Секс до дупка

         Адвокат Петър Петров излезе от съдебната зала с бодра крачка и затвори със замах тежката дървена врата. Около него доволен, като току-що нахранено кученце, припкаше клиента му. Бяха спечелили тежко дело и светът изглеждаше приятно и уютно местенце, в което спокойно можеше да спретнеш забавен пикник, под веселия поглед на строените като армейски хор птички. Какво повече му трябваше на един адвокат, за да бъде щастлив? Спечелено дело и приятно шумолящи, като есенни листа банкноти в широкия му джоб, готов да побере цялото богатство на света.
         Пред Съдебната палата си стиснаха ръце с клиента и се разделиха. Адвокат Петров се запъти с бавна крачка към кантората си. Когато мина покрай единия от двата бронзови лъва, стоящи пред палатата, му се стори, че кралят на животинския свят му маха доволно с опашка. Петров му смигна и продължи доволен пътя си. Времето бе хубаво в унисон с настроението му. Слънцето палаво се закачаше с плъзналите по Витошка хора, а вятърът подухваше, колкото да отчете и той някаква дейност. Адвокат Петров се спря. Бръкна в джоба си и извади цигара. Запали. Дръпна дълбоко и издишвайки дима, продължи пътя си. Бе висок около 1,80 м. Не спортуваше, спазвайки рецептата за дълголетие на Чърчил „уиски, пура и никакъв спорт”, но тялото му бе набито и мускулесто. Само коремът му приличащ на хълм в равнина, внасяше известна диспропорция в мерките и му пречеше да направи кариера на модния подиум. Дълги години води борба с него, но накрая, като всеки умен мъж, отстъпи пред невъзможната победа и се утеши с максимата, че това е неговият авторитет. Така де! Кой ще има вяра на слаб адвокат. Клиентът веднага ще си каже, че този е умрял от глад поради липса на работа. Друго си е, ако пред теб застане адвокат, отпуснал авторитетно коремче. Човекът значи си разбира от работата и може да му се има доверие. Практиката го убеди, че е абсолютно прав в тези свои мисли. 

         След десетминутна освежаваща разходка адвокат Петров стигна до кантората. На външната врата гордо лъщеше месингова табела с надпис „Петров и сие”. Той се усмихна за кой ли път, виждайки надписа. Нямаше никакво „сие”. Беше си самостоятелна бойна единица, подпомаган от секретарка, която навремето разведе, но в бизнеса малките трикове са задължителни, иначе провалът дебне зад ъгъла като гладно куче.

         Отключи и влезе. Секретарката му Стела веднага изприпка от стаята си, чукайки с токчетата по теракотените плочки, които засега стоически издържаха на опитите ù да отвори дупка в тях. Зачуди се кога ли ще се предадат.

- Здрасти, шефе! – поздрави тя и попита нетърпеливо  – Спечелихме ли делото?  

- Спечелихме. – отвърна и се усмихна. Стела винаги питаше в множествено число, когато ставаше въпрос за печелене на дела. Виж, когато загубеше някое, тогава нямаше множествено число, а само единствено.

         Стела изръкопляска доволно с ръце и надигайки се на пръсти, го целуна по бузата.

-         Знах си, че ще им видиш сметката на тези. Снощи го сънувах. – съобщи тя.

         Стела постоянно сънуваше нещо, след което се чувстваше длъжна да му разкаже целия си сън в подробности. На моменти това го изморяваше, но приемаше стоически тази черта от характера ù. Беше една от малкото, които не одобряваше.  Той се засмя и каза:

- Ще ме убиеш. Защо не сънуваш по-вълнуващи сънища, от изхода на едно дело?

- А, мерси! Писнало ми е от вълнуващи сънища. Докато живеех с моя, все такива сънувах и както много добре знаеш, не беше от добро. Предпочитам скучните делови сънища пред вълнуващия побой.

- Добре, добре. – побърза да смени темата Петров – Сънувай каквото ти душа иска! Има ли нещо спешно?

- Не, но един нов клиент се обади и помоли за среща. Ще дойде след половин час.

- Каза ли какъв му е проблемът?

- Не. Искал лично на теб да го сподели. – отвърна тя и му намигна. – Тайнствен тип.

- Добре. Аз съм в кабинета си. Въведи го, когато дойде.

- О'кей, шефе. Искаш ли нещо?

- Само тишина и спокойствие.

- Имаш ги. Ще бдя като орлица.

- Така те искам. – каза той и влезе в кабинета си.

