11 ago 2012, 6:13

Сенки от миналото 

  Prosa » Relatos
1604 0 8
17 мин за четене

                                                   Сенки от миналото  

                       

                          Бай Манук беше  единственият часовникар в този  малък  провинциален град.Той беше много полезен на всички в  града. Казваха, че за него няма непоправим часовник, бил той стенен, настолен, джобен  или ръчен. Познаваше всички механизми и можеше да отстрани повредата  на кой да е часовник за броени минути. Не напразно и градската управа му беше възложила поддръжката на градския часовник, който беше вграден в старата кула, останала още от турско време.

                         Часовникарят Манук се  появил в това балканско градче много отдавна. Бил  съвсем млад, даже брада още  нямал като хората. Мургавото му лице било покрито  с  мъх, тук таме прошарено  с рижави косъмчета, които на слънцето блестели като златни.

                          Манук не беше висок, но имаше широки плещи, мускулите му опъваха ръкавите на ризата му. Правеше впечатление нa човек притежаващ  голяма сила. На младини се беше занимавал с пехливанлък.

Никой не знаеше откъде беше дошъл, едни казваха, че е турчин, защото говореше свободно турски, други пък твърдяха, че  не е. Ходеше на черква, палеше свещи и се молеше. Християнин беше.  Истината знаеше само той.  Другоселецът имаше  златни ръце, в това никой не се съмняваше.  Можеше да поправя  всякакви машинарии  и затова се ползваше с уважението на цялото градче.

                        Бай Манук отдавна беше подкарал петдесетте, на главата си нямаше много коса, но винаги грижливо я вчесваше настрани, та неколкото косъма които му бяха останали,   покриваха  голото му теме. Беше  трудолюбив добряк, правеше и на мравката път. Хората го бяха обикнали заради благия му характер и за майсторлъка му. Бай Стамо, който навремето го беше  приютил като помощник във воденицата, му беше дал   малката си щерка  Николина за жена.

                                Младото семейство живееше  в малката къщичка в дъното на големия  двор. Навремето бащата на бай Стамо я беше построил за лятна кухня и стаи за ратаите. Беше им се родила щерка, нарекоха я Елисавета, но всички я наричаха Севетка. Тя порасна, изучи се  за докторица и отиде да живее в големия град. Там се ожени, после се разведе, взе сина си и дойде да живее при родителите си в родното градче.

         Бай Стамо отдавна се беше преселил в отвъдното, и сега къщата беше на Бай Манук и Николина. Когато Севетка и внука Марин се заселиха при тях радостта на старите беше безкрайна.

         Градчето  имаше интересна история и уникална забележителност.  „Калето“- стара турска крепост,  която привличаше туристи от страната и чужбина. Покрай тях бяха издигнали  един - два малки,  но кокетни  хотелчета, които даваха поминък на двадесетина човека. Пък и алъш вериша с туристите вървеше добре.

Беше началото на лятото. Във въздуха се носеше аромата на току що цъфналите градински цветя. Салкъмите и черешите разнасяха уханията си  из въздуха на малкия балкански градец.

         Тази вечер   майстор Манук   беше окъснял  в работилничката. Един негов авер щеше да заминава при сина си, та бързаше да му се поправи  часовника.  Майсторът  беше занесъл часовника на Петко, който живееше на баира към „калето“,  и  сега се спускаше към дома си. Изведнъж  в тъмното  чу сподавен вик за помощ. Манук ускори крачка и след завоя на тясната уличка видя  двама младежи да  влачат  към храсталака  младо момиче. „Хей, какво правите там?- се провикна  Манук и се затича към тях. Стреснати от неочаквано появилият се мъж, младежите изоставиха момичето и избягаха. Бай Манук се наведе над момичето, светна със  запалката, и видя кръв по челото на младата жена. Без да се колебае  я взе на ръце и отведе при дъщеря си.

         Севетка проми кървящата  рана и я превърза.  Даде  обезболяващи на момичето и едва тогава я попита  коя е и какво прави по това време по пътя  към калето.

        Момичето се казваше Севим. Студентка. Следвала български език и литература в Софийския Университет. За да  изкарва  по някой лев, всяко лято  работела като екскурзовод  на туристически  групи от Турция. През деня с групата посетила  старата крепост и  била впечатлена от нея и от панорамата, която се откривала от там. Затова решила да отиде да направи  и нощни снимки. Но за съжаление двамата нападатели осуетили намеренията й.  

         На сутринта след подмяна на превръзката  и като се убеди, че пациентката е вън от опасност,  лекарката каза на Севим, че може да отиде при групата  и да продължат обиколката.

Младата туркиня благодари хиляди пъти за спасението и грижите.  На прощаване  обеща  отново  да  дойде в това красиво градче,  за да донесе подарък на Севетка.

         Беше изминала почти година. Бай Манук седеше на двора под асмата и пиеше вечерната си дажба от  50 грама мастика, без която не сядаше на масата. Лятно време дежурното мезе  беше салата от градински домати, краставици и зелени чушки.  Лина се въртеше около него преди да седне да изпие и  тя своите 20-30 грама. Покрай мъжа си,  се беше научила да пие тая „пущина“, както казваше тя.

         Шум от отварянето на градинската врата и нечии стъпки отекнаха по калдъръмената пътечка.

-Севетке, ти ли си мама?- се провикна Лина, но не получи отговор.

Севетка и бай Манук се спогледаха и тя се надигна за да посрещне госта.  Не беше направила и две крачки, когато на пътеката се появи едър мустакат мъж на около петдесет. Може би беше и по-млад, но гъстите мустаци, провиснали  под ръба на устните,  му придаваха  вид на по-възрастен човек.

-Селям,- каза непознатият и се приближи до бай Манук, не обръщайки внимание на  стоящата наблизо жена.

- Аз съм Али, бащата на Севим, казаха  ми, че говориш  турски,  затова дойдох сам. Иначе трябваше да изчакам тя да се освободи от задълженията си към групата и чак тогава да дойдем. Боях се да не стане много късно.

Когато чу името на Севим, бай Манук скочи пъргаво от местото си и с усмивка покани турчина да седне под асмата.

-         Буюрум, буюрум, хошгелдин -каза той на чист турски език и направи знак на жена си да донесе чаша и прибори за госта.

 Лина  бързо донесе чиния, нож и вилица, както  и чаша за госта, постави ги пред него и каза „Заповядайте господине“.

-         Нали ще пийнеш с мен една ичкия,- дружелюбно го попита   Манук, придружавайки думите си с наливане на ледената мастика в чашата на госта.

-         Саде или с вода? – Бай Манук  отправи въпросителен поглед към госта,  намигайки  му съзаклятнически.

-         Благодаря, предпочитам  с  вода, -отговори госта, и по лицето му се разля широка усмивка.

Чукнаха се за здраве,  изпиха по една голяма глътка, избърсаха мустаците си с опакото на ръката, боднаха по един голям резен дъхав домат за мезе и това беше знак за начало на приятелски мухабет.

-         Казвам се Али, Али Селимджи, баща съм на Севим, и съм ви много благодарен за това, че  сте я спасили от ония разбойници и сте й оказали помощ. Представям си какво би се случило с дъщеря ми, ако не бяхте се появили там в тази минута. Не знам как щях да живея през остатъка от живота си, ако й се беше случило нещо. Тя е светлината на очите ми, Севим е смисъла на съществуванието ми. Преклонно благодаря и на вас и на цялото ви семейство за грижите. Да сте живи и здрави,- с искрена патос каза турчина и добави:

-         Надявам се, че разбирате добре всичко което казвам. За съжаление не знам  други езици. Аз съм от едно малко градче близо до Ван,  но от много години живеем в Истанбул. Аз не можах да получа добро образование, та за това исках дъщеря ми да учи в университет. Странното беше, че избра българския език. „Татко трябва да научим езика на комшиите за да можем да се разбираме с тях“, казваше тя.  Сякаш разбирателството зависи от нас, народа. Политиците решават  тия работи, според собствените си интереси. Не е ли така  Манук  ефенди?

