СЕКС ЗА ЕДНА НОЩ

         Никога не съм имал късмет с жените. Не, че съм искал много от тях. Не могат да ме обвинят и че малко съм давал. Но каквото и да правех, накрая винаги аз бях прецаканият. Краят на една връзка винаги ме сварваше неподготвен, като пътник на гара, който с почуда наблюдава как влакът тръгва внезапно без него. Ако имаше класация за най-изоставяния мъж, сигурно щях да съм в топ 10.

         За първи път се влюбих на пет години. Беше русо, лъчезарно момиче, в моята група в детската градина и много обичах да си играя с нея. Казваше се Ингрид. При наличието на толкова много Анита, Даниели, Стоянки и други подобни, името й ми се струваше невероятно красиво и тайнствено като на принцеса от приказките. Любовните ми терзания не продължиха дълго. Всичко приключи един ден, когато в знак на моята обич аз я дръпнах за плитките с цялата нежност, на която съм способен, а тя ме нарече глупак.  Не можех да понеса това. И тогава си бях малко горд. Казах й, че е тъпа овца и приключих с нея. Известно време ми беше малко чоглаво. Ти й се обясняваш в любов, а тя те нарича глупак. Но всичко отмина, когато получих за рождения си ден кола с дистанционно управление. Една загуба се преодолява много по-добре, когато получиш нещо насреща.

         Следващата ми голяма любов срещнах в първи клас. Казваше се Елена и според мен можеше да предизвика повече от една Троянска война. За да я впечатля,  скроих коварен план, на който можеше да завиди и Макиавели. Предложих тайно на най-големия побойник в класа да я причакаме след часовете и да я набием. Идеята ми беше той да я нападне, а аз да я защитя. Класика в жанра. Лошият е победен, момичето е спасено и само остава да уговорите дата на сватбата и зестрата. Той се съгласи с див възторг, като взе да рита чина доволно. Този ден нямах търпение да свършат часовете и щом това стана, заехме позиция на входа на училището.  Елена се появи след малко. Дългите й черни коси плуваха върху  вятъра, като във вълшебна приказка. Побойникът тръгна към нея и преди още да съм се съвзел  от прекрасната гледка, която съзерцавах с чувството на астроном, открил нова звезда,  й шибна един по врата. Звукът беше толкова силен, че за миг ме извади от поетичния унес, в който бях изпаднал. Скочих да я защитавам, но още преди да стигна до тях, тя вече го налагаше с тежката си ученическа чанта. Побойникът позорно предприе отстъпление от бойното поле, а в неразборията Елена подхвана и мен. Спасих се с бягане. Бях толкова бърз, че учителят по физическо, който наблюдавал всичко, на другия ден дойде да ме запише в отбора по лека атлетика.  Сами разбирате, че след всичко това любовта ми увехна като незасадено цвете.

         В четвърти клас се влюбих в Лили. Беше невероятно красива. И по-важното. И тя ме харесваше. И пламна една любов, дето и поетите трудно биха я описали. Аз се носех из облаците като малко ангелче, на което е обещано цялото земно царство. Но както е казал народът: много хубаво не е на хубаво.  В края на годината тя замина с родителите си за Либия. Два месеца си писахме писма всеки ден. На третия всяка седмица. После по едно месечно, а накрая замлъкнахме като радиостанция в тила на врага.

         Лили беше моята прокоба. След нея започна една миграция на гаджетата ми, че по едно време имах чувството, че всички жени са се наговорили да напуснат дружно България. Мария замина за Франция. Жана за Англия. Биляна за Италия. Вероника за Испания. Но явно това не им беше достатъчно и следващите решиха да напуснат континента. Една се спаси в Канада. Две забягнаха в Щатите, а друга успя да се добере чак до Австралия. Не знаех аз ли съм причината, но в един момент взех да се чувствам като съвременник на големите географски открития.  Нали се сещате за какво говоря? Преди два века куцо и сакато се юрнало да открива нови земи. Един такъв объркан мореплавател така се залутал по моретата, та открил Америка, ама си мислел, че това било Индия. Абе объркана работа.  Та помислих си, че изживявам всичко това наново след два века, ама ние тук в България винаги поизоставаме от световните тенденции, та нищо чудно чак сега те да са стигнали до нас. Както и да е. Исках да кажа, че по едно време се бях превърнал в щатен изпращач на летището, дотолкова, че персоналът взе да ме поздравява по име като ме видеше. Лошото е, че никой не посрещах.

         После срещнах Нора. Това беше жена, която можеше да те накара да я чакаш два часа пред дома й и то без да си задаваш въпроса защо, по дяволите, го правиш.  Имаше дълга, чуплива, черна като катран коса. Очи, които те поразяваха право в сърцето и походка, която караше мъжете около нея да се спъват. Беше като Исус в женски образ. Нежна, всепрощаваща и винаги готова да се жертва за теб. А гласът й?! Боже! Гласът й бе като тих ромон на планински поток. Можех да я слушам с часове, като обикновен мирянин своя пастир и никога не ми омръзваше. Никоя жена до сега не беше го постигала. Пред нея се чувствах като малко пале, загубило майка си.  Обичах я. Много. И до сега не знам как успях точно аз да я спечеля и то в жестока конкуренция с други себеподобни. Може би за момент беше загубила разсъдъка си или нещо от този род или съм изглеждал най-безобидния. Абе, кой може да каже какво си мисли една жена?

