Севдалина мома игроорка
Както обикновено правеше вечер след разтребването на трапезата, и сега чичо Никола вадеше хартийка, свиваше бавно цигара, дръпваше сладко на два-три пъти от лютивия димец и захващаше наставленията си за утрешния ден.
- Велико, ти знаеш утре къде да закараш да пасат кравите – на най-хубавите ливади в кестеновата гора. Марико, ти с майка ти ще ошетате къщата и след това отивате заедно на тютюна. Христо, ти продължаваш да месиш глина, ще притуряш и пшенична плява – да не забравяш, след това пълниш калъпите с кал и простираш готовите тухли на слънцето. Няма да се помотаваш, защото пролет скоро ще дойде и ще захващаме строежа на новата къща. До есенес трябва да я покриeм – та по Димитровден да можеш да влезеш на нова луна с нова невеста в нея.
Тук сайбията¹ се поспря, поусмихна се дяволито и се вгледа в порасналия си само в няколко години единствен син. Той му бе гордостта, пък и щеше да му бъде отмяна в старостта. На него по право щеше да предаде рода си.
Така правеше чичо Никола в последните няколко години – ден подир ден подреждаше живота в къщата.
Скоро очите му съзряха и най-малката щерка Севдалина, колкото беше малка тя – толкова беше и хитровата. Приведена шушнеше нещо около котлето при огнището, сякаш от това зависеше целият живот на земята. Познаваше я той, знаеше, че ù е по сърце най-игроорството и по празниците какво правеха, какво струваха с нейните дружки – все около музикантите се въртяха.
Разсърдил ù се бе в един подобен ден бащата, нахокал я бе невъздържано и я бе предупредил пред цялото домочадие, че свирджия в къщата си не ще. „Музикантин къща не храни.” – бе изрекъл тогава и пръст сериозно бе размахал пред чернооката хубавица.
В онзи ден Севдалина му се бе сопнала:
- Тейко, ти пък какъв си, нали съм ти обещала нещо. Рекох ти, че докато не стана даскалица – не приставам на никого. Нали искаш поне един да е учен от къщата ти – и го бе покорила с дяволитите си очи.
Сега, бащата се усмихна сам на себе си и благо добави:
- Севдо, ела, керко, знам, че нямаш никаква работа там около огнището. Ела при мен, да си кажа думата и за теб. Няма да се измъкнеш и ти така – без да си свършила нещо. Нали когато се зажениш – ще трябва и ти да си готова за новото си семейство. Няма сватовете някога да говорят: „Ей, как може да е толко мързелива тая невеста!” Ей сега ще се изтърколят годините и ще те грабне некой.
Момата се изправи зачервена и чинно застана пред баща си.
- Ти, мила керко, още щом се вдигне росата, ще отидеш на новото бобище и ще покажеш на боба на коя страна да върви, на коя страна да се завива. И да знаеш, като се връщам по икиндия от горните ниви, ще намина покрай реката, да видя какви си ги свършила.
Красивото девойче присви устни, погледа го още миг-два и се оттегли.
На другия ден, когато слънцето бе обходило половината небосвод, чичо Никола, клатейки се върху гърба на червеникавото конче, свъртя надолу по стръмната пътека на към речното корито. Там, в засънената от ветрове и слънчева жар вечно росна низинка, се раждаше най-добрия фасул в цялото сърбиновско землище. Свивайки покрай храсталака обрасъл след клонатия орех, отпреде му се появи запъхтяна Севда.
- О, тейко, идеш ли! – възкликна тя. – Няма защо да слизаш, аз съм готова, справих се.
- Готова, не готова, аз да видя какво си свършила – усмихна се бащата. – Я слез с мене до долу. Ти си млада и пъргава – нищо няма да ти стане, хайде.
Излизайки от храстите, очите му се спряха върху вдигналите се до коленете омърлушени фасулени вейки. Спря кончето, погледа, погледа, па рече:
- Севде, керко, много мъжки сърца можеш да изгориш, но един боб не можеш да поведеш. Нали ти казах, керко, дека боба върви само в една посока, а не ти както си го завила – един на там, един на онам. Направо си обербатила² цялата работата – и чичо Никола въздъхна дълбоко, поклащайки отчаяно глава.
- Защо бе, тейко?
- Боба, сине, не върви на където ти искаш – а натам, накъдето го води природата…
- Що, какво му е, много си е хубав така…
- Не, щерко, не. Законите на природата не можеш да ги промениш. Боба, както и много други растения, върви само наляво, винаги обратно на часовниковата стрелка. Ела утре и ще видиш.
- Много си е хубав така…
- Добре, добре, утре като дойдеш - ще видиш. И запомни - боба се завива само на ляво, по посока хорото. Нали си игроорка – ще направиш няколко стъпки и накъдето завива хорото – натам ще завиваш и фасула.
Не приказваха повече, а на следващия ден, когато Севда слезе при градината, пред погледа ù се разкри странна картина – всичкият фасул се бе отмотал и слегнал долу върху земята. Прав беше чичо Никола, прав беше – но нямаше кой да го чуе.
Постоя накъхърена някое време момата, постоя, пък заситни на място. Пое първите вейки и ги засука нагоре по пръта и те някак ведро ù се ококориха. След това се поогледа за чужди очи и сетне унесено запристъпва из цялата градина. До към обяд всичкият фасул стоеше повит в една посока и ведро ù помахваше с листенца. Застана отстрани, порадва се на работата си и се отправи радостна на към дома.
Вечерта, както обикновено, чичо Никола раздаваше наставленията си. Накрая се обърна към Севда.
- Ти, мила керко, добра работа си свършила днеска. Само дето много си играла и си отъпкала цялото бобище.
- Та нали ми рече, тейко, накъдето върти хорото – натам да завъртам и фасула.
- Така рекох. И ти игра около всеки прът?
- Ами играх, тейко…
- Милата ми керка – засмя се възторжено бащата, последван и от останалите в къщата. Почеса се по челото, разроши побелелите си коси и довърши: – Послушна си ми ти, много послушна. Значи, с много труд и много учение, ще стане много добра даскалица от тебе. Сигурен съм вече в тебе, керко – и поклати мъдро глава.
сайбия¹ - собственик на къщата
обербатил² - омърсил, изцапал (тур. от перс.)
От цикъла „Нови разкази”.
© Цветан Войнов Todos los derechos reservados
Да не би и ти да си даскалица?