4.
Кръстев ги изпрати, но не сложи мандалото на вратата. Изкачи стълбата – малко трудно му беше вече, обаче като се сетеше как близо стогодишният му дядо по няколко пъти на ден почти припкаше по нея, стана му малко неудобно. Пред себе си – свеж пенсионер, пък вече готов инвалид. Така е – градът дава, но и взема. Като започва от здравето…
- Ще се поразходя – каза на жена си. Тя вече беше в леглото, четеше на светлината на подвижната акумулаторна лампа. Ток имаха, но вечер предпочитаха преносимото удобство. Хем удобно, хем пестеливо…
Жена му остави книгата настрани. Нищо не попита – беше свикнала. Като трябва – ще й каже. Ако е много важно, пък я и засяга – щеше да се посъветва с нея. Но и тя разбираше – пак заради очакваните бандити тръгваше на нейде мъжът й. Има нещо на ум, но още не е убеден в правотата му…
Кръстев излезе на улицата и се огледа. Къса, тясна, затворена от няколкото къщи и ската, тя водеше към пътя. Лекия наклон преодоля по навик – вече беше свикнал с тоя маршрут, усещаше къде да завърти крак над стърчащ отгоре камък, къде да се дръпне от ската, за да не го улови увисналата все още безлистна драка…
Нощта беше безлунна, но той се движеше хем по навик, хем с усета, останал от първите жители на селото. Можеше и да затвори очи. Обаче, те му трябваха – имаше някои промени. Ей го – до чешмата мярна два силуета. Братовчедите? Не, единият беше някак си по-дребен от другия…
- Даскале? – чу гласа на високия и се сети, че така звучеше Главака. Що ще тоя човек навън? Нали трябва да лежи?
- Аз съм…
Сенките се очертаха. Наистина – Главака и жена му. Елена го беше хванала под ръка, като на разходка по чаршията едно време, но фактически го подпираше. Още беше слаб пребитият…
- Къде сте тръгнали по нощите? – рече Кръстев.
- Ей го – не може да спи, все скача, та рекох да се поразходим, да поеме въздух, хеле му се приспи – обясни Елена.
Кръстев кимна, макар че надали някой го видя в тъмното.
- Така си е… Но не бива да се товари много…
- Даскале, - рече Главака – по-добре съм, бе. Сред хора съм. И лекарствата пия, и Пармаков слушам какво казва…
Кръстев се засмя.
- Е, щом слушаш Пармаков… Ще се оправиш, още малко…
- Знам – сериозно каза Главака – Тая вечер я колко път минахме, а не съм уморен. Ти накъде?
- И аз да се разходя – каза Кръстев – Ще отида до нашите хора, да видя как върви охраната…
В тоя момент нейде на края на селото гръмна пушка. После още една… И автоматен ред разпра тишината. Кръстев отдавна не беше чувал такава стрелба, но разпозна гърмежите на „калашника“ – като че гигантска шевна машина тропоса тихата вечер…
- Елено, - викна той – прибирай го… Махайте се от пътя, по-бързо…
После се затича към Дядокольовата къща, където се стреляше. Тичаше и не усещаше вече тежестта на годините. Напрежението измести всичко. Освен усета – в движение усещаше как селото се буди. Тук и там светнаха прозорци, после като по даден знак внезапно угаснаха – хората изведнъж разбраха, че е свършено с мирния живот и се върнаха в ония времена, когато гостоприемната домашна светлина се превръщаше в самоубийствена покана към разбойниците…
Две пресечки преди старата къща, Кръстев спря. И се заослушва. Тишина. Ни звук, ни сянка, ни знак за човешко присъствие. Опря гръб в каменния дувар на дома на леля Цона, направо се впи в оградата. И свирна. Два пъти, после три, после пак два. Както се бяха споразумели – за разпознаване…
Отсреща се чу единично свиркане, после три, после пак едно…
Свои…
Но как да се обади? Те това не бяха се сетили – ами ако нейде в тъмното дебне враг? Реши да рискува.
- Аз съм…
Известно време беше тихо, после чу гласа на Корчо:
- Не излизай на пътя. Дай през комшулука – там съм…
Единствено число? А Найден къде е? Сигурно пази откъм пътя…
Кръстев бутна портичката, влезе в двора на леля Цона, внимателно отиде до оградата й откъм къщата на дядо Кольо. Бутна портичката и изчака…
- Тук съм – рече в тъмното Корчо.
Кръстев приведен притича в съседния двор, където имаше много прикрития – изоставен, с изкривени стари дървета, с няколко купчини от камъни, пръст, клони, останали още от времето на отишлия си стопанин…
Над една такава купчина се надигна човек. Размаха ръка и Кръстев усети, че това е Корчо. Стигна до него с прибежки, веднъж дори се просна върху някакви клони – стори му се, че вижда човек…
- Е?
Корчо мълчеше.
- Какво стана? Казвай, де…
- Найден го застреляха…
- Кой?
Дори в тъмното се видя, че Корчо вдига рамене.
- Не знам, даскале… Бяхме на чардака, не говорехме. Изведнъж той ме бутна и посочи. Видях ги – барем петима бяха. Тихо, тихо по пътя. Найден викна: „Стой!“, ония легнаха, той гръмна във въздуха, а от там го срязаха с автомата. На два метра от мен беше – направо рухна. И аз гръмнах, ама наслуки… Пък може и да съм уцелил…
Кръстев мълчеше. После се сепна. Цялото село е на крак, а нейде бродят петима бандити. Взе пушката на Корчо, сложи още един патрон и стреля два пъти във въздуха. После още два пъти. Знак за хората – чакайте, внимавайте, опасност…
Сетне отиде на чардака. Найден беше мъртъв. Две големи рани в гърдите – на място…
Седна до него, седна и Корчо, успял да зареди двуцевката. И зачакаха…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados