16 jul 2014, 20:53

Септична яма - Излетът 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
788 0 0
44 мин за четене

Излетът

Тази седмица беше последната от продължаващата вече повече от месец строителна сага. Трябваше да приключа с кофража до петък и да налеем затварящата плоча. След това имах две седмици свободни от работа по ямата, докато стегне бетонът и двудневни финални усилия по разваляне на кофража и зариване на готовия септичен саркофаг. Понеделнишкият предиобед посветих на попълване на екипировката. Трябваше ми нова тесла и още чифт ръкавици. Качих в колата и електрическия трион и така подготвен, яхнах Полото, пожелах си успех и подгоних пътя, нахъсван от изпълненията на Стиви Рей Вон. Умишлено бях отлагал решението за днешната среща. Разчитах на импровизаторските си способности. Докато пътувах, отново претеглих всички „за“ и „против“ и въпреки това, вече пресичах Г. без да съм наясно с желанията си. Пътувах по обичайния маршрут, пресякох моста и стигнах кръстовището, което разделяше пътя на две, към болницата и към гимназията. Без никаква мисъл, импулсивно, навих волана надясно и поех към гимназията. Беше вече около 4 часа и разчитах, че няма да ме чакат до това време, което пък ще послужи за оправдание, ако някога се наложи, че все пак съм изпълнил ангажимента. Спрях, подминавайки малко задния вход, нарамих лаптопа и след като заключих колата, изкачих стъпалата към площадката. Вратата беше затворена, но не беше заключено. Влязох и се озовах във фоайе, от което тръгваше коридор наляво към основната сграда и коридор направо към физкултурния салон. Тръгнах по него, отминах вратата с надпис „Библиотека“ и се спрях пред следващата врата. Действително имаше табелка „Заместник-директор“ и отдолу с по-ситен шрифт – Екатерина Иванова. Ослушах се, но не дочух никакви признаци за присъствие и все пак почуках и натиснах дръжката. Вратата се отвори и аз се озовах на прага на една сравнително голяма стая. В лявата част беше оформен ъгъл за гости с кожен диван, два фотьойла и ниска маса. В дясната част имаше голямо директорско бюро, с вече задължителните монитор, клавиатура и мишка, две купчини папки и разни канцеларски принадлежности. Голяма библиотека, натъпкана с книги, завършваше обзавеждането. Зад бюрото седеше новото ми петъчно запознанство и гледаше над очилата си към вратата.

-              Значи все пак успяхте. – проговори тя, не скривайки недоволството си.

-              Съжалявам, наложи се да пазарувам в последния момент и това ме забави. Дано не съм нарушил графика Ви.

-              Няма да крия, че съм разочарована. Очаквах Ви по-рано, но пък успях да приключа със задачите, така че не Ви се сърдя. Заповядайте, не стойте на вратата.

Казвайки последното, хубавата Екатерина излезе зад бюрото и тръгна към вратата. Беше с официален черен костюм, пола до коленете и сако, закопчано до последното копче. Отдолу се виждаше бяла копринена блуза, също закопчана до яката, нямаше украшения по себе си, косата й бе прибрана в стегната прическа. „Да, това е портретът на сериозна дама, на висок административен пост. Тук няма място онази подканяща фриволност в облеклото и държането.“ – помислих с известно възхищение.

-              Настанявайте се. – посочи ми към къта за гости и добави – аз ще отскоча до учителската стая, там е кафе-машината. Имаме и машина за напитки. Искате ли да Ви донеса нещо безалкохолно?

-              Много Ви, благодаря. Една кола бих изпил без да се замислям. Но кафето ще откажа, не пия кафе. Ако случайно Ви се намира чай – с удоволствие.

-              Чай с кола? Странна комбинация. Ще погледна дали колежките са оставили някакъв чай. Връщам се след малко.

Разположих се в единия фотьойл и загледах през прозореца. Предвид посрещането, не очаквах срещата да продължи дълго, затова подредих мислено задачите до края на деня. Почукване на вратата ме извади от временното отсъствие, станах и отворих. Екатерина държеше поднос с двете си ръце и това беше причината за почукването, осъществено от крака й, обут в изящна обувка. Помогнах й да сервираме напитките. Беше направила чай в една порцеланова чаша, както и кафе в подобна по размер, носеше две бутилки кола, две пластмасови чаши, пластмасови бъркалки  и няколко пакетчета захар. Отиде до бюрото и взе оттам пепелник и цигари със запалка. Настани се на дивана, прехвърляйки крак върху крак и запали цигара. Имаше малка, но многозначителна промяна във външния й вид. Сакото бе разкопчано, заедно с блузата под него по начин, който показваше дискретно, така развълнувалите ме форми от петъчната вечер.

-              Можете да запалите. – посочи към цигарите тя. – Аз не пуша много, но с кафето задължително.

-              Благодаря, не пуша. Но не се притеснявайте – изпреварих извиненията – аз съм гостенинът и ще се съобразя.

-              Все пак трябваше да попитам, но обещавам, че няма да пуша повече. Е, разкажете ми нещо за Вас. Какво Ви води по този край?

Разказах накратко историята за септичната яма и обясних причините за ежеседмичните пътувания в тази посока.

-              Така че тази седмица финализирам работата и след още две, ще прережа лентата на обекта. – завърших аз. – Както виждате, нищо интересно. Работа.

-              Напротив, за мен е интересно как така работите сам. Дори да се справяте с работата, не Ви ли липсват хората, по цял ден без да продумате с някой. Аз ще умра в такава ситуация.

-              Свикнал съм. Не ми тежи. А имам достатъчно занимания, които не разрешават на скуката да надделее.

-              Хм, ще си помисли някой, че бягате от жена си. Виждам, че сте семеен. Нали не са толкова страшни нещата? – каза тя през смях. – Не се засягате, нали?

-              Не, напротив. Предпочитам този начин на разговор. Не, не бягам от жената. На години като моите, по-скоро целодневното стоене до полата й ще се стори подозрително.

-              Добър отговор. А децата? Имате ли деца?

-              О, семейството ни вече наброява само 2 души. Двете птичките отлетяха от гнездото и вече са самостоятелни. Затова и ние с Госпожата гледаме да не си омръзваме прекалено.

