СЕПТЕМВРИЙСКО

            Ето, че вече е септември и вятърът се обърна. Задуха откъм запад, подравни морето и изгони всички софиянци обратно в голямото село.

            Най ми е хубаво на мен пък сега. Водата топла, морето дюс, плажовете празни и сме си останали само ние. Сутрин сме едни и същи по брега. Познаваме се, кимаме си и се поздравяваме, макар и да не си знаем имената. Това мен хич не ме бърка, защото аз на всеки съм измислил име.

            Ето поздравихме се с „Жената-мъж”. Тя, не само че има типично мъжка конструкция, физиономия и прическа, но на багажника на колелото, с което идва до плажа, винаги е привързала, ту права лопата, ту мотика, ту празна пластмасова касетка. Явно има някъде градинка покрай Атанасовското езеро, която наглежда след сутришната разходка по брега.

            До колене нагазила във водата ми помаха с ръка „Бабата-куче”. Спокойно, тя не е с кучешка конструкция, или осанка, но като влезе още малко по-навътре, прикляква да се натопи до гуша и прави някакви дихателни упражнения, при които издава звуци: нещо като  „уа-у-у-у, уа-у-у-у”.

            „Опп-а-ала, внимание” изпъвам се целият, защото насреща ми в ситен тръст се задава „Орнела Мути”. Какви устни, какво око и още две по-големи по надолу, а оттам нататък, а пък отзад... ей на спънах се в една дупка и току да гътна „Микико сан”.

            Не, тя не е японка, но винаги е с широкопола капелина, кимоно и клин до коленете. Нагазила е до глезени във морето, счупила се е в кръста, прибрала е дупе и бавно като в забавен каданс, прави си там някаква си източна гимнастика. Не е смешно! Спортува си жената.

            Ха, до оградата на Евиния пак се е залостил „Кико-кибика”. „Няма, мой човек, няма нищо голо за гледане, освен „Баба Цоцолана”, която по естетически причини няма да описвам.

            - Е-е-ех, хубаво е, септемврийско – въздъхвам си полугласно аз и в тоз момент ми щукна: „ами ако  всичките тези мои крайбрежни познайници са ми измислили и на мене имена, какви ли ще са?”