-         Право говориш  Али бей, но понякога и народа играе по гайдата на политиците и тогава стават най-големите зулумлъци. От кой град си Али бей?

-         От Бингьол, недалеч от Ван, но бях още дете когато   семейството ми се премести в Истанбул.

Бай Манук леко пребледня, присви очи и се вгледа в госта си. Само за секунди  светът се преобърна   пред очите на бай Манук. От мъглявината на забравата изплуваха болезнени спомени за едно страшно минало. Но той бързо  се съвзе, усмихна се пресилено и вдигна  чашата с белезникавата течност.

-         Ха наздраве, Господ  да дава мир и дълъг живот на децата ни, а на нас спокойни старини,- каза Манук леко докосвайки чашката на госта.

-         Амин! - рече госта и надигна чашата.

Али се наведе, отвори чантата си и извади от там три картонени кутии с пъстри надписи.

-Донесох ви от нашите лакомства та да си подсладите устата. От „Хаджи Бекир“  са, най вкусните в Истанбул- рахат локум, баклава и кадаиф. Баклавата е с орехи и краве масло, както едно време.

-Нямаше нужда, Али бей, тези сладости съм  забравил още в детството си. Тук в България започнах  да  чувствам  друга сладост, когато срещнах Николина. Господ ми даде добра стопанка, грижовна дъщеря и прекрасен внук. Те ме накараха да забравя  горчилката.

     Градинската врата изскърца и след секунди се появи Севетка натоварена  с пълни торби.

-         Добър вечер, напазарувах за събота и неделя, може да дойде някой.

-         Дъще някой е вече дошъл, това е Али, бащата на Севим. Донесъл е вкусотии чак от Истанбул. След малко и тя ще дойде,- каза Лина подканяйки дъщеря си да седне на масата.

-         Добре дошъл господин Али , радвам се да те видя у дома, и ще се радвам да прегърна Севим. Много добро момиче, като сестра я обикнах.

-         И аз съм ти много благодарен, ти и баща ти спасихте моята единствена дъщеря от хулиганите. Никога няма да го забравя. Ха наздраве за добрината ви, каза Али надигайки чашата.

Николина донесе още две чинии и прибори, донесе чаши и едва беше приключила с наредбата на масата и на външната врата се почука. Беше Севим. Влезе, поздрави всички, целуна ръка на баща  си и на бай Манук и седна до Севетка.

     Пийнаха и за нейно здраве, за успешното завършване на учението й.

-Татко дай подаръка за Севим, искам аз да й го поднеса  лично.

- Вземи момичето ми,- каза Али, вадейки една малка бродирана торбичка от вътрешния джоб на сакото си. Подаде я на Севим, която усмихната и с щастливо изражение на лицето си се обърна към Севетка.

- Ти си Севетка, аз съм Севим, първите три букви на имената ни съвпадат. Навярно това е знак. Ти ме спаси, помогна на непознатото, чуждото  момиче, положи грижи  за мен  като по- голяма сестра. Имам този медальон от покойната ми майка, скъп спомен ми е макар да няма голяма стойност. Приеми този подарък като символ на нашето приятелство,- и Севим извади от торбичката скромния накит закачен на тънка златна верижка  и го подаде  на лекарката.

Севетка благодари на момичето, казвайки че е изпълнила дълга си на лекарка и  постави медальона в ръката на майка си, която беше нетърпелива да види подаръка.  Николина с интерес разглеждаше златния накит, измайсторен някога от нечии сръчни ръце. Макар и малък,  медальона беше с изящна филигранна изработка.

