Шокиращата истина

             драма, мистерия, ужаси

  Кирил се събуди рязко! Навън бе тъмно, а часовникът му показваше три часа, тридесет и седем минути. Той бе сънувал много странен сън, който все още кънтеше в главата му и не го оставяше на мира.
  Сънят бе толкова реален, сякаш действието се бе случило тук, пред него. Бе сънувал някакво момче, на около двадесет години, с кестенява коса и сини очи, което му бе казало следното: "Трябва да дойдеш на двадесет и първи май, в четиринадесет часа и тридесет минути на гроба ми в Бургас! Намира се в градските гробища, шести ред, осемнадесети парцел"! След това момчето се бе изпарило, а на негово място с е бе появил гроб с бяла паметна плоча, на която се четеше името " Александър Георгиев Катев". Над името, в елипсовидна рамка имаше снимка на същото момче, което до преди малко стоеше пред него!
  Кирил седеше замислен на леглото. Никога досега не бе сънувал толкова ясен и странен сън, той си спомняше всяка една подробност, всяка една черта от лицето на странното момче с кестенявата коса и сините очи, всеки един фрагмент от този гроб, който се бе появил след това.
  Какво ли означаваше този сън? Защо някакъв непознат младеж му казваше да отиде на гроба му? Колкото и да се мъчеше да си спомни нещо той  знаеше, че никога досега не бе виждал такова момче. Нито пък бе ходил в някога в Бургас!
  Кирил рядко напускаше родния си Радомир, бе учил тук, и сега работеше тук. Той бе разведен от няколко години, а жена му и дъщеря му живееха в Дупница. Освен няколко ходения до Дупница и няколко екскурзии до София и Перник Кирил не бе мърдал от родния си град и не познаваше хора от други краища на България!
  Но ето че някаква неизвестна мистерия, някакъв нереален сън се опитваше да завладее скучното му ежедневие!Кирил не можа да заспи до шест, когато трябваше да става за работа. Направи си силно кафе, което изпи бавно и на малки глътки, след това се облече и тръгна.

  Той работеше като маневрист в един индустриален клон на гарата и вече бе натрупал осемнадесет години стаж като такъв. Самотния живот който живееше го подтискаше, но от друга страна му спестяваше големите мисли, тревоги и проблеми на семейния живот. По пътя към работата мислите за странния сън не го бяха напуснали.
  Днес беше осемнадесети април, което значеше, че до датата, която му спомена момчето от съня оставаше малко повече от месец. В главата му бе пълна бъркотия, не знаеше какво да предприеме. Нямаше навика да пътува сам, не можеше да си представи как сам би тръгнал към Бургас, за да посети никакъв гроб за неизвестно момче. Той никога не бе правил такива пътешествия, макар че железниците му даваха възможност да пътува безплатно навсякъде.
 По-късно, следобед, когато вече бе погълнат от работа силата на съня бе намаляла значително. Той си спомняше за него с насмешка, чудеше се как така някакъв си сън бе оказал такова въздействие върху психиката му. Още помнеше датата и името, написано върху белия паметник, но те сякаш бяха останали някъде далеч, в някакво минало!
  Прибра се към девет, хапна, изкъпа се, погледа малко телевизия, след което приготви леглото си и легна. Само след миг Кирил отново се бе впуснал в дебрите на съня.