         Остави чантата си на един от свободните столове и отвори барчето. Вътре, самотна като стара мома, проблясваше преполовена бутилка уиски. Беше предназначена за клиенти, но малцина бяха тези, които можеха да се похвалят, че са пили от нея. Адвокат Петров предпочиташе сам да изследва прелестите ù. В това отношение таеше старомодна ревност. Взе чаша и си наля щедра доза. Седна зад широкото си махагоново бюро, което бе заместило хонорара от клиент, не успял да си плати. Пресегна се. Отвори кутията за пури и си взе една. Отряза края ù и запали. Дръпна дълбоко и отпи от уискито. Обичаше тези моменти, когато празнуваше малките си победи в съдебната зала. Победителите са самотни, но тази самота бе приятна като милувката на жена. Не би я заменил за нищо на света. Какво би бил животът без тези малки пирове на победата? Скучна, протяжна самота, в която рискуваш да се удавиш мъчително всеки ден.

         „Ей и аз станах един философ, мамата си трака!” – рече си Петров и отпи нова глътка уиски, за да потуши философския пламък, разгарящ се в него. От личен опит знаеше, че от много философстване файда няма. Продължи да си пийва от уискито с безхаберието на дългогодишен лентяй и зарови дълбоко философския камък. От импровизираното тържество на победител го извади звънът на телефона. Натисна копчето на интеркома и чу гласа на Стела.

- Клиентът е тук. Да го въведа ли?

- Дай ми една минута.

- О'кей, шефе.

 „Хубавите моменти в живота са кратки и винаги внезапно свършват.” – помисли си Петров, докато прибираше чашата с уиски и отваряше прозореца, за да изгони натрапчивия мирис на пурата. Седна зад бюрото. Пристегна вратовръзката и зачака. След секунди Стела отвори вратата и въведе клиента. Бе мъж на около шестдесет години. Въпреки това стойката му бе изправена и стегната като на гвардеец, а костюмът му струваше поне две хиляди лева. Очите му бяха живи и в унисон със синята кърпичка, която се подаваше от джоба на костюма му дискретно като разузнавач. Петров стана и му подаде ръка.

- Приятно ми е да се запознаем. Адвокат Петров.

         Мъжът я пое. Ръкостискането му бе с една идея по-слабо от това на културист.

- На мен също. – каза – Аз съм Сотир. Сотир Губиделников.

- Заповядайте! Седнете където ви е удобно.

Мъжът се настани на стола срещу бюрото му с финеса на английски аристократ, но не се отпусна. Бе стегнат като полковник пред генерал.

- Да ви предложа нещо за пиене? – предложи от куртоазия Петров.

- Едно уиски би ми дошло тъкмо навреме. – каза мъжът и добави извинително – Много ми се насъбра напоследък.

- Разбира се. – каза неопределено адвокат Петров. Стана и се запъти към барчето.  Докато наливаше уискито в кристалната чаша, си каза, че трябва да му вдигне хонорара заради тази волност. Така де! Все пак бе ревностен пазител на непорочността на служебната бутилка.

         Поднесе му чашата с един пръст питие в нея. Губиделников я сграбчи с хъс. Вдигна я на нивото на очите си. Няколко секунди задържа поглед върху кехлибарената течност, след което отпи бавно.

- Хубаво питие. – каза – Прави мъжа смел и безразсъден. Личи си, че сте познавач.  Няма ли да пийнете едно с мен.

- Не пия по време на работа. – излъга адвокат Петров.

- Добър принцип. – отбеляза Губиделников – Не съм сигурен обаче, че е полезен. Нали мога да запаля.? Мирише ми на пура.

- Разбира се. 

         Той бръкна във вътрешния джоб на костюма си. Извади дълга и дебела хаванска пура. Отряза края ù и запали с позлатена запалка Zipo.

- Едно от малките удоволствия, които си позволявам. – поясни, докато дърпаше от пурата.   

„Да му имам малките удоволствия.„ – рече си наум Петров – „Какви ли са големите?”, а на глас каза:

- За къде сме без тези малки, симпатични удоволствия?

- Именно. – веднага отвърна бързо мъжът – И аз това казвам. Проблемът е, че никога не може да си сигурен как ще свършат те. Заради едно такова малко и симпатично, както много точно се изразихте, удоволствие съм тук.

         Адвокат Петров изтръпна. „Този да не е луд?” – помисли си. От време на време и такива нахлуваха в кантората му, понесени от поредната икономическа криза, но каза:

- Слушам ви.

Все пак бе професионалист и не бързаше с диагнозата, преди да чуе и другата страна.

- Вижте, господин адвокат – започна Губиделников – Историята е крайно неприятна за мен. Все пак аз съм потомък на стар български род. Баща ми е бил един от най-големите фабриканти в България и приближен на Двореца. Аз лично съм дружал като малък с Цар Симеон и да ми се случи това точно на мен. Да ме обидят така.