-              А няма ли да се появят съмнения в Госпожата, както я наричате, в лоялността на брачния партньор?

-              Започнахме интересен разговор. Но ако действително Ви интересува, мога да споделя философията си за брачния живот.

-              Разбира се, че ми е интересно. Може би ще науча и аз нещо от човек със солиден стаж, като вашия.

-              Оценявам иронията Ви, но действително почти 30 години брак са сериозен стаж. А Вие, предполагам, сте още в началото, нали?

-              Не точно.

-              В смисъл?

-              Имах краткотраен брак, оттогава е и детето ми. С Иванов живеем, както сега е разпространено, на съпружески начала.

-              Не разбирам. Носите фамилията му без брак?

-              Не, – разсмя се тя. – съвпадение във фамилиите. Чиста случайност. Избягахте от въпроса. Каква е Вашата философия за брака?

-              Ще Ви кажа, ако и Вие споделите Вашата.

-              Имаме сделка. – каза тя и загаси цигарата в пепелника.

-              Добре. Няма нищо специално в тази философия. Привърженик съм на схващането, че бракът е по-устойчив ако е базиран на взаимното уважение и зачитане на партньорите. Няма нищо по-нестабилно, според мен, от брак, сключен от двама влюбени. Ромео и Жулиета никога нямаше да станат добри съпрузи. Може би и затова Шекспир е решил така съдбата им. Шегувам се, разбира се. Любовта е желано чувство, когато двама души решат да се съберат, но не е задължително. Ако чувствата са искрени, ще им помогне да преодолеят охлаждането, което неминуемо настъпва. И тогава остава това, което казах в началото.

-              Приличаме си. Да, наистина. Моите схващания са подобни. Преживях един кратък брак по сметка, от който остана така желана придобивка – синът ми. Това е съществото, което най-много обичам. И не се нуждая от съпруг за да го отгледам и да му осигуря бъдещето.

-              Тук бих поспорил. Ако съжителството на съпружески начала е едно разумно състояние, близко е до моите разбирания и го подкрепям, когато се появи дете, нещата вече се променят. Според мен, най-нормалната обстановка за израстването и възпитанието на детето е когато около него са двамата родители. Може единият да е в пасивна позиция, да не участва в ежедневните грижи по ред причини, но самото му присъствие влияе благотворно. Липсата на някой от родителите се отразява неизменно в психиката на детето. Не го казвам, защото знам или съм чел много по въпроса, а от личен опит. Преживял съм го и затова се зарекох моите деца никога да не попадат в такава ситуация. Затова, когато казвам, че съпрузите трябва да уважават желанието на партньора, да има свой живот, то когато се появят децата, той трябва да е съобразен с този факт и да не торпилира връзката. А това не може да се гарантира при съжителството на съпружески начала.

-              Може би сте прав. Действително колкото и добри възпитателки да сме с майка ми, защото двете си помагаме много в тази задача, няма как да заменим в някои отношения мъжкото присъствие. На тази възраст, той е в 6 клас, може би още не се чувства така силно, но вече влиза в пубертета и би било хубаво някои неща да не ги научава от приятелите си.

-              Това имах предвид. Но не искам да се явявам Ваш ментор в случая. Сигурно сме различни хора и по различен начин разбираме света.

-              Определено. – тя запали нова цигара и допи кафето. – А Вие, като заговорихте за личен живот на партньора, имали ли сте връзки извън брачната?

-              Не знам какво влагате в понятието връзка. За мен това означава близко приятелство с даден човек, съпроводено с определени чувства и интимни моменти, което не е краткосрочно събитие. Докато събиране за една нощ, или за седмица, или месец, с цел споделяне на леглото, наричам авантюра. Имал съм и двете. Като трябва да отбележа, че авантюрите ми не са били безразборни, т.е. да се стреля по всичко което лети. Трябва да го има все пак моментът на харесване и привличане.

-              Боже мой, събудихте любопитството ми. Няма ли да ми разкажете за Вашата връзка? Сигурно е било нещо много романтично.

-              Не. Имаше преди доста време един популярен български филм. В една от сцените, главният герой отговори на подобна молба, че има основен принцип, пред жена да не говори за чувствата и преживяванията на друга жена. Много ми хареса тогава тази реплика и я приех за свой принцип. Ще ме извините, но не мога да удовлетворя любопитството Ви. Както предполагам ще отговорите и Вие на мой въпрос за подобни преживявания.

-              Поставихте ме на място. Искате ли още чай? Аз ще отида да си направя още едно кафе.

-              С удоволствие.

Екатерина взе двете чаши и се върна след около 15 минути с горещите течности. Седна и запали нова цигара, погледна ме и като се засмя каза:

-              Много съм нетактична. Обещах Ви да не пуша повече, но непрекъснато злоупотребявам.

-              Едва ли е добър вариантът, ако сега излезете в коридора и си говорим през вратата. На тръгване, ще спра в гората да си направя възстановителна процедура.

-              Не, не, няма да страдате заради мен. – и тя загаси цигарата. – Знаете ли, вчера бях тук за да подготвя материалите за днешното празненство и се обадих на библиотекарката дали има при нея „Война и мир“. Тя ми каза, че в един шкафовете в хранилището лежат отдавна книги от Толстой, Пушкин, Горки и др. Били подарени някога от някого, но тъй като са на руски, никой не ги търсел и ги прибрали в този шкаф. Взех ключа, разрових се и ги намерих. Извадих цяла поредица от произведения на Толстой, но не ми остана време да ги погледна. Само ги забърсах и ги сложих в моята етажерка. Искате ли да проверим дали са с илюстрации. Може би тази, която сте гледали е в някои от тези издания.

-              С удоволствие.

Станахме и отидохме до етажерката. Действително, на един от рафтовете имаше поредица от събраните съчинения на Толстой. Тя свали първия том и започна да го прелиства. Стоях зад гърба й и се наслаждавах на фигурата пред мен, като от време навреме отговарях кратко на някой въпрос. Чувствах как започва да се пали огънят в тялото ми. Някъде в четвъртия или в петия том, открихме първите 4 части на „Война и мир“. Изданието съдържаше оригиналните илюстрации, погледнахме списъка и открихме илюстрацията с Елен. Намерихме страницата. След кратко мълчание чух Екатерина да казва:

-              Признавам, че не бях виждала тази картина. Наистина Елен е великолепна.