  Мрак, мрак и само мрак! Изведнъж се появи образ! Образ на младо момче! Този образ му бе познат, много познат, защото го бе сънувал предишната нощ! Кирил го виждаше пред себе си, той бе толкова близо до него, че Кирил можеше да протегне ръце и да го докосне. Момчето проговори с равен и безизразен глас:
  "Трябва да дойдеш на двадесет и първи май, в четиринадесет и тридесет на гроба ми в Бургас! Намира се в Градските гробища, шести ред, осемнадесети парцел! Аз ще ти напомням често за това, което трябва да направиш"!
  Кирил се сепна, но не се събуди! Знаеше, че сънува, знаеше че този сън му се бе появил и снощи, знаеше, че момчето ще изрече точно тези думи. Но всичко бе прекалено реално, за да бъде сън! След малко образът постепенно се разтвори в мрака и на негово място отново се появи картината с гроба с паметната плоча, на която се четеше "Александър Георгиев Катев". Под името му се четеше годината на раждането и на смъртта.
  Той отново се събуди рязко и седна върху леглото. Ситни капки студена пот бяха избили по кожата и лепнеха по дрехите му. Кирил слезе от леглото и запали лампата. Силната светлина подразни очите му и той примижа. Но сега, в този момент той предпочиташе такава светлина, отколкото пълен мрак. Кирил легна на леглото, покри лицето си с ръце и потъна в мислите си.
  Ставащото бе прекалено странно, прекалено нереално. Отново бе сънувал същия странен сън, отново пред него се бе появило това момче. Какво се случваше с него? Дали не бе на път да полудее? Кирил се страхуваше от тази мистерия, появила се сякаш като гръм от ясно небе.
  Какво ли ще се случи ако отиде? Защо точно на двадесет и първи май, в четиринадесет и тридесет? Какво ли ще види там, на този странен гроб? И защо точно него? Какво общо имаше с Бургас или с името Александър Георгиев Катев? Неговото бе Кирил Събев Цветков и той нямаше роднини с такова име или такава фамилия. Той бе чул и бе чел, че сън, който се повтаря е или реален или пророчески.
  Кирил отиде до чешмата и изми обилно лицето си с вода, после се добра до леглото си и легна, като не загаси лампата. Часовникът показваше четири часа и седем минути. Бе сигурен, че няма да може да заспи!

  Няколко дни поред Гари не сънува този странен сън. За за тези няколко дена той с успокои, отново възвърна предишната си работоспособност. От време на време се сещаше за онези две нощи, но все повече се убеждаваше, че те са просто обикновени сънища. Наистина в двете поредни нощи бе сънувал един и същи сън, но Кирил бе намерил обяснението в това, че след първия странен сън той почти цял ден се бе отдал на размишления върху него, което най-вероятно е повлияло на психиката му. Точно затова на следващата нощ му се присънило същото.
  Все още помнеше странната дата и името, написано върху гроба - Александър Георгиев Катев. Спомни си, че под името бе написана и датата на раждането и на смъртта, но Кирил не съумя да ги прочете, защото бе доста стреснат от видяното. "Ще обърна внимание при следващия сън" - закани се мислено и полу на шега той. Кирил Събев Цветков вече бе възвърнал стария начин на живот.

  Беше тридесети април, когато Кирил покани някои свои колеги на по ракийка. Пиха до към дванадесет и половина, след което останалите си тръгнаха. Кирил, опиянен от изпития алкохол легна към един и заспа почти веднага.
  Отново беше мрак. Абсолютно нищо не се виждаше, дори Кирил не можеше да види ръцете и тялото си, сякаш някой му бе сложил черна кърпа на очите. Той усещаше, че отново ще се случи нещо! Изведнъж от мрака се появи същото момче, което бе тормозило съня му преди време. То го гледаше втренчено със сините си очи след малко промълви:
    -"Трябва да дойдеш на двадесет и първи май, в четиринадесет и тридесет на гроба ми в Бургас! Намира се в Градските гробища, шести ред, осемнадесети парцел! Аз ще ти напомням често за това, което трябва да направиш"!
   - ЗАЩО ТРЯБВА ДА ХОДЯ ТАМ? - извика Кирил - Кажи ми защо?
   - Там има нещо за теб! Има нещо, което трябва да видиш!
   - НО КАКВО? ЕЙЙЙ, КАЖИ МИ КАКВО...!
  Но момчето вече бе изчезнало в мрака! Постепенно започна да се появява познатата картина, показваща гроба. Този път Кирил видя всичко. Под името Александър Георгиев Катев бе написано: "Роден на 21 май 1988 година, починал
на 13 януари 2010 година". Кирил започна да с взира, за да види още някой фрагмент, но не успя, защото картината изчезна.
  Събуди се, но не стана веднага. Лежеше на мекото си легло и мислеше. Имаше някаква съпоставка, тя бе рожденната дата на момчето от гроба и денят в който трябва да отиде там - двадесет и първи май. Но това засега бе всичко, нямаше нищо, което да даде отговор на множеството въпроси, които бяха изникнали в главата му.
  Към седем часа стана от кревата, отиде до кухнята и си направи кафе. Днес бе почивка, така че щеше да обърне внимание върху себе си. Колкото и да се стараеше да не мисли за съня не успяваше, този сън сякаш се бе вкопчил в него и нямаше никакво намерение да го пуска. Кирил изпи кафето, като редом с него закуси крем-карамел, който бе направил вчера и отново тръгна към всекидневната, където спеше.
  Но когато влезе в стаята едва не извика от изненада и потрес! Върху стола видя опънат някакъв картонен лист, на който бе написано:  "21 май 2010 година, 14:30 часа, град Бургас, "Градските гробища", 6-ти ред, 18-ти парцел"! До листа лежеше молива, с който бе написано съобщението.