     Докато стопанката разглеждаше медальона, бай Манук не можеше да откъсне погледа си от малката торбичка.  Това мъничко нещо загубило във времето цвят и форма, му навяваше някакъв много далечен спомен.  Гледайки  тази стара торбичка  и извезаната върху нея  странна фигура, Манук чуваше тих и далечен женски глас шепнещ  в ушите му. Глас, който не беше чувал от много далечни времена, но глас който никога не можеше да забрави. Защото това беше първият глас, който беше чувал през живота си, първият  и единственият, който му беше пял приспивни  песни  и изразявал любовта си към него. Гласът на мама.

     Бай Манук, се отърси от този далечен спомен, вдигна чашата със студената мастика и благодари на Али и Севим за подаръка и гаврътна на един дъх съдържанието на чашата.

     В гърдите му се разля топлината на алкохола, леко замая главата му, но в ушите му все още звучеше онзи нежен глас, който го връщаше в родната му къща, онзи неповторим  глас, който ни съпътства през целия ни живот. Машинално  протегна ръка, взе малката торбичка  с  треперещите си пръсти. Остарялата тъкан  изгаряше  дланта му, а очите му търсеха нещо отдавна забравено в плетениците на бродерията изработена  с тънка сърма. За миг сърцето на Манук спря. Ръката му увисна във въздуха, лицето му стана восъчно бледо, а очите му сякаш проникваха дълбоко в  извезаната буква „в“ от арменската азбука. Нямаше съмнение, тази торбичка някога като дете беше лежала в детските му ръчички и тази буква „В“ беше първата буква на Вартануш, името на тази, която го беше дарила с живот, тази която беше пожертвала своя, за да живее той.

На масата мухабета продължаваше. Никой освен Николина не забелязваше промяната настъпила у Манук. Тя го следеше с тревога и когато  мъжът й посегна към шишето с мастиката, Лина я взе от ръката му и сухо каза „Стига за тази вечер“. Манук се подчини безропотно и ръката му потърси медальона, който беше в ръцете на жена  му.

     Манук го взе, видя същата буква „В“ преплетена с филигранените  орнаменти на накита и блед като мъртвец, машинално го поднесе към устните си. Сега вече всички на масата бяха насочили погледите си към Манук.

-От къде имате този медальон?,- със задгробен глас попита бай Манук, който за броени минути беше остарял  поне с десет години.

- На мама е, татко й го е подарил на сватбата, каза, с весел тон, неподозираща нищо Севим. Преди това е принадлежал на баба ми. Стар семеен накит. Харесва ли ти чичо Манук?

Погледа на Манук се беше впил в Али, сякаш беше лазерен лъч, който ще проникне в душата на турчина и да извади на бял свят тайната на едно „ старо семейно бижу“. Али също беше пребледнял, мъчеше се да запази спокойствие, очите му се местеха с невероятна скорост, също като полудяли, от Манук на Севим , от Севим на лекарката и в края на краищата гледаха с надежда за помощ стопанката на дома. Но спасение не идваше от никъде, защото никой не знаеше трагедията разиграла се преди десетки години в едно  малко турско градче близо до езерото Ван.

-         Къде е  Астхиг? –тихо попита Манук, обръщайки се към Али. Къде е сестра ми? Гласът му вече не трепереше. Беше станал остър като кинжал и твърд като скалите край Ван. Какво направиха с голямата ми сестра? Теб питам, Али, какво стана със сестра ми?

-         Не познавам никаква  Астхиг, човече. Не съм и чувал за такава жена, пък и тебе виждам за пръв път. Ти си българин, аз съм от Турция, какво общо можем да имаме,- каза Али, мъчейки се да се покаже спокоен, но гласът му го издаваше. Беше станал нервен, очите му изразяваха гузност и търсеха помощ и подкрепа в околните.

-         Аз не съм българин, аз съм арменец и  съм роден също в Бингьол, а българин станах след 1915 година, когато вашите изклаха семейството ми, отвлякоха  Астхиг. Едвам се спасих. Баща ти Селимджи Мехмед ли беше? А чичо ти Ибрахим искаше Астхиг  за жена, но татко не я даде защото беше  турчин. И той я отвлече насила по време на събитията през 15-та година.