Сега беше моментът да проверя верността на предположенията си за причината за тази визита. Обхванах с двете си ръце кръста й и ги сключих на корема, като леко я придърпах към себе си и прошепнах на ухото й:

-              А приликата Ви с нея е неоспорима.

Не бях сбъркал. Тя се притисна към мен и сложи глава на рамото ми. Закачливата усмивка на леко отворените устни и  блесналите очи бяха доказателство за правотата ми. Допрях устните си до нейните и след миг ги впихме в страстна целувка. Придвижих ръцете си нагоре и притиснах гърдите й. Използвах една пауза между целувките, взех книгата от ръцете й и я поставих на етажерката. Разкопчах сакото и блузата и бръкнах с едната ръка в големия сутиен. Трябваше ми ръка с двойно по-голяма шепа за да събера толкова плът. Хванах щръкналото й зърно и започнах нежно да го масажирам. С другата ръка я галех по корема, а тя, обхванала с двете си ръце моя задник, търкаше своя в слабините ми. Помогнах й да свали дрехите си, същото направих и аз, без да променяме разположението на телата. Докато се събличаше, оцених фигурата й и си казах със съжаление, че след три-четири години това, все още стегнато тяло, няма да е приятна гледка. А гърдите й, освободени от сутиена, наистина бяха внушителни, достигайки почти до корема. Възбудата и в двамата катереше върхове. Прошепнах в ухото й да легне по корем на бюрото, което тя изпълни без никакви протести. Задникът й се повдигна и хващайки я с две ръце за кръста, проникнах в нея. И двамата бяхме превъзбудени, така че този сеанс не продължи дълго. Помогнах й да се изправи, продължавайки да галя нежната кожа по гърба. Тя ме хвана за ръката и ме поведе към дивана. Бутна ме да седна, след което ме възседна и сключи ръцете си зад врата ми. Тялото й показа завидна гъвкавост, независимо от размерите си. Този път и двамата свършихме почти едновременно. Тя остана още известно време в тази поза, като не спирахме да се галим и целуваме. Най-накрая слезе и се разположи до мен, сложила глава на гърдите ми.

-              Хубаво беше, – каза Екатерина с усмивка на уста – особено онова, което направихме на бюрото. Не бях го правила досега по този начин.

-              За мен беше фантастично. – добавих и аз. – От дълго време не съм се чувствал толкова блажен.

-              Ясене, … - започна тя и се разсмя – … гледай как едно чукане премахва моментално учтивата форма. Просто несъзнателно изрекох името ти, нали нямаш нищо против.  – каза закачливо и погали бузата ми. -  Когато пристигнахме преди близо година с Иванов и бяхме въведени в приятелския кръг, когото видя в петък, си мислех, че ще умра от скука тук. Мъжете говорят предимно за работа и лов, а от жените се сближих единствено с Дора, кметицата. Сигурно ще ме помислиш за сноб, но другите като че ли не са на нивото ми. Не че Дора е, тя е много глупава жена, но когато съм с нея, онзи мизерник Кирилов, не  ми досажда. Той се опита в началото да ми се натресе, почти всяка вечер е у нас, говорят с Иванов по техните дела, и когато съм там, постоянно точи лиги, зяпа ми циците, а веднъж за малко да ме хване за задника. Това ме вбеси и го отрязах на момента. Вдигнах един скандал на Иванов и сигурно е говорил с него, защото повече не се повтори. След това Иванов ми каза, че двамата с Дора са любовници и затова общувам с нея. Изглежда е разбрал, че зная и стои настрана. Когато ти се появи онзи ден и особено като чух, че имам срещу себе си човек, който не е безразличен към литературата, те пожелах. Да, може би в това отношение приличам на Елен, но споделям напълно отношението ти към подобни истории. Искам мъжът, с когото ще правя любов да не ми е безразличен.

-              Благодаря ти, Елен, о … извинявай, грешка на езика.

-              А-а-а, не се извинявай. Това ми хареса.

-              Исках да те попитам, какво правиш все пак в този град?

-              Кариера, Ясене, кариера. Когато изритах онзи некадърник, мъжа ми, и детето навърши 3 години, решихме с майка ми да си поделим грижите. Аз се хванах да преподавам руска литература. После се сближихме с Иванов, той направи голяма услуга на баща ми и покрай тази случка идваше често у нас. Не е красавец, нито блести с някакъв ум - ченге, но пък природата го е надарила. Приех го в леглото си и след време решихме да живеем заедно, но изрично му заявих, че съжителството ще е без никакви ангажименти. Обезпечена съм материално и това ми позволява да държа на независимостта си. Преди около година и половина направил някакъв гаф в службата и тогава получи от Кирилов покана да заеме мястото му в Г. Сигурно са се познавали преди това и за да не го изгонят, онзи го прибра тук. Тогава ми предложи да дойда с него, имало директорско място в местната гимназия и след като размислих реших да приема. Имах вече няколкогодишен опит, като учителка, сега се отваряше случай да се запозная отблизо и с администраторската дейност. Ще понатрупам опит, след което ще се прехвърля в министерството. Имам необходимите връзки и познанства и няма да представлява трудност, но не искам да отида там като нечие протеже, което е топлило няколко кревата за да се добере до мястото. Имам свои идеи в тази област и искам да ги приложа в практиката, затова трябва да съм подготвена. Аз почти не стоя в Г., пътувам постоянно до София и обратно, но не ми тежи.

Слушах кратката й изповед, играейки си със зърното на гърдата й

-              Недей така, възбуждаш ме, а трябва да тръгвам вече – каза тя отстранявайки ръката от себе си, целуна ме, стана и започна да се облича.

Облякох се и аз и седнахме на дивана да допием напитките.