  Кирил вече се двоумеше дали да отиде на гроба. Беше чувал разни истории, когато духове на мъртъвци са викали хора да ходят на гробовете им, и че ако не отидат щяло да им се случи нещастие. Тук духът на момчето му беше казало, че има нещо за него, нещо което трябва да види! Какво ли можеше да е то? Може би нещо много важно, което би променило живота му, може би някоя забулена тайна ще бъде разгадана. Кирил седеше на леглото, объркан и умислен, не знаеше какво да предприеме.
  Седна пред компютъра си и влезе в Google. Написа "Бургас, карта" и след малко на монитора се появи карта на морския град. После в "Search" написа "Градски гробища", и след малко се показа един зелен парк недалеч от центъра на града.
  След това отново излезе на началната страница на Google и написа "Александър Георгиев Катев". Появиха се някакви регистрации в сайтове за запознанства и за намиране на стари приятели. В нито един от тях обаче нямаше точни данни или снимки.

  На другия ден, когато отиде на работа помоли дежурния полицай от "Транспортна полиция" да се опита да разбере нещо за Александър Георгиев Катев от Бургас. Полицаят го изгледа странно, пусна някоя шега, но като видя сериозното изражение на Кирил му обеща, че ще опита да намери някои данни.
  После отиде до прекия си началник и го помоли да му даде почивка на двадесети, двадесет и първи и двадесет и втори май. Оня набра няколко телефона, проведе няколко разговора, след което каза, че му дава тези почивки.

  За десет дена Кирил сънува три пъти момчето. Всеки път то му казваше едно и също - че трябва да отиде до Бургас, на гроба му. Кирил вече бе свикнал с тези ненадейни сънища, искаше да види или да чуе нещо ново, но не успяваше. Явно умрялото момче по една или друга причина не искаше да му казва никакви подробности. Всеки път сънищата бяха едни и същи - в някаква тъмнина се появява образът му, който му казваше, че на въпросната дата трябва да бъде на гроба му за да види нещо много важно. След това като на снимка се появява гробът на Александър Георгиев Катев.
  На седми май дежурният полицай, когото Кирил помоли да разбере нещо за момчето му каза следното:
  -  Влязох в сайта на Община Бургас и намерих някои сведения. Записах ги ей тук - и показа някакъв надраскан бял лист - "Александър Георгиев Катев е роден в Бургас на 21 май 1988 и е починал на 13 януари тази година, майка му се казва Екатерина Георгиева Катева, а баща му - Георги Андреев Катев. Момчето е завършило гимназия с преподаване на чужди езици в Бургас, а преди две години е било прието в Бургаския Свободен университет. Починало е от сърдечна недостатъчност".
  Кирил взе листа и се загледа дълго в него. След малко попита:
   - Само това ли успя да откриеш?
   - Само това пишеше в сайта. А на теб за какво са ти тези неща? Не вярвам да имат нищо общо с теб.
   - Нямат. Друг път ще ти обясня! Благодаря ти за помощта! - и Кирил побърза да се отдалечи от полицая, като влезе в работното помещение.
 