-         Бай Манук, аз съм бил много малък по онова време, не знам за какво говориш,- мъчеше се да се оправдае турчина. Сега са други времена трябва да забравим миналото.

-         Али бей, кажи ми как да забравя ятагана на чичо ти който посече  баща ми пред очите на децата му, посече го  на прага на нашата къща, за да отвлече сестра ми? Как да забравя сълзите и воплите на майка ми,  на невръстните ми братчета и сестрички върху обезглавения труп на баща ми? Искаш да го забравя за да живееш с чиста съвест?  Поне признай престъпленията на чичо си, на баща си и на всички онези които ни унизихте, унищожихте, ограбихте и прокудихте от собствените ни домове. Направихте го за да вземете къщите ни, да си присвоите имотите и чифлиците ни, които бяха най-добре обработваните, най-богатите. За да разграбите покъщнината ни, да се кичите със  семейните ни накити. Направихте го за да изчезне думата арменец  по  изконните земи на нашите деди и сега си дошъл да подаряваш на дъщеря ми медальона на посечената й баба.  Да,  баща ти Селимджи Мехмед, лично я посече защото тя ме скри в хамбара и не можаха да ме намерят. За моето спасение тя плати с  живота си.

Всички мълчаха. Сякаш някой беше отрязал езиците им. Погледите им се местеха от Манук към Али и след това отново към Манук.

-         Казваш, че си благодарен, че съм спасил дъщеря ти от хулиганите, а аз за какво да ти благодаря?

-         -Манук ефенди, моля те не се гневи за минали работи. На себе си вредиш, в края на краищата и арменците не са седели мирни, помагали са на нашите врагове  християни- руси, гърци, българи и македонци. Вдигали са бунтове, образували са чети, воювали са с нас. Трябвало е да се защитим.

-         Как не ви е срам да наричате защита убийствата на жени и деца, на немощни старци и бременни жени, на хиляди загинали по пътищата към пустинята Даир ел Зор, загинали от глад и жажда, изнасилени и умъртвени млади жени и майки, бебета посечени от окървавените ятагани на башибозука и кюрдските банди, подкокоросвани от турските власти. Това ти защита ли наричаш съгражданино Али? И пак те питам, къде е сестра ми Астхиг? Поне един грях по-малко ще тежи на съвестта ти.

-         Казах ти бе човек, бях малък не помня никаква Астхиг. Забравил съм.

-         Чакай татко, Асхиг не е ли първата жена на чичо Ибрахим, която се е обесила. Страдала е от психическо разстройство още като млада. Баба ми  казваше, че е била много красива, но заболяла и се самоубила.

Бай Манук покри лице  с дланите си и изхлипа. Сърцето му се късаше и кървеше при спомена за трагедиите на семейството му. Овладял гнева си, загубил цвета на лицето си, изправен и горд,  бай Манук  стана погледна всички около масата, обърна се и тръгна към къщата.

Спря го гласа на Севим, която  го догони,  застана пред  него, хвана го за ръка и каза:

-Чичо Манук, аз съм твърде млада и далеч от онези събития. Знам, че моите деди и прадеди са били несправедливи и често пъти жестоки към вас арменците.  Че  са ви причинили много злини, искали са да изтръгнат от корена „арменското зло“, така са казвали. Не случайно казах на татко, че искам да изуча езика на комшиите, да разбера душата им, за да имаме сили да признаем вината си, и да имаме  смелост да вървим заедно напред. Никога няма да забравя какво направихте ти и Севетка за мен. Тя е толкова близо до сърцето ми, тя вече е моя сестра. Ти си загубил  сестра си Астхиг, а твоята дъщеря  намери  мен Севин, една сестра която ще я обича като родна.  Една сестра която никога няма да я предаде. На колене те моля чичо Манук, приеми ме като  твоя дъщеря и нека омразата и жаждата за отмъщение не трови живота на следващите поколения. Моля те чичо Манук,   моля те от името на  младото поколение  турци, които се срамуваме  от престъпленията извършени от нашите  деди и искаме  опрощение за греховете им.

