*

   *    *

На 24 Април 2015 година, за стотен път ще сведем  глави пред жертвите на  първия геноцид на 20-ти век. Най-жестокото и най-масовото престъпление целящо унищожаването на   един миролюбив, трудолюбив и горд с миналото си народ. Вече сто години  арменците и много други народи от всички континенти искат признаването на престъпленията извършени от правителството на “младотурците” дошли на власт с помощта на жертвите.

Хрант Динк, турски журналист от арменски произход,  убит  от турски екстремист на 19 януари 2007 година казва: “Признаването на геноцида извършен над арменския народ през 1915 година, би донесло само морално удоволетворение на арменците, защото това няма да върне  милион и половина  мъже, жени, деца и старци по разграбените, oпожарените и унищожени техни домове, но ще изчисти съвестта на  самите турци  от извършените от  предците им  престъпления и   те ще могат да гледат  с  открито лице цялото човечество отърсили се веднъж завинаги от кошмара който ги преследва цели 100 години” 

Посвещавам  това мое писание на милионите мои събратя и сестри загинали от ръцете на палачите по кървавите пътища на Анадола до сирийската пустиня Даир ел Зор.

                Глава трета- Станоз 1915

Баба Сара  беше дребна, слабичка женица  наближаваща седемдесетте. Беше загубила лявото си око при обстоятелства за които никога не говореше. Леко прегърбена и пъргава, по цели дни “меци” шеташе из къщата, грижеше се за нас децата и ния я обожавахме.

Когато дошла в България била съвсем сама, без близки и роднини и намерила подслон у многодетно арменско семейство. Домашна помощничка, бавачка и гувернатка, Сара отгледала 5-те дъщери на семейство Калустян, заемала  почетно място на сватбите им и отгледала  и техните деца. Никой никога не беше даже намекнал, че не е член на семейството. До края на живота си Сара “мецмайриг” се ползваше с уважението и обичта на  три поколения Калустян, Дереджиян и Ацеви. И от семействата на 5-те омъжени дъщери, които баба Сара беше отгледала от  бебешка възраст.   Беше  роднина на баща ми и за седмица или две, идваше у  нас като на почивка.  Това й беше отпуската. И по време на тази “почивка” се грижеше за мен и моите братовчеди, които идваха у дома почти всеки ден  когато баба Сара беше у нас. Тя беше сладкодумна и забавна, а “кътър чорбата” която готвеше беше истинско  произведение на кулинарното изкуство. 

Април беше донесъл първите топли дни на пролетта, макар че все още по улиците на София можеше да срещнете някой възрастен господин облечен в елегантен балтон от флаконе или палмерстон, и с   бомбе на главата.  Други, с по-гореща кръв, бяха хвърлили балтони, пардесюта и шлифери и се разхождаха из града по сака.

За обяд баба Сара беше сготвила кюфтета със сос, които стринка наричаше “голи сарми”. Бяха много вкусни. “Меци” сложи джезвето на котлона и си направи едно кафе, наля го в филджана и седна на миндера пред прозореца на моята стая, където спях с баба и дядо-родителите на майка ми. Прозореца  който гледаше към двора беше отворен и аромата на черешовите цветове  се разнасяше из цялата къща.

-Искате ли да продължим приказката,-попита баба Сара, а ние на един глас извикахме “да искаме”!

-Но сега приказката ще става все по-страшна и по-тъжна , ни предупреди “меци”. 

-Нищо, нас не ни е страх, извикахме на един глас и тримата.

-Добре, щом искате ще продължа приказката, но ви предупреждавам, че ще стават страшни и много тъжни неща.

“И така, след пристигането на новия мюдюр, с всеки изминат ден живота ни загубваше спокойствието което цареше  преди това. Вечер по улиците беше пълно с заптиета, които патрулеха в центъра, около конака и най-вече около двете арменски черкви.   Под особено наблюдение беше кафенето на бай Мардирос, където вечер се събираха  първенците на града, където разменяха новини дошли по разни пътища от Истанбул, обсъждаха новата обстановка в града, и естествено някоя и друга клюка чута от жените си. Край голямата маса в дъното на кафенето седяха д-р Дахаварян, Гирагос  Кабзамалян, Арсен Тюркменян и приятелите им от протестанския храм.  Понякога, когато се прибираше рано от воденицата, към тях се присъединяваше и чичо Рапаел. Като единствен воденичар и грамотен човек, той се ползваше с особено уважение сред първенците, които го имаха като  свой.