  Значи момчето което сънуваше наистина се казваше Александър Георгиев Катев и гробът от съня може би наистина съществува! Единственото което трябваше да направи бе да иде на уречената дата и да види какво ще се случи. Можеше да бъде всичко, очакваше дори умрялото момче да възкръсне от гроба си. Той бе гледал филми, в които хора възкръсват от гробищата и убиват живите! Ами ако това се случи? Кирил се сети за странният надпис върху картона. Може би духът на момчето витае някъде около него! В неговият дом! Но защо? Каква бе причината? Кирил не виждаше никаква роднинска връзка с това семейство, не познаваше хора с такива имена, никога не бе виждал такъв образ. Той бе добър физиономист и ако бе го видял дори и мимоходом щеше да го запомни!
  Ами ако отиде на гроба и нищо не се случи?  Или пък ако на шести ред и осемнадесети парцел има съвсем друг гроб, с друго име?  Това щеше ли да означава че полудява? Може би да! Кирил не се смяташе за луд, бе разумен човек, вярваше във всичко което вижда! Не си и представяше как е възможно разумът да му изиграва шеги! Но все пак нищо не се знаеше! Може пък на шести ред и осемнадесети парцел да се намира гроба на Александър Георгиев Катев!
  Защо трябваше да се случва всичко това. Кирил бе объркан, не знаеше как точно да постъпи. Той отдавна не се бе чувствал така, винаги бе сигурен в действията, които предприемаше, винаги бе сигурен в думите, които казваше. Знаеше добре, че когато човек е объркан самочувствието и увереността намаляват многократно и той се оказва много по-податлив от чужди влияния. Но ето, че в този момент той се чувстваше точно така - слаб и податлив.

  На дванадесети май обаче се случи нещо, което накара Кирил да реши твърдо какво да предприеме. До тогава, в периода от седми до дванадесети бе сънувал момчето два пъти, като всеки път то изричаше едни и същи слова. На този ден, вечерта той се връщаше от Дупница, където бе при жена си и дъщеря си. Когато влезе в къщата си и отвори вратата на спалнята той ЕДВА НЕ ОБЕЗУМЯ от това, което се появи пред очите му! Дори многократните сънища, дори написаното на картонения лист или дори някой от най-кошмарните и ужасяващи филми и предавания, които бе гледал бледнееха в сравнение с това, което стоеше пред него в осветената стая. ПРЕД НЕГО СТОЕШЕ МОМЧЕТО ОТ СЪНЯ И ГО ГЛЕДАШЕ С МЪРТВЕШКИТЕ СИ ОЧИ!! Волята на Кирил бе парализирана, той вече не усещаше страх, стрес и други човешки емоции, не виждаше нищо наоколо освен появилия се нашественик. Всичко останало бе потънало някъде далеч в забравата и Кирил наблюдаваше призрачното момче без да мърда и без да трепва. Но след малко ужаса и потреса нахлуха и завладяха цялото му съзнание. Кирил се хвана за бравата на вратата зад себе си и изрева отчаяно. След това се свлече на земята и клекна, държейки все още металната брава.
  Двамата се гледаха мълчаливо неопределено време, може би минута, може би час. Кирил бе стиснал толкова силно бравата, че пръстите му бяха побелели, но той не усещаше болка. Гледаше втренчено в мъртвите сини очи на обекта пред себе си.
  Момчето изглеждаше толкова истинско, сякаш можеше да бъде докоснато от всеки. И въпреки това имаше нещо призрачно в него, нещо което не можеше да се види, а по-скоро да се усети. Самата атмосфера, самото излъчване бяха някак си студени, призрачни, дори злокобни!!
  След малко момчето размърда устни и наоколо се чу говор. Но този говор бе далечен, нереален и слаб, сякаш идваше от много далеч:
   - Трябва да дойдеш на гроба ми! Непременно трябва да дойдеш!
   - ЗАЩО!!?? - извика панически Кирил, като гласът му звучеше параноично.
   - Има нещо за теб, нещо което трябва да видиш! Нещо, което ЩЕ ПРОМЕНИ ТИ ЖИВОТА ЗАВИНАГИ!
   - КАКВО Е ТОВА НЕЩО? Аз не искам живота ми да се променя! Защо точно аз? Какво направил, какво общо имам с теб или семейството ти? Какво ще видя, когато отида там? Кажи ми какво ще видя!!!! - думите излизаха като трели от гърлото на уплашения човек.
  Момчето мълчеше и го гледаше с ледения си поглед.
   - КАЖИ МИ КАКВО ЩЕ ВИДЯ!!!! - извика панически Кирил
  Призракът не трепна от този силен крясък и отговори с далечния си глас, идващ от отвъдното:
   - СЕБЕ СИ...!!!
  След това момчето сякаш се разтвори във въздуха като дим. Кирил продължаваше да гледа към мястото, където до преди малко бе стояло привидението. Той клечеше до вратата, стиснал дръжката, със замъглено съзнание, с объркани мисли и чувства. Все още не можеше да осъзнае това, което му бе казало момчето. Знаеше само едно - трябва на двадесет и първи май да отиде в Бургас. Така щеше да се отърве от нашественика, от странните сънища и... и да разгадае надвисналата като мрачен буреносен облак мистерия!