Севим беше паднала на колене пред бай Манук и ридаеше прегърнала коленете му.

Бай Манук гледаше младата туркиня, чуваше думите й като ехо от  много далечни времена, когато там край езерото Ван  не е  имало  омраза и жестокост, когато арменци и турци са живели в мир и  добросъседство. В душата му бушуваше страхотна буря, естествената му природа на доброта и миролюбие се бореше с жаждата за мъст за понесените обиди, за клането  и изживените жестокости. Тези противоречиви чувства си извиваха  взаимно ръце, нанасяха удари от които болката ставаше все по-непоносима. Но разумът казваше „спри, сложи край на желанието за мъст, докога ще живееш с тази болка, със спомена на ужаса изживян някога от народа ти, от семейството ти и от самия теб. Докога Манук?  Няма ли да има край, няма ли да сложиш ти край на собствената си мъка.“

Бай Манук  подаде треперещата си ръка на Севим, вдигна момичето  и я погледна  право в очите. Не се лъжеше, момичето беше искрено. Направи колеблива крачка към нея, след това още една по-смело, разтвори ръцете си и я прегърна  като истинска своя дъщеря и каза:

-         Добре момичето ми, нека бъде така, за да изчезне завинаги тази болка, тази омраза която задушава и арменци и турци. Нека ние направим първата крачка към опрощението и примирението. Нека бъде както ти казваш. Бъди истинска сестра на единствената ми дъщеря. Бог да ви благослови.

Чу се хлопването на желязната врата на градината и      стъпките на Али заглъхнаха в далечината по тесните улички на китното планинско градче. Той вече нямаше място в този гостоприемен дом.

 

 

 

-          

 

 

© Крикор Асланян Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Ние Българите също изгонихме съседите си заради езика и вярата им. Сигурно в богатата Арменска история има примери за жестокост към други нации. Човешката природа е плетеница от добро и лошо. И понякога правим толкова зло на някой, че никакво добро вече не може да го компенсира или заличи. От такова зло трябва да се пази човек. А другото си е просто човещина.
  • Хареса ми
  • Силно въздействащ и трогателен разказ за минало, обременено с много кръв, болка и опрощение...
    Поздрав!
  • И аз се вълнувах докато пишех разказа. Препрочетох го няколко пъти, промених някои думички, които не ми допадаха, пак го прочетох и даже се просълзих като си представих борбата в душата на бай Манук, злоба и отмъщение или доброта и опрощение. Не е лесен избора когато са заклали майкати и баща ти пред собствените ти юношески очи. Но можем ли да вървим напред ако не прощаваме? Благодаря ви!
  • Хубав разказ! Развълнува ме!
  • Е тук вече ми прониза сърцето, бате Кико! Пишеш страхотно! Поклон!
  • "Севим беше паднала на колене пред бай Манук и ридаеше прегърнала коленете му.
    Бай Манук гледаше младата туркиня, чуваше думите й като ехо от много далечни времена, когато там край езерото Ван не е имало омраза и жестокост, когато арменци и турци са живели в мир и добросъседство. В душата му бушуваше страхотна буря, естествената му природа на доброта и миролюбие се бореше с жаждата за мъст за понесените обиди, за клането и изживените жестокости. Тези противоречиви чувства си извиваха взаимно ръце, нанасяха удари от които болката ставаше все по-непоносима. Но разумът казваше „спри, сложи край на желанието за мъст, докога ще живееш с тази болка, със спомена на ужаса изживян някога от народа ти, от семейството ти и от самия теб. Докога Манук? Няма ли да има край, няма ли да сложиш ти край на собствената си мъка.“
    Много, много си казал и то - силно въздействащо... Благодаря за хубавия разказ!
  • Вододелно време в историята на човечеството, време на унизение и разруха...Политически и верски разгърнато, за да дели хората...
    Тежък разказ! Но ако не настроим часовниците на душите си един към друг, така, че да приемаме и болката, няма да ни има...
Propuestas
: ??:??