Пийт да намери Мия.
- Ако искаш, мога да ти помогна?
- Не, не, не мога да искам това от теб. Не искам да те замесвам в това.
- Аз вече съм замесен!
- И Кат каза това, когато си предложи услугите и аз отговорих НЕ!
- Хайде! Въвлечи ме в малко опасности. Предизвиквам те!
Просто си знаех... Рон знаеше, че обожавам предизвикателствата. Знаеше, че не мога да им устоя.
- Това е риск за животът ти, Рон!
- Всеки ден е риск за живота ми! Ако искам да рискувам живота си нека да е за теб, за Мия, за Пийт, за Кат. Искам приключение, за което си струва да умра.
- Защо винаги говориш толкова нахъсано? – раздразних се. Винаги ми влияеше.
- Защото винаги така се съгласяваш..
- Хайде, качвай се в колата!
Приех помощта на Рон. Не знаех какво ми става напоследък. Винаги замесвах хората в неприятности, но не и моите приятели. Никога не съм си мислила, че аз, Кат и Рон ще бъдем на такова невъзможно приключение- да спасяваме живот. Беше наистина голям риск. Преди , когато бягах вечер от вкъщи, за да отида на някой купон си мислех „Леле! Това е приключение, за което ще разказвам на децата си!”. Явно съм грешала! Това приключение, на което щяхме да поемем пътя още утре, беше наистина много вълнуващо.
- Чувал ли си Кат? – попитах.
Нямах никакъв отговор. Рон се беше задълбочил в шофирането и мислите си, и не ме чуваше. Обмисляше нещо. Винаги имаше тази физиономия, когато обмисляше нещо- присвит поглед и прехапани долни устни.
- Ей! – бутнах го.
- Какво каза? – разсея се.
- Чувал ли си Кат?
- Да, вчера бяхме заедно. Мислиш ли, че ще се съгласи да дойде с нас?
- Мислиш ли, че ще откаже на това пътуване?
- Не... Това е Кат, никога нищо не пропуска.
- Какво си мислеше?
- Сега ли?
- Не, вчера... Разбира се, че сега!
- Мислех си какво да кажа на нашите...
Родителите на Рон бяха много строги с него. Макар че е на 17 години, а след по-малко от месец правеше 18, те го пускаха навън само до 21:00 часа. Понякога вечер му се беше налагало да бяга от вкъщи, за да се видим. Бяха му забранили да кани гости у тях, а те винаги са ме мразили. Защо? Защото съм влияела лошо на Рон. Искам да отбележа, че не е вярно. Благодарение на мен той завърши годината с отличен успех, вдигна си самочувствието и стана голям купонджия. Беше сменил плетената блузка с тениска по тялото, а панталоните, които са били модерни, когато дядо ми е бил младеж- с дънки по крака. Сега можех да кажа, че е секси, без някой да ми се изсмее в лицето. Но дори и да го правиха винаги получаваха юмрук в лицето, а аз наказание в училище. Е, да... Карал съм го да бяга от дома си, за да отидем на някой голям купон. Ходих на купони само заради него и Кат. Мразех купоните, но щом е за приятелите ми ще направя всичко. Сега Рон ми връщаше тази услуга.
- Кажи им, че ще дойдеш вкъщи... – казах на шега.
- И да те убият? Те постоянно ми мърморят защо се движа с теб!
- Ти си умен, ще измислиш нещо.
- Ще избягам. Кога да дойда у вас?
- Тази вечер ще спим вкъщи. Тъкмо ще се опитам да се свържа с Пийт.
- Или да видиш на картата, накъде е тръгнал?
- Перфектно. И това може. Ще звъннеш ли на Кат?
- Като се прибера.
- Не, не... Звънни сега, за да може да се приготви!
- Добре. Първо ще заредим колата.
- Аз ще отида до тоалетната.
- Както искаш... Но облечи ми тениската! Ще те помислят за някоя клошарка.
Наближихме бензиностанцията. Той спря колата и ми подаде тениската си. Облякох я и слязох от колата. Отидох до тоалетната и се погледнах в огледалото. Бях рошава, добре, че нямах грим. Измих си лицето и ръцете. Рон ме чакаше до колата. Или просто сваляше поредното момиче. Понеже беше гол до кръста, беше заел тази поза  "Виж ми нацепеното тяло!”. С този секси поглед, който хвърляше, винаги разтопяваше момичетата в училище, а когато смесваше този секси поглед с прехапване на долната устна, направо ги подлудяваше. Винаги ми беше смешен когато сваляше някоя, но винаги имаше резултат. Винаги правеше едни и същи коментари. Винаги получаваше телефонния номер на момичетата. Момичето, което сваляше, си преметна косата и започна да си играе с нея - сигурен знак, че едно момиче е много впечатлено. Приближих се Рон.
- Хей, хайде давай му номера, че бързаме! – казах набързо на момичето.
- Абриел! – промърмори Рон.
Рон извади телефона си и записа продиктувания номер на момичето. Той смигна на момичето и и прати въздушна целувка.
- Хайде, любовнико! Влизай в колата.
Рон изпуфтя, качихме се в колата и потеглихме към вкъщи.