Няколко пъти заптиетата предвождани от Рашид бей, бяха направили внезапен обиск в  ковачницата на майстор Бедрос, съмнявайки се че изработва  ками, ножове и ятагани.. Намерените  кухненски ножове и брадви бяха иззели, предупреждавайки го  да  не приема поръчки за ножове, ками, тесли и  брадви. Новините които идваха от Истанбул съвсем не ни успокояваха.   Целият град се вдигна на крака когато  началника на гара Синджирли, той беше арменец, съобщил на Дер Хорен Авакян, че  арестуваните  на 24 април в столицата  арменски интелектуалци  са  докарани с влак  и затворени в Аяш, селище съвсем близо до нашия град. Нашите хора веднага започнаха да събират храна и дрехи за затворниците и  дядо поп Хорен организира  събраното да стигне до затворниците. Така арменците от Станоз се грижеха за  затворените видни арменци.  След няколко седмици те  бяха отправени в неизвестна посока, откъдето никога не се върнаха.

От нашите първенци Дер Хорен беше един от първите арестувани. Това стана в средата на месец август. Веднага след него бяха арестувани   и други известни личности от града, сред които Гирагос Кабзамалян, д-р Дахаварян, Арсен Тюркменян, Харутюн Авакян, братът на нашия свещеник и други. Общо около 15  души,  най-видните хора на града. Бяха арестувани  и интернирани в Зенджирли. По-късно ги убили.

Но голямата трагедия настъпи в края на месец август, когато Рашид бей и заптиетата закараха в двора на конака 700 мъже над 15 годишна възраст и там ги арестуваха и ги закараха към  малкото градче Ангора, което по-късно беше прекръстено на Анкара и стана столица по времето на Кемал паша. Там протестантите са ги пуснали, а другите убили в едно гробище. Няколко дни по-късно отново повикали освободените арменци-протестанти и ги поканили да приемат мюсюлманската вяра, но те отказали и ги постигнала участа на техните братя християни. Така Станоз беше лишен от мъжете си. Останаха само децата до 15 годишна възраст и сигурно и тях щеше да ги постигне същата участ ако не беше мюдюрина Ибрахим Шах ага.  Той беше добър човек. Зада спаси децата, той нареди момчетата да бъдат пръснати по селата, като ратайчета при турските чифликчии. Невръстни деца се отделяха от майките си и трябваше да слугуват в турските чифлици, да пасат овце и кози из пасбищата високо в планината. Поради голямите жеги през деня, животните излизаха да пасят само вечер и през цялата нощ.”

-Сара медзмайриг, баща ми казваше, че е бил овчарче при един чифликчия турчин и пасял овцете през нощта. Бил само на 8 години и го било страх сам  горе в планината и често плачел.  Даже и сега, докато играят табла,  чичо му се подиграва, че бил страхливец. Турчинът го харесвал и искал да го ожени за дъщеря си, което също беше повод чичо Гъхмес да му се подиграва. Нали му беше батко. А как е станало, че дядо Рапаел не е бил арестуван и убит?- попитах аз.

Баба Сара се усмихна тъжно и продължи разказа си, клатейки глава. Когато се вълнуваше тиковете и се усилваха.

“Чичо Рапаел беше единственият воденичар в града   и околностите, той мелеше житото  на всички чифликчии от околните села и малки селища.  Без него хиляди щяха да останат без хляб, защото тогава нямаше фурни, във всяка къща домакинята сама месеше и печеше хляба на семейството. И за това воденичарят беше важна личност и беше под защитата на управителя на града Ибрахим Шах.”

-Да Меци, татко ми е казвал, че не можел да яде друг хляб освен този омесен от майка му. Даже когато ходел на гости у чичо си Ованес  или  у другия  си чичо Гарабед, който му бил любим, си носел хляб от къщи,-  прекъснах отново разказа на баба Сара.

Тук, Меци се усмихна, с шеговит тон добави.

-Вярно е,  когато идваше на гости у нас, Кеворк си носеше хляб от къщи. Той ядеше само хляба на леля Мариям. Беше малко капризен, но беше добро момче и никой не се сърдеше на тази му слабост към майчиния хляб. Нали и брашното беше от бащината воденица, та може и това да е имало значение за него.