-              След хубав секс – палейки цигара започна Екатерина – винаги ставам словоохотлива. Изповядах ти се, въпреки, че за пръв път сме заедно. А ти обратно. Мълчиш. Дори когато влезе днес и седяхме тук, като изключа два-три погледа към деколтето ми, държеше се сякаш съм ти безразлична. А после се оказа толкова горещ партньор. Не мога да те разбера. Искам да ми отговориш честно: имаш ли желание да се видим пак?

-              Да, Елен.

-              Добре. Аз също. Но искам да приемеш някои правила. За мен е много важно.

-              Цял съм в слух.

-              Първо: ще ми оставиш телефона си и ще се договорим, че само аз ще те търся. Второ: никакви сантименталности, никаква игра на влюбени, просто хора, които се срещат за да си доставят удоволствие. И трето: максимална дискретност. Съгласен ли си?

-              Да, Елен.

-              Чудесно. Е, да ставаме, ела ще те изпратя.

Продиктувах й номера на телефона си и тя ме изпрати до входната врата. Преди да отворя, хвана главата ми с две ръце, целунахме се продължително, след което добави:

-              Чао, засега. Ще ти се обадя скоро. И продължавай да ме наричаш Елен, но само когато сме двамата.

Излязох от училището и поех към колата. Беше притъмняло навън и улицата беше пуста. Вървях към колата, а в главата ми един заядлив глас не ме оставяше на мира: „Бягай сега и си поръчай една тениска с надпис ЖИГОЛО и започвай да обикаляш града. А може и сайт да си направиш с дискретна стая за чат, където да уговаряш срещите с клиентките. Нещастник.“ Запалих колата и след половин час вече разтоварвах багажа и се подготвях за утрешния ден.

На следващия ден се захванах здраво за работа. Спореше ми и успях да направя основната конструкция. Бях донесъл 5 платна, но геометрията на отвора позволи да поставя само 2. Останалата част трябваше да запушвам с наличния дървен материал. Седнах пред чаша бира да анализирам ситуацията. Имах подходящия материал и като прибавя изработката на външната рамка и укрепването й, не би трябвало да ми отнеме повече от ден завършването на кофража. Един ден за арматурата и в петък можех да мързелувам и да събирам сили за финалния спринт през уикенда. Това малко възстанови самочувствието ми, силно пострадало от вчерашната среща. Малко странно наистина, всеки друг на мое място би се почувствал повече мъж след подобно завоевание. Аз обаче не го приемах по този начин. Дори във времето на тютюневия размисъл стигнах до решението да прекратя тази авантюра. Не знам доколко бях искрен, но ми се струваше, че бих могъл да го направя. Налях си втора чаша бира, като бонус за успешния ден и погледнах телефона. Имаше две обаждания от Владимира, като второто беше само от преди половин час. Мамка му. Погледнах часовника. Показваше 6 и половина, време в което тя не би трябвало да е на работа. Намалих радиото, заех любимата си поза с крака на масата и набрах номера й. След третото позвъняване от другата страна се чу гърлен глас:

-              Добър ден, Фондация „Грижа за човека”. С какво можем да Ви бъдем полезни?

Вече отварях уста да промърморя някакво извинение, но нещо в гласа ме накара да задържа разговора:

-              Добър ден. Взех телефона от вашия сайт. Бих искал да се погрижите за един човек. – започнах с внимателен глас.

-              Това е целта на Фондацията. – продължи същият глас, но вече нямах съмнения в принадлежността му. – Каква да бъде грижата: руса или брюнетка.

-              Затруднен съм. Каталогът на грижите ви не се отваря и не мога да направя своя избор. Бихте ли ми помогнали?

-              Разбира се. Но длъжна съм да Ви предупредя, че стойността на един импулс е 8 лв. без ДДС.

-              О, мислех, че сте организация с идеална цел и функционирате чрез дарения.

-              Точно така, господине. И дори за улеснение на дарителите изпращаме наши служителки на място и с тях се договаря размерът на дарението, като ние предлагаме някои базови стойности.

-              Разбирам. Добре, ще бъда кратък. Разполагате ли в момента с червенокоса грижа, с опит в данъчното законодателство?

-              Само да погледна. Имате късмет. Сега ще Ви свържа, изчакайте няколко секунди. Зърррр. Добър ден, Вие се свързахте с червенокоса грижа, с опит в данъчното законодателство. Мога да Ви предложа опит и в други ресори, но това зависи от размера на дарението.

Тук плисна познатият приятен смях и след секунда зазвъня и нормалният глас на Владимира:

-              Заклех се, след като не отговори на обажданията ми, да не те търся повече, докато ти не позвъниш, … но щях да ти звънна пак към 8 часа.

-              Е-е-е, Влади ти ли си? А аз си помислих, че ударих джакпот с тази фондация.

-              Лъжец. Позна ме веднага.

-              Бих те разпознал сред милиони гласове. Особено когато името ти е изписано на дисплея.

-              С теб не мога да разговарям нормално. Караш ме да се хиля непрекъснато. Кажи сега какво те мъчи?

-              Уф, трябваше да изчакаш да звънна поне два пъти. Сега забравих за какво ти се обаждам.

-              Може би за да ме питаш какво става с обещанието?

-              Точно така. Господи, как бързо остарявам. Не помня вече и три минути.

-              Ах, горкичкият. Ще ти трябват хапчета за досещане, само да не ги объркаш.

-              Значи го знаеш този анекдот. А аз го пазех за гвоздей в програмата. Добре, сериозен съм. Има ли решение, което трябва да чуя?

-              Има. Всички мисли на Владимира стигнаха до консенсус, че утрешният ден е подходящ за изпълнение на обещанието. Иначе, трябва да се отложи за следващата седмица.

-              Влади, наистина ли? Чудесно. Утре ще бъде един превъзходен ден. Кога да те чакам или да дойда да те взема?

-              Не, не. Ще дойда с автобуса на мината, който превозва редовната смяна в 8 часа. Не ми се иска да виждат колата ми пред вас. Предполагам, че ще успея да хвана обратно следобедния автобус в 6.

-              Разбира се. Никакви проблеми. Значи, да те чакам в 8?

-              По-скоро в 8 и 30. И да не те заваря в леглото.

-              Обиждаш ме. Ще спя на портата за да не пропусна пристигането.