         Една година имах чувството, че Бог жестоко се е объркал и вместо в Ада ме е запратил в Рая. Той обаче реши да поправи тази  своя грешка в най-неподходящия момент. В една топла лятна вечер след поредната зашеметяваща порция секс, която ми бе сервирана от Нора и когато омаян се гърчех между небето и земята, тя се обърна към мен. Погледна ме с тъмните си очи, в които спокойно можеше да се загуби цяла Галактика и каза:

- Скъпи, ще трябва да се разделим.

В този момент се почувствах като единият от близнаците на Световния търговски център, току-що ударен от самолет. Усещах как след малко ще рухна и ще се разпадна на хиляди скърбящи парчета.

- Защо? - успях да промълвя едвам.

- Мисля, че харесвам жени.

- Ти това сериозно ли го казваш?

- Напълно. Съжалявам, но от известно време го разбрах. Няма смисъл да продължаваме.

- Е, поне имаме нещо общо. И аз харесам жени. - отвърнах, опитвайки се да приличам на големия лош мъж, който нищо не може да го смути.  

Тя се засмя разбиращо. Стана. Облече се. Каза ми "чао, съжалявам" и напусна стаята и живота  ми, така тихо и ненадейно, както беше дошла.

         Известно време се намирах в състояние, което по-умни глави от мен описваха като посттравматичен стрес. Ходех занесен по улиците и не забелязвах света около мен. Често пъти се улавях, че съсредоточено и умно гледам в една точка или следях с невероятен интерес мухата, кацнала на тавана. По едно време сериозно взех да обмислям идеята за влизане в манастир, но някой ми спомена, че там повечето били педерасти и се отказах. От унеса ми ме извади Ива.

         Срещнах я в предпоследния курс на университета и нещата се стабилизираха за цели две години, което си беше невероятен успех. С нея бяхме създадени един за друг. Още повече, че тя притежаваше накуп трите качества, които търсех в една жена. Играеше бридж, пиеше умерено и гледаше футбол. С такова момиче нямаше как да скучаеш. Да не говорим, че от време на време ме и слушаше. Нещата ставаха сериозни и аз вече взех да чувам сватбени камбани. Един ден, след като изпих три водки, в дълбок размисъл и спор със себе си реших, че времето е дошло.  Купих пръстен и огромен букет, в който спокойно можеха да се скрият няколко заека и се запътих към квартирата ни, за да я изненадам. И успях да я изненадам. Само че изненаданите бяхме малко повече. Заварих я в леглото с най-добрия си приятел. Хвърлих им букета и предприех бързо отстъпление към най-близката кръчма. Реших, че няколко питиета ще ми дойдат добре. Така и стана. На третото се почувствах супер. Случката от преди час взе да ми се струва странна и нереална и бавно взе да се губи в мъглата на цигарения дим на бара. Повтарях си, че всичко е о'кей. Все пак не ми е за първи път. Преживели сме и по-страшни работи. За миг се почувствах като ветеран, преживял няколко войни, който кротко пие питието си, опитвайки се да заличи спомените от кръвопролитията, на които е бил свидетел.  В края на краищата животът не е само песен. От време на време получаваш и един по муцуната. Лошото е, че аз май получих доста удари и взех да се олюлявам като боксьор в тежък нокдаун. Противникът явно знаеше слабите ми места по-добре от мен, но пък и аз бях жилаво копеле. Винаги се съвземах.

         Сигурно дълго щях да философствам така над чашата си, ако в един миг, в който отделих погледа си от нея, за да потърся бармана, не забелязах, че до мен на бара седеше  красива девойка и ме наблюдаваше усмихнато.

- Тежък ден а? - каза тя, щом очите ни се срещнаха.

- А, не. Просто един обикновен делничен ден в ада. - отвърнах.

Тя се засмя. И аз се засмях. Даже и барманът се засмя. Заприличахме на едно щастливо семейство. Животът не ми изглеждаше вече толкова озъбен. Поръчах нова водка. Отпихме. Погледнахме се. И пак се засмяхме. Смехът й беше толкова заразителен, че можеше да накара и гробар да се усмихне. В сините й очи бушуваше живот. Като бурно море ту прииждаше, готово всеки момент да те погълне, ту внезапно се оттегляше. В този миг тя беше моята кислородна бутилка. Имах нужда от нея, за да мога отново да бъда нараняван и да наранявам.

         Заприказвахме се и не усетихме как нощта се спусна. Заведението се напълни и разшумя като кошер. Обстановката стана прекалено кръчмарска. Погледнахме се и станахме. Излязохме навън.  Луната изпитателно ме наблюдаваше.

- Искаш ли да ми дойдеш на гости? - запита ме неочаквано тя.

- Където кажеш. - отвърнах - Даже на край света.

Тя се засмя. Хвана ме под ръка и тръгнахме в нощта.

         На другата сутрин се събудих с мисълта, че ще ме бъде. Понесох поредния тежък нокдаун, но не бях в нокаут. Ще се живее. Животът отново придобиваше плътност и аз бях готов за него. Станах внимателно, за да не събудя спящата до мен девойка. Отидох в банята. Взех си набързо един душ и се облякох. Когато затворих външната врата, тя още спеше. Така и не научих името й. Снощи, когато я попитах как се казва, тя отвърна, че е по-добре да си останем без имена, защото втори път няма да се видим. „Значи секс за една вечер." - констатирах невярващо. „Да - беше ми отвърнала - По-безопасно е... за сърцето"