“ В горното училище имаше един  млад учител по история и география. Казваше се Каприел. Когато в края на август 1915 арестуваха 700-те, той беше сред арестуваните. Закарали ги до едно  изоставеното турско гробище на 10 километра  от града и там ги убили с пушки и щикове. Каприел го наръгали на няколко места но не умрял. Затрупан от телата на убитите,  никой не го открил и той прекарал няколко много тежки дни. На четвъртия или петия ден го открил някакъв турчин от съседно село. Чул охканията на Каприел и го изровил изпод труповете на убитите, които от голямата жега  били започнали да  се разлагат, та  вонята наоколо била непоносима. Било е в края на месец август и  през деня горещините бяха  нетърпими. Метнал Ахмед полумъртвия арменец в каруцата и го закарал у дома. 

Ахмед имал две жени и пет деца. Не бил богат, но не бил и беден. Имал стадо овце, няколко ниви, а на двора  имало асмалък, който осигурявал на семейството му сладко кехлибарено грозде, което децата похапвали с охота. Останалото жените го сушели  и го превръщали в стафиди, които използвали за ашурета и други сладкиши. 

Когато пристигнал с неочаквания гост, Ахмет вкарал каруцата под навеса. Под чула на коня лежал тежко раненият Каприел. Ахмет извикал жените в одаята, казал им за ранения арменец и  рекъл съвсем сериозно:

-Булки, да знаете, че ако кажете на някой за нашия гост ще ви отрежа главите като на юрдечка. Той е наш гост, ние ще го лекуваме, вие двете ще се грижите денонощно за него. Ще го сложим в малката одая, която не се ползва и само ние тримата имаме право да влизаме при него. Аннадъм мъ? (разбрахте ли ме)? На децата нито дума!

Туркините само примигвали и клатели одобрително глава. Знаели, че каквото каже Ахмет това става. И Ахмет празни приказки не говори. Щом е казал, че ще реже глави, значи ще ги отреже, ако кажат на някой за неочаквания гост.

Айша и Гюлсан се редували денонощно да лекуват ранения и да се грижат за него. Каприел прекарал в треска и бълнувания много дни. Нито знаел къде се намира, нито виждал хората около себе си. Благодарение на грижите на петнайсетия ден Каприел отворил очи и първото което видял били големите черни очи на Гюлсан.

Три месеца двете туркини го лекували и грижили за младия учител. Три месеца никой не видял и не разбрал, че в къщата на Ахмет има таен гост. Когато започнал да става и се движи, лично Ахмет го извеждал на разходка късно през нощта,  когато цялата къща спяла дълбоко. Само една не спяла и мечтаела тя да го разхожда из бахчата. Това била Гюлсан, която се влюбила в младия арменец и била готова да избяга с него. Но Каприел  с болка  отказал нейната любов,  макар че и той не бил безразличен към нейната хубост.  Но можел ли Каприел  да постъпи другояче с  жената на човека рискувал живота си за да го изтръгне от прегръдките на смъртта? И една нощ,  студена зимна нощ, Каприел изчезнал от чифлика като оставил пред вратата на домакините си две  от трите жълтици, които имал скрити на тайно място в дрехите си. Третата му  трябвала за да преживее. Предрешен като дервиш, младият учител Каприел  успял да стигне до Истанбул и от там да се прехвърли с рибарска гемия във Варна. Помогнала му третата жълтица.

Глава трета- Родосто 1915

Пролетта настъпи рано.  Още през март времето беше топло и слънчево. На полето и в лозята кипеше труд. Хората окопаваха плодните дръвчета, садеха домати, чушки и патладжани, тиквички и малки краставички за салата,  любимо мезе за  анасонлийката. Гемиджиите и балъкчиите бяха щастливи с това спокойно тихо море, което беше тяхната прехрана, тяхната и на многодетните им семейства. Рибарите бяха основно гърци, а гемиджиите турци. Арменците образуваха ядката на занаятчийския еснаф, имаше доктори, адвокати и нотариуси. А търговците бяха евреи и унгарци.  Най -хубавото  кафе правеше бай Хачик, а най-пресната риба продаваше старият Никос  и по-младият му брат Ставрос от рода Фотопулос, потомствени рибари.

 Бяха изминали много години откакто Марук и Аница, по настояване на семейство Бенлиян,  бяха минали под венчило в черквата Сурп  Такавор(Свети Крал). Бяха им се родили четири деца, първото момче Артин и първото момиче Евангюл, кръстена на баба си, бяха напуснали този свят, съвсем малки,   покосени от коварна болест. Оставаха им  синът Арам и  родената последна,  дъщеря им Ева.