Разделихме се с пожелания за спокойни сънища. Станах и започнах да обикалям „столовата“. Не можех да си намеря място. Но вече се мръкваше, затова бързо се подложих под чешмата, след което продължих по вечерната програма. Нямах търпение да дойде следващият ден, затова легнах рано, изключвайки всички дразнители, пречещи на бързото заспиване.

Станах два часа по-рано. Направих чай, разчистих и подредих коридора и малко преди 8 слязох в „столовата“. Бях взел един голям нож, който носех в кожена кания на кръста. Този съвет възприех от дядо ми. Казваше, че един нож винаги е полезен в планината, както кожухчето и манерката с вода. Приготвих едно малко одеяло, вързано на руло и бутилка с вода. След около половин час видях фигурата й да изкачва черния път от площада. Посрещнах я на портата и седнахме да изпием чаша чай. Беше в клин, прилепнал по тялото, пуловер и суичър. Косата й скрита под бейзболна шапка, беше хваната на малка плитчица. Новата фризура бе съкратила дължината на косата и конската опашка се бе трансформирала в това опашле. Обута в кларкове, със слънчеви очила и раница на гърба, пред мен седеше турист от рекламен билборд.

-              Какво има в раницата? – попитах докато пиехме чая.

-              Два сандвича, термос с кафе, бутилка вода и дамски принадлежности.

-              Нали знаеш, че отиваме в планината, а не на коктейл. Едва ли на мечката ще й направи впечатление дали си гримирана или не.

-              Мечка ли? Ти не каза за нищо такова. Щях да взема по-голямата кутия с гримове.

-              Добре, добре, тя ще е моя грижа. Ще допълня екипировката с тази бутилка вода и ще вържа одеялото към раницата. И аз ще я нося за да можеш да бягаш по-бързо.

-              Ясене, не можеш да ме уплашиш. Ако имаше мечка, досега нашата славна дружинка от Г. щеше да ни я е сервирала. Те са велики ловци, особено като седнем на масата при Рени. А и ти носиш голям нож. Ще ни заобикаля отдалече.

-              Добре, тръгваме.

Затворих и заключих навсякъде, след което поведох групата ни от двама човека през един проход, оставен в зида, в задната страна на местото. Излязохме на черния път, катерещ върха пред нас и като й посочих къде трябваше да стигнем, поехме по нагорнището. Стараех се да се движим по-бавно от обикновено, без излишно напрежение, тъй като не само, че пътят беше дълъг, но не познавах и възможностите на спътника си. Владимира имаше стегнат силует, въпреки майчинството, което говореше за спортна младост. Но явно не е продължила дълго тези занимания, тъй като липсваше отпуснатата плът и несъразмерната фигура, характерни за бившите активни спортисти. Вървеше леко, като спираше от време на време и ме подиграваше за изоставането ми. Не следвахме извивките на пътя, а вървяхме по козарските пътеки, като понякога се налагаше да разчиствам с ножа храстите, тъй като отдавна нямаше движение по тези места. След малко повече от час стигнахме до прохода между двата хълма. Слънцето вече припичаше приятно и въпреки прогнозата за разкъсана облачност, силно се надявах да продължи така през целия ден. Направихме кратка почивка, през която Влади се подкрепи с чаша кафе, а аз й обясних, че няма достъп от тази страна на баира, затова трябва да преминем през прохода и да подходим от другата страна. Успокоихме дишането, облякохме отново връхните дрехи и навлязохме в прохода. Тук слънцето не проникваше и беше доста усойно. Показах й стария летен овчарник, който вече беше полуразрушен, разказах няколко случки от старо време, чути от дядо ми и след още толкова време вече се катерехме по пътеката към върха. Стигнахме билото на хълма по обедно време. Това беше една сравнително голяма, равна площ, с разхвърляни тук там камъни, някои от които наподобяваха части от зид. Виждаха се и на различни места разкопани ями, оставени от иманяри, но трябваше голямо въображение за да възстановиш мислено някаква постройка на това място.  Обиколихме хълма набързо и застанахме на едно обрасло с трева петно, откъдето гледката беше възхитителна. Започнах да обяснявам на Владимира кои са населените места, пръснати на юг и на север. Поне тези, които познавах.

-              Ето го долу селото, проснато по склона. Виждаш ли мината докъде е стигнала. Когато започваха да ровят в началото, багерите работеха в самото село. Ей тази група дървета, която се вижда сега. Добре е, че все пак залесяват изоставените табани. Онези блокове са общежитията за част от миньорите. На времето С. беше по-малко от нашето село. След това разровиха наоколо, пуснаха влака и го провъзгласиха за град. Вдясно от него, онези къщурки са на две сръбски села. А ей там, - посочих наляво -  село Р., това което стои между града Г. и село Г. Погледни сега назад. Вижда се само село С. Там организираха ежегодните свиждания и опашките от коли започваха чак от вашия град. Заради няколко дъвки, евтини дънки и течен шоколад. Колко изолирани от света бяхме.

-              Знам, Ясене. Идвахме веднъж със семейството. Въпреки, че съпругът ми имаше специален пропуск, едвам се добрахме до селото. Никога повече не пожелах да отида.

За първи път Владимира спомена за семейството си. Смених темата за да не се чувства неудобно.

-              Погледни сега насам. Виждаш ли онзи хълм, обрасъл с дървета, ето там зад пътя. Местните му казва Рида. Там съм живял доста време.

-              Моля те, разкажи ми. Леля Лалка ми спомена, че сте били единствените жители там.

