Не беше лято. Като се замисля... и есен не беше... пролетта не бе дошла... а... зимата.

Да... може би е било зима. Все пак ми беше студено... и горещо... и тъжно и... имаше дървета, и цветя, и трева, и кладенец в росата.
А облаците бяха бели, невзрачни, красиви, пухкави, черни, буреносни и...
А живота... а да! Сетих се! Беше сезона на живота. Тогава се родих.. или ме родиха или пък.. както и да е, в живота нищо не е сигурно.
Знаете ли коя е Ананке? Не? Ще ви кажа.
"Ананке-древната стоеше в своята кула от облаци посредата на нищото и плетеше човешките съдби. До нея стояха дъщерите й и си говореха тихичко.
- Щастие! - каза Ананке - още един живот се ражда!
Щастие - най-голяма й щерка, макар там - в нищото да няма време, се приближи до майка си. Беше стройна, слънцекоса с топла усмивка.
- О! Майко! - каза тя - дано да е щастлив този живот.
- Стига с това безбрежие - намеси се една намусена дебелана - малко страст му трябва на тоя живот.
Любов - третата щерка на Ананке, само поклати глава.
Самата Ананке погледна дъщерите си, остави плетката и въздъхна:
- Вървете дъщери, дайте щастие, страст и любов на този живот!
И те хукнаха... направо литнаха, протегнали ръце напред. Първа стигна Любовта, развяла черната си като гарваново крило коса, след нея долетя Щастието, а Страстта - нали си е дебелана - дойде последна..."
И тъй... се родих аз.