Държа те за ръка и си мисля, че няма по-щастливо момиче от мен. Въздухът наоколо е кристално чист и край нас от време на време прелитат пухкави, розовобузести русокоси амурчета със златен лък в едната си ръка, а в другата държат списък с имената на хората, които трябва да посетят. Двамата с теб сме толкова щастливи, че не просто вървим-ние подскачаме по розовите облаци. Животът е така прекрасен...

Ти пускаш ръката ми, за да оправиш яката си и изведнъж... Облаците под мен изчезват и аз започвам да пропадам. На всичкото отгоре осъзнавам, че ти си останал там, горе, в розовия свят. А аз падам ли, падам...

Минавам покрай седем облачни нива. Падам адски дълго-явно седмото небе е много високо. Най-накрая се сгромолясвам на земята и - о,какъв късмет! - улучвам точно центъра на кална локва с размерите на Охридското езеро! Изправям се и поглеждам нагоре с надеждата, че ще видя как падаш след мен. Но вместо това те виждам да подскачаш влюбено из розовите облаци, хванал за ръка друго момиче. Май нямаш намерение да слизаш на земята при мен... Всъщност, аз сама ли паднах или ти услужливо издърпа облаците изпод краката ми?...

И тръгвам сам-самичка по прашната земя, жвакайки с калните си обувки и разсъждавам по този въпрос. Куцам си аз с изкълчен от падането глезен и си мисля колко боли да паднеш от седмото небе...