Ева беше на шест  годинки когато Аница се разболя. Дясната й ръка трепереше силно, та не можеше и чаша вода да поднесе на мъжа си. Децата помагаха на болната си майка, особено дъщерята, която беше бърза и пъргава. Беше трудолюбива и грижовна, макар че още не ходеше на училище. Особена радост изпитваше старият ковач, когато след работа сядаше под асмата и малката Ева му носеше малка чашка мастика и нарязаните от Арам домати от тяхната градина. Очите й,  сини като мъниста, грееха от радост когато видеше баща си и тичаше към него  викайки “баба, баба”.  Марук взимаше детето на колене си и отпивайки от студената  анасонлийка забравяше умората и грижите.  Аница седеше до мъжа си и беше щастлива, че Господ им беше изпратил утеха след загубата на първата дъщеря.  

От Истанбул до Родосто бяха само 130 километра и новините идваха много бързо. Ежедневно имаше хора пътуващи към столицата и от столицата към  бъдещия Текирдаг. Новините бяха тревожни. В армията бяха разоръжили всички войници от арменски и гръцки произход. Нямаше и съмнение, че следващата стъпка ще бъде  физическото унищожаване на тези млади боеспособни хора. Тезата за “вътрешния  враг” беше вече официална политика на “младотурците”. Мнозина арменчета  отбиващи редовната си военна служба дезертираха и  бягаха в Русия, където политическата обстановка също беше мътна.  Ленин готвеше своята “революция”, а  “бащицата император”  водеше жалка война срещу Германия и  съюзниците й. В Турция германски военни консултанти  и инструктори работеха за  реорганизацията и модернизирането  на турската армия.

От ковачницата на Уста Марук   се чуваше равномерният звън на чуковете, които даваха живот на желязото. А то съскаше, виеше се в ръцете на майстора и калфата Али, в чиито яки ръце тежкият чук  се превръщаше в детска играчка.  Вече много години  двамата лееха пот над наковалнята. Майсторът беше  почти десет години по-млад от калфата. Али го помнеше от деня, в който майстор Артин доведе осемгодишния си син да чиракува в бащината ковачница.

След обявяването на войната турците гледаха с лощо око  на арменците  и гърците. Считаха ги за « вътрешен враг » което донякъде беше вярно.  Марук не обичаше да се занимава с политика и дотогава беше отказвал да помага на хора, които искаха да свалят султана. Но чувайки за зверствата на турци и кюрди над бедните и безпомощни арменци в източните области, не можеше да остане безчувствен наблюдател на зверствата. Дойдоха от партия « дашнакцутюн », най-върлите националисти и му поръчаха саби, ками и дула за пушки, с които да се въоръжат четите и доброволческите отряди. Съвестта и патриотизмът  му не  позволяваха  да откаже, въпреки че съзнаваще в каква каша се забърква, и не сгреши. Като известен майстор-ковач, турците го дебнеха и един след обяд, по  времето когато дюкянджиите и занаятчиите  спускаха кепенците, в ковачницата на уста Марук нахлуха десетина заптиета водени от онбашията . Али се опита да защити майстора си, но те го нарекоха « арменско мекере » и го изгониха от ковачницата. Преобърнаха ковачницата псувайки  непрекъснато гяурите- предатели,  и не се успокоиха докато не намериха няколко саби, десетина ками и ножове. Яроста им достигна до върха когато откриха дулата скрити под огнището и зарити с въглища. Арестуваха Марук и го хвърлиха в мазето на участъка. Едно от заптиетата се опита да го малтретира и бие, но онбашията му се скара. Марук беше известен като честен и почтен човек и се ползваше с уважението на всички.

На следващия ден, придружен от едно заптие  Марук беше изпратен на заточение в Адана.

Това беше голям удар за Аница и малката Ева. Оставаха сами без мъжка закрила и без никакви доходи. 