         Адвокат Петров не издържа.Пресегна се. Отвори кутията с пури. Взе си една и запали. От опит знаеше, че го чака дълъг монолог. Има клиенти, които вместо да карат направо по същество, почваха историята отдалеч. Тя се развиваше бавно и протяжно като сапунка и той често губеше нишката на повествованието. В такива моменти просто изключваше и си мислеше за нещо друго, значително по-приятно. Например за поредното момиче, с което бе прекарал нощта.

         Беше преполовил пурата и бе преминал от мисълта за конкретната снощна жена в мисли за жените въобще, когато чу клиентът му да споменава думата „момиче”. Веднага напусна розовия свят, в който се носеше безметежно като детско хвърчило и се заслуша.

- Не може това момиче да се отнася така с мен. Един аристократ по произход и душа. – говореше Губиделников.

- И как точно се отнесе? – запита адвокат Петров. Усещаше, че вече са стигнали до сърцевината на проблема.

- Вижте, крайно ми е неприятно въобще да си спомням за това момиче, но няма как, ще ви изложа фактите накратко. Все пак, доколкото знам, на адвокат и лекар всичко се казва.

- Така е. – кимна насърчително с глава Петров и дръпна от пурата.

- Така е, да. – съгласи се Губиделников и продължи – Вижте, запознах се с това момиче на един коктейл. Като светска личност често ми се налага да участвам в такива мероприятия. Не си спомням вече кой ми я представи, но това е без значение. Важното е, че освен красива, се оказа и интелигентна. Цяла вечер си говорехме с нея. За изкуството, любовта, смъртта и други такива възвишени теми. Трябва да ви кажа, че за годините си момичето имаше разбиранията на препатил човек. Това ми хареса в нея.

         Губиделников дръпна от пурата. Отпи от уискито и продължи:

- Някак си неусетно продължихме вечерта в един изискан ресторант, а после в най-добрия пиано бар в София. Прекарвах си идеално с нея до момента, когато не ù  предложих да отидем у нас и да продължим нощта с по-приятни занимания. Разбирате ли, аз съм мъж и това момиче просто ме омагьоса, иначе никога не бих си позволил да правя такова предложение на първа среща. Тя обаче ми отказа най-безцеремонно. Каза ми, че никога няма да прави секс с мен, защото съм много стар. Представяте ли си?

         Адвокат Петров си го представяше и то в детайли. Без малко да се изхили, но професионалистът в него проговори и включи задръжките му по-бързо от защитата на атомна електроцентрала. Все още се чудеше обаче къде е проблемът и защо Губиделников е при него.

- Това преля чашата. – продължи Губиделников – Всичко бих понесъл, но не и това. Да ме обижда по този начин. Ами това си е дискриминация. Не ми отказа, защото съм грозен например или по друга причина, а защото съм стар. Не може така. И то на мен. Човек аристократ и с позиции в обществото. Никога не съм ставал за смях и няма да позволя на тези години да стана. В тази държава има закони, които казват, че не може да има дискриминация по пол, раса и възраст. Учил съм право два семестъра и поназнайвам някои работи. Искам да я съдя, че ми отказа секс поради възрастта ми. Затова съм при вас. Ще ми помогнете ли?

         На адвокат Петров му се припи и то много. Защо все на него ще се случат такива откачалки. Заряза професионализма и стана. Отиде до барчето и извади бутилката с уиски.

- Ще разрешите да си сипя и на мен едно питие, нали? –  запита.

- Разбира се, господин адвокат. – отвърта с готовност Губиделников – Казусът е тежък. Знам. Трябва да се премисли.

         „Поне ме разбира” – помисли си Петров и си наля в чашата.

- Наздраве! – каза и отпи дълга светоутвърждаваща глътка.

- Наздраве! – отвърна му клиентът и надигна също чаша.  

         Адвокат Петров седна отново на стола си и се замисли. Отсреща бе човек с пари, който имаше странни хрумвания. Ако подаде такъв иск в съда, рискуваше да стане за смях. От друга страна, както са казали и по-умни глави от него и най-лошата реклама е от полза. Делото щеше да бъде пикантно, а сексът му гарантираше присъствие в телевизии и вестници. Медиите щяха да го глътнат като топъл хляб. И без това държавата се обърна на хляб и зрелища, що и той да не се включи в купона.

         Дръпна от пурата. Отпи от уискито. Помълча още малко, колкото да нагнети напрежението като в добре изпипан трилър и каза:

- Добре. Ще заведем дело. Абсолютно съм съгласен с вас. Това си е чиста проба дискриминация.

- Нали? И аз това казвам. – съгласи се Губиделников.

        следва продължение