-              Така беше. Живял съм там до шестгодишна възраст, период, който смътно си спомням. След като започнах училище, всяко лято прекарвах тук. Може би оттогава съм оформил характера на единак. Дядо и баба бяха по цял ден на работа, а аз рядко ходех с тях. Скучно ми беше. Предпочитах да обикалям местността. Познавах всеки камък наоколо, чак до реката. Открих една малка пещера, оттук не се вижда хълма, където си направих леговище и се изживявах като Робинзон. Беше много хубаво и много самотно. Цяло събитие ставаше, когато пощаджията идваше до Рида. Баба и дядо рядко получаваха поща, а ако това се случеше, носеха им я на нивите, където работеха. Веднъж дядо ми донесе вестник. Сигурно 10 пъти го изчетох открай до край. Оттогава пощаджията през седмица, през две, ми донасяше по няколко стари вестници. Това беше пир за изолираната ми персона. Носех ги в пещерата и се отдавах на литературни занимания. На следващата година, щом чуеше, че съм пристигнал, пощаджията пристигаше с връзка вестници и понякога сядахме двамата да бистрим прочетеното. Какво разбираше хлапак като мен тогава от политика, но на него му беше интересно да ме слуша и умираше от смях. Една година, направо божиите дарове се изсипаха върху ми. Тогава, една от момите в село се омъжи и доведе мъжа си да помогне през лятото в къщата им. Той беше учител и донесе със себе си два куфара с книги. Разговорили се с пощаджията и един ден идва нашият и хайде с мен, в селото. Заведе ме при учителя, той ми даде една книга и каза щом я прочета, да му я върна и ще ми даде друга. Не бях на себе си от радост. За един месец изчетох и двата му куфара. По цял ден четях, а вечер разказвах на баба и дядо прочетеното. То не бяха хайдути, партизани, ятаци. Всичките му книги бяха само с такава тематика. Ужас. Но тогава не знаех, че има и истинска литература. Влюбих се отчаяно обаче в една, единствена, препрочетох я 3 пъти един след друг. Това бяха приказките на Андерсен. Остатъкът от лятото премина в разиграване на сцени от Огнивото, Малката русалка, Оловният войник. Направих си една кукла от парцали, която беше момичето, което спасявах всекидневно. Пак се увлякох. Не ме слушай. Детинщини.

-              Не, Ясене, говори ми. Само че искам да седнем. Изморих се от това изкачване.

Свалих раницата и разпънах одеялото. Владимира седна с лице към слънцето, а аз – с гръб към нея, като се подпряхме взаимно. Предложих й сандвичите и след като обещах, че ще продължа, тя се нахвърли върху тях.

-              Няма много за разказване. – продължих аз. – Изкарах на Рида 4 или 5 лета, след което дядо ми купи място в селото, построи две стаи и една кухничка и се преместиха тук. Помагах му в строенето и сигурно от него съм прихванал някои строителни навици. От следващото лято спрях да идвам. И чак когато се ожених и тъстът започна да строи новата къща, дойдох отново.

-              Защо? Какво се случи тогава?

-              Не ми се разказва, не искам да си спомням.

Владимира сякаш усети с гърба си промяната в настроението ми и притихна. Известно време прекарахме в мълчание, след това започнах отново:

-              Виждаш ли мястото, където свършват дърветата на Рида и оттам започва надолу една голяма ливада. – опитах се да насоча погледа й, без да отместваме гърбовете си. – Там има една тясна ивица равно място, покрито с трева и през лятото винаги е в сянка от дърветата. Беше ми любимото място за лежане. Прекарвал съм с часове по гръб, зяпайки облаците по небето. Бях си измислил една игра, която много ме увличаше и разсейваше скуката. Развихрях фантазията си и оприличавах облаците на най-различни животни, или хора, или предмети. Вкарвах ги във всевъзможни ситуации, дори понякога строявах цели армии една срещу друга и чаках да видя коя ще се разпръсне първа. Ето сега ще ти покажа.

Сложих главата си на рамото й, вдигнах поглед към небето и посочих с ръка един голям облак:

-              Виждаш ли този облак? Не ти ли прилича на каракан?

-              Каракан? Какво е това?

-              Не си ли чела историите на Синдбад? Той го срещнал на един остров. Било много голямо животно, с грамаден рог на носа, на който можел да набучи слон. Но мазнината на слона пълнела очите му и той падал безпомощен на земята. След което идвала птицата Рух и го отнасаля заедно със слона в гнездото си.

Двамата избухнахме в смях. Тя постави главата си на рамото ми, по подобие на мен и погледна в посоката, която указвах:

-              Виждам облака, но къде е караканът?

-              Е как, ето го, муцуната с рога и двата му предни крака. А сега погледни натам. – посочих друг облак. – Виждаш ли как онзи саблезъб се готви да му скочи? Само че онова куче в краката му ще го препъне.

-              Да, да. Само че не е куче, а заек.

-              Заек? С толкова къси уши и голяма опашка? Не съм виждал.

-              Добре де, не е заек, но не е и куче. По-скоро е лисица.

-              Какво ще прави лисица в краката на саблезъб?

-              Същото каквото и кучето. И вече не е саблезъб, а някакъв хипопотам.

Двамата се заляхме отново със смях. Дълго време още следяхме фауната по небето, докато облаците се сгъстиха и фигурите станаха неразличими. Останахме в това положение още известно време, когато случайно при едно размърдване, бузите ни се докоснаха. Дръпнах се несъзнателно и веднага се протегнах към шишето с вода, сякаш изведнъж съм ожаднял.

-              Искаш ли да ставаме, - казах след като отпих – заоблачи се и стана хладно.

-              Добре, - каза тя, ставайки – има ли опасност да ни настигне дъжд?

-              Не вярвам, но да слизаме надолу, поне да не сме на открито.

Тръгнахме по обратния път, като коментирахме нищожността на развалините. Помагах й когато трябваше да се преодолеят някои препятствия, стараейки се максимално да избягвам появата на двусмисленост при неволните допири. Тази жена ме беше завладяла, сривах се главоломно в обятията на забравени чувства и се мъчех всячески да маскирам това си състояние. Чувствах, че с някоя глупава постъпка или дума, можех да я отблъсна, а не исках това да се случва. Слизането по стръмни склонове понякога е по-изморително, особено когато липсват отъпкани пътеки. Близо два часа продължи главоломното ни спускане и когато се добрахме до „столовата“, силите ни бяха на изчерпване. Но се върнахме навреме, часовникът показваше 4 и половина и Владимира имаше достатъчно време да се възстанови до пристигането на автобуса.