Арам, синът им   обезоръжен и изплашен от намерението на турците да ликвидират всички арменци над 15 годишна възраст, беше дезертирал в Русия, където беше  попаднал  в пленнически лагер в  Екатеринодар-столицата на Кубан.  Писма за Турция не можеше да се изпращат, двете страни бяха във война. Арам беше намерил начин да съобщи на родителите си за бягството си по случаен  чужденец пътуващ за Турция. Но от тях нямаше никакво съобщение. Не знаеше нищо за заточението на баща си и за тежкото положение в което бяха изпаднали майка му и малката Ева.  В лагера се отнасяха добре с военнопленниците християни, като изключим храната която просто не се ядеше.  В палатката, Арам спеше до един италианец, също военнопленник. Казваше се Бруно и беше  сицилианец. Разказваше за родният си град и за семейството си, за живота в Италия и по-специално за родната Сицилия, но понеже  Бруно говореше само италиански, а Арам знаеше само арменски и турски, диалог не се получаваше. Намериха общ език, когато Бруно му подари една от своите лули и през дългите пленнически вечери двамата  пушеха  седнали пред палатката. С тютюн ги снабдяваше един казак от охраната на лагера, на когото Арам беше дал  една златна турска лира. За казака това беше цяло богатство и той се отблагодаряваше с храна и тютюн.

Болестта на Аница ставаше все по-тежка, треперенето на ръката се беше засилило до такава степен, че тя не можеше да върши никаква домашна работа. Всичко беше на крехките плещи на малката й дъщеричка, която сама имаше нужда от грижи. Отгоре на всичките нещастия и безпаричието, с всеки изминал ден отношението на турците ставаше по- застрашително, все по-често те заплашваха арменци и гърци, че ще ти изгонят от домовете им, ако ги оставят живи.  Имаше и крайно настроени турци, които нападаха жени и деца по улиците на града, който от векове се беше славил  със  спокойствието и уюта   който цареше в него, едва ли не го смятаха за рая на земята. 

Родосто се беше превърнал част от ада за цялото християнско население. Но те не знаеха къде беше истинският ад за арменците. 

Истинският ад беше там,  на изток в  Мала Азия, където жени, деца и старци бяха подложени на нечовешки мъки и страдания, на глад, жажда и унижения, на които не можеше да издържи нито едно живо същество. Там на изток по пътищата на Анадола, където девойки бяха  изнасилвани и обезчестявани пред очите на майки, братчета и сестри, където бременни жени раждаха преждевремнно  заради изтръгнати от утробата им  зачатия, там на изток където  водите на реките бяха окървавени  от кръвта на обезглавените и посечени безпомощни  жени и деца, където пустинните пясъци се бяха превърнали в покров  за милиони прокудени  от домовете си арменци.  Където хиляди млади жени и девойки биваха продавани като робини  за да украсяват с красотата си хареми на бейове и паши, а други насилствено променяха вярата си за да запазят живота си.  Турските башибозуци и кюрдските разбойници ежедневно увеличаваха броя на сираците по света.  

Гоненията и заплахите в Родосто бяха далечно ехо от трагичните събития  във Ван, Сиваз, Харпут, Трабизон и Ерзрум. На масовите кланета в Диарбекир,  Адана и Киликя. По  пътя  към сирийската пустиня Даир ел Зор  стотици хиляди оставиха костите си, майки загубиха децата си, деца видяха майките и близките  си да умират посечени, унижени и изтезавани не само от глад и жажда, но и от фанатизираните палачи на  шепа турски управници поставили си за цел да изтрият  от лицето на Земята  цял един  народ. Зад името “депортация” се криеше един престъпен акт на екстерминация на арменците, които от векове живееха по тези земи и  ги бяха превърнали в цветущи градини със своя труд, със силата на волята си и способностите си. И създаденото за векове беше разграбено, унищожено, опожарено и превърнато в пепелища и гробници на създателите си. “Къде беше Господи?” се беше провикнал един писател. Да, наистина къде беше Богът който арменците, през далечната  301 година, първи в света бяха избрали за Свой?   

В Родосто  вече нищо не беше като преди, нито морето, нито лозята, нито чаршията.  Мъжете се криеха, бяха избягали или заточени, жените и децата живееха в страх и не смееха да излязат на улицата. Кафенето на Хачик  беше почти празно, а пидетата на Бурхан баятясваха по рафтовете. Рибарите Никос и Ставрос разнасяха улова си по къщите защото на пазара  мущериите бяха малко, сергиите  бяха полупразни. Нямаше го онова оживление и радост в очите на  хората, които правеха родостчани щастливи и спокойни за “утрето” на своите деца.

Малкото момиченце, дъщерята на ковача Марук,  вървеше към фурната  за да купи хляб с  последните няколко гроша останали в кесията оставена от баща й. Вървеше Ева, а сълзите й мокреха  калдъръма  на Чичек сокак.