Седяхме един срещу друг пред чаша бира и разговаряхме за незначителни неща. И двамата сякаш знаехме, че просто намираме работа на езиците си, а умовете ни са заети със съвсем други мисли. Поне при мен беше така. Исках да започна един разговор, който да изясни последните събития около нас, но цялата ми смелост и находчивост ме изоставиха в най-неподходящия момент. Давах вид, че страшно ме интересуват повредените мигачи на колата й и как се е справил местният спец, но всъщност търсех най-малкия повод да прекъсна тази безсмислица. И в един момент се чух да казвам:

-              Влади, искаш ли да останеш още малко? Ще те закарам после с колата.

Не се изненада или поне не показа такава. Сплете пръстите на ръцете си, постави брадичката върху тях и като сложи на устата си една закачлива усмивка, впи поглед в моя, без да отговори. Това продължи сякаш век, не издържах и сведох поглед, очаквайки подигравателния й смях.

-              Мислех, че няма да събереш достатъчно смелост да ме попиташ. Храбрец. А мен плашеше сутринта с мечки. Ще остана. Но искам да ме нахраниш.

 Сякаш досега крепях на плещите си двата етажа над нас и изведнъж намерих начин да се освободя. Добре, че се сдържах да не скоча и да запляскам с ръце.

-              Не мога да ти предложа меча лапа, но със сигурност ще намеря достатъчно жълъди и лешници за да не загинеш от глад.

-              Съгласна, но нека поне жълъдите да са карамелизирани.

-              Най-после жена без претенции. Качвам се да запаля печката, а ти можеш да се освежиш през това време.

Качих багажа на втория етаж, запалих печката и заредих до нея достатъчно дърва. След 15 минути топлината изпълни помещенията и поканих Владимира да си избере удобно място. Тя се сгуши на един стол до печката и запали цигара. Осигурих й музикален фон с великолепната музика на Алберт Кинг и слязох да се подложа на водните процедури, преди да залезе слънцето. Подсуших се и се заех с вечерята. Имах три вида колбаси в хладилника и 4 яйца, останали от миналата седмица. Нарязах колбасите в един тиган, сложих го на електрическия котлон, чукнах яйцата отгоре и разбърках всичко в един миш-маш, а накрая го полях обилно с кетчуп. Направих една салата от домати и краставици и извадих хляба. Разделих съдържанието на тигана в две чинии и поканих Владимира да оцени скромните ми кулинарни умения. След няколко минути всичко беше ометено и полято с чаша бира. Разчистих масата и двамата се отпуснахме в столовете, тя с цигара в уста, а аз с натъпкана лула.

-              Не ме хвали много за готварските ми умения – започнах аз – защото съм притеснителен и ще се изчервя.

-              Ясене, ти си ужасен готвач, – отговори тя през смях – но беше адски вкусно. Все пак следващия път няма да те пусна да припариш до печката.

-              Влади, това което каза беше страхотно. Не за готвенето, а че ще има следващ път.

Тя ме погледна и като улови погледа ми, проговори със сериозен глас:

-              Ясене, искаш ли да ми кажеш защо се държа така с мен днес?

-              Как? – изненадах се от въпроса и сериозността, с която беше зададен.

-              Ами как. Сякаш си бях наела екскурзовод да ме развежда по баирите.

-              Не те разбирам.

-              Добре, да говорим направо. Не сме деца. Видях как ме гледаше, когато си мислеше, че не те забелязвам. Една жена може да усети тези неща. И това не беше сладникавото опипване с поглед на някой възбуден мъжкар, който потрива ръце от удоволствие, че поредното завоевание му е в кърпа вързано. Още повече, че ти не направи и опит дори да се отъркаш в мен или да ме прегърнеш уж неволно. Дори когато ми помагаше на някои трудни места и без да искаш докосваше задника или гърдите ми, дърпаше ръцете си сякаш съм като тази печка тук. Това, което подозирах от предишните ни срещи, се потвърди. Аз не съм ти безразлична. Сигурна съм в това. И затова днешното ти поведение не мога да си го обясня. Та всеки друг на твое място щеше да се възползва от ситуацията. Най-малкото щеше да намекне в разговорите намеренията си.

-              Всеки друг може би да. – започнах след кратка пауза. – Признавам, не си ми безразлична и това е най-меко казано. Виждаш ли, мога да говоря за хиляди други неща с дни, без да спирам. Но когато опре до това да отварям душата си, прибирам се като костенурка в черупката. И не е от липса на смелост, просто някакъв рефлекс, който задейства на подсъзнателно ниво. Не си мисли, че не съм искал днес да говоря за тези неща. Но не бях сигурен дали това, което ще кажа, няма да те отблъсне. Дали ако те докосна, няма да го разбереш превратно, да се разсърдиш и да те загубя. Така поне си подарих един ден, който никога няма да забравя. Помолих те онази вечер да ми дадеш малко време. Не съм готов още, въпреки че постоянно мисля за това. Влади, аз не мога нищо да ти предложа. Нямам пари, нямам властови позиции, нямам силата на младостта. Не се обиждай от това, което ще ти кажа сега. Не искам да ти бъда съпруг, имам семейство, което няма да напусна. Не искам да ти бъда любовник, това няма да е честно спрямо теб, тъй като единственият печеливш в подобна ситуация ще бъда само аз. Виждам нещата по друг начин и не съм сигурен, дали сега съм в състояние да ти ги обясня.

Замълчах, забил поглед пред себе си. Усетих я, че се раздвижи и в следващия момент я видях да застава на колене пред мен. Хвана дланите ми в своите и ме загледа от упор.

-              Ти не можеш или не искаш да говориш, но ако аз не го кажа сега, ще експлодирам. Ясене, хлътнах по теб и не знам на каква дълбочина съм. Но след като не излизаш от главата ми толкова време вече, значи съм потънала дълбоко. Аз не търся съпруг. Имах прекрасен човек до мен дълги години и не мога да си представя друг на неговото място. Не търся любовник. Винаги мога да намеря такъв. Не търся спонсор, нито някой да ми подлага гръб. Ти си нещо различно. Ти успя за две седмици да ми помогнеш да си върна сетивата. Да повярвам, че животът не свършва на 40, че имам да правя куп неща занапред. Но искам да има някъде някой като теб, който да ме зарежда, когато енергийните ми запаси са на привършване. Искам като му се обадя, да ми говори сякаш сме се разделили преди минута. Искам заради него да боядисвам косата си в невъзможни цветове и да се мъча да му се харесам, не само с тоалети. Искам да поддържам интелигентен разговор, да умея да флиртувам, да се науча да слушам блус, китарата на Сантана да ми разказва приказки, да различавам на небето караканите и саблезъбите и да следя битките им. Обещавам да прочета всички класици за да споря с него как Достоевски би написал „Война и мир“. Искам да имам дни като днешния, поне един път месечно. Не искам да напускаш семейството си. Не искам да ме приемаш за любовница. Сигурно ще се съглася ако го поискаш, но ще ми е тежко. Ще приема всяко твое решение, независимо какво е. Готова съм да чакам, но нека да не е много дълго.

Хванах главата й и я приближих до себе си. Целунах я по устните и след това не можех да спра. Обсипах челото й с целувки, затварях клепачите й с устни, целувах върха на носа, брадичката и отново устните. Тя също влезе в моя ритъм, като поднасяше онези части от лицето, които бях пропуснал. Тази лудост завърши с дълга целувка.

-              Ела, там ще ни е по-удобно. – прошепнах в ухото й и я поведох към стаята.

Продължихме с целувките и в един момент решихме, че сме прекалено облечени. Докато се събличаше, усетих как тялото й се напряга и започна да трепери. Обсипах с целувки лицето й, шията, гърдите, корема, като не спирах да разрошвам косата й. Галех я, сякаш държах в ръцете си крехка порцеланова ваза, докато напрежението й намаля и спря да трепери. Вложих цялата си деликатност по време на акта, любувайки се на кадифената кожа. Когато свършихме, тя се сви на кълбо до мен, с глава на гърдите ми, а аз зарових отново пръсти в косата й. Лежах и не вярвах на щастието си. Не исках да затварям очи за да не изчезне тялото до мен. Усетих равномерното й дишане и спрях да я разрошвам за да не наруша спокойствието й. Тя обаче вдигна глава и каза:

-              Не спирай, моля те. Това адски ме успокоява. А и не съм свършила още с теб.

След което легна върху мен и този път и двамата бяхме освободени от напрежението. Притискахме телата си, сякаш желаехме да ги слеем в едно. Преживяването беше неповторимо. Това не беше само любовен акт, след който телата се чувстват задоволени. Душите ни пееха химни от задоволство, бяхме докоснати от божествения пръст. Този път Владимира не се сви на кълбо, а се сгуши до мен и зарови главата си на рамото ми. Дръпнах едно одеяло върху голите ни тела и забих поглед в тавана. „Е сега, Господи, може да ме прибереш. Преживях нещо, което ме издигна много близо до теб. – редях мисли в някакъв глупав безпорядък. – Значи вярно е, че човек от много щастие може да оглупее. Но пък ще е вечно щастлив.“ Тялото до мен притихна и аз не смеех да помръдна за да не я разбудя. Дълго още зяпах в тавана, докато умората не затвори и моите очи. Събуди ме разтърсване по рамото, а някой говореше до ухото ми:

-              Ясене, Ясене, събуди се! Колко е часът?

Погледнах стреснато часовника:

-              Господи, 4 часът е.

-              Ох, трябва да тръгвам. Ставай.

Тя събра дрехите си и започна да се облича, а аз изтегнат под одеялото я наблюдавах с възхищение.

-              Не ме гледай така. Перверзен воайор.

Но усетих, че й беше приятно. Облякох се и аз, запарих една кана с чай и седнахме пред чашите с горещата течност да разгоним дрямката. Събрах багажа, изкарах колата и след половин час спрях пред дома й в Г.

-              Ясене, благодаря за всичко. Очаквам решението ти. Но това не значи, че няма да си говорим по телефона.

Целуна ме бързо по бузата и след секунди се скри зад входната врата. Подкарах обратно и когато се прибрах, тъмнината все още властваше над тази част от територията на Земята. Седнах да допия чая. Не ми си спеше. Имах достатъчно материал за обработка в мислите си. От дълго време в главата ми се въртеше изумителното парче на Клептън „Любовта не обича никого“. Не знам в кой момент бе влязло в мозъчния ми джубокс, но явно това щеше да е заглавието на файла със спомените от изминалото денонощие. Седях и го пусках отново и отново и преживявах всички сцени. Това което бях потискал, сега ме заля като цунами. Така ме завари денят.

Облякох се и слязох на обекта. Цял ден работих като луд. Съкратих и някои от почивките, но завърших окончателно кофража. Дори подготвих арматурата, като нарязах отделните елементи. Капнах, измих се на две - на три и седнах да хапна. Така ме завари позвъняването на Госпожата. Вчера пропусна, но не беше изненада. Понякога се отклоняваше от графика. Казах й, че утре до обяд съм готов и ще чакам племенника да налеем плочата. Но както винаги, настъпи промяна в плановете. Обадила се бригадата от енергото, която чаках вече месец, за да опънат един кабел от таблото на улицата до къщата в София. И можели да дойдат в събота. Което пък налага присъствието ми. Обадих се на племенника и го помолих да намери спешно хора за да му помогнат. Оказа се, че момчето се е подсигурило и е поканил двама колеги за събота. Въздъхнах с облекчение и след като се разбрахме да звънне като приключат или ако имат проблеми, сложих край на този толкова дълъг ден. Спах почти 14 часа, но на сутринта се почувствах в добра кондиция. Вързах арматурата, събрах си багажа и в ранния следобед бях в София. Стоях близо час под душа, докато не потече студена вода. Хвърлих се отново в леглото и само с едно прекъсване за вечеря, проспах петъчната вечер. Съботният ден премина в асистиране на жичкаджиите от енергото. Прекараха кабела и захранихме таблото на тавана. Вечерта се обади племенникът с добрата новина, че ямата е затворена. Край. Останаха два дни работа по нея. В неделя свързах електрическото котле на отоплителната инсталация с таблото и така подготвени, можехме вече да посрещнем зимата. Трябваше да попълня и запасите с дърва, но оставих тази работа за понеделник. Една седмица изпълнена със страсти, остана назад.

 

© Алекс Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??