  На двадесети май Кирил легна рано, но заспа трудно. Страх и неясни мисли се опитваха да проникнат в главата му, въртяха се, сменяха се постоянно, но не му даваха мира. Въртеше се на възглавницата, която му се струваше доста неудобна, премяташе чаршафа си и местеше тялото навсякъде по малкото легло.  Но все пак успя да заспи. Тази нощ момчето се появи в съня му, но само за малко. То се усмихна, сякаш искаше да му каже "Браво, постъпваш правилно". 
  Събуди се към пет, малко преди алармата да засвири. Облече набързо някакви дрехи и тръгна към гарата.

  Хвана един пътнически влак до София, където чака около половин час, след което се качи на бързия влак за Бургас. Преди това купи два вестника, два сандвича и една бутилка минерална вода.
  Във влака се опита да заспи, но не успя, за това се отдаде на четене. Не искаше да мисли за онова момче, искаше да се разсее, да се разведри малко. След като прочете вестниците хапна набързо сандвичите и изпи минералната вода. После се захвана да чете отново вече изчетените вестници.
  Пътуването продължи няколко часа, които се сториха на Кирил като цял ден. Най сетне влакът се добра до бургаската гара и Кирил изпита облекчение. Най сетне дългото и мъчително пътуване бе свършило. Часовникът му показваше тринадесет и десет. Значи имаше около час и двадесет минути да намери гробището.
  Зад гарата имаше голям план на централната част на морския град. След като го видя той тръгна по една малка улица, минаваща покрай стари, но красиви сгради, премина през малък площад, откъдето тръгваше старата улица "Богориди", но не сви по нея, а пое по голямата търговска улица "Александровска".
  В два без десет вече се намираше пред входа на гробището!
  Редом с многото сергии и магазини за цветя видя едно кафене, намиращо се наблизо. Влезе и си поръча двойно кафе. Искаше да се отърси от напрежението, което с всяка изминала секунда все по-силно властваше над него. В четиринадесет и двадесет той плати сметката си и тръгна към гробището. Сърцето му бушуваше в гърдите, той дишаше на пресекулки, с отворена уста.

  Оглеждаше редовете и парцелите, а когато стигна до гроба, намиращ се на шести ред и осемнадесети парцел спря и огледа голямото гробище. То беше неочаквано пусто, тук таме в далечината се виждаха силуети на хора. Погледна към гроба до него! На него имаше бяла паметна плоча, на която бе написано "Александър Георгиев Катев, роден на 21 май 1988 година, починал на 13 януари, 2010 година"! Над надписа имаше снимка на същото момче, което Кирил бе сънувал и видял в стаята си! Сърцето му щеше да изскочи от гърдите!
  Погледна часовника си! Беше четиринадесет и двадесет и пет! Оставаха пет минути до...до нещото, което трябваше да се случи! Кирил не знаеше какво да мисли, беше подготвен за най-лошото! Ту се оглеждаше на всички страни, ту гледаше към гроба, готов да реагира на всяко движение. В душата му се разразяваше буря!
  Изведнъж видя силует на облечена в черно жена, която идваше към него. Той се обърна рязко към нея и я загледа. Тя приближаваше все повече, докато в един момент спря пред него, като го гледаше с изненада. Кирил също беше вперил поглед в нея.
  - Извинете... - плахо заговори жената - какво търсите тук? Аз съм майката на Сашо!
  Кирил не знаеше какво да отговори. Не знаеше как би реагирала жената, ако и кажеше истината, която го бе тласнала към това място. Жената продължаваше да го гледа изпитателно. Кирил наведе глава.
   - Ами аз...аз...не зная какво правя тук! Извинете! - и с бавни несигурни стъпки тръгна назад. Жената в черно го гледаше в очите. Той видя в погледа и нещо, което не можеше да разбере какво е. Жената му бе позната от някъде, познаваше този поглед, беше го виждал някъде, но не можеше да се сети къде. Знаеше само, че тя бе свързана със някакъв много стар спомен, с нещо, което се бе случило в миналото! Той гледаше в нея, но не знаеше какво да каже, думите му сякаш бяха избягали някъде. Но за сметка на това жената проговори:
   - Коко... - каза тя с плахия си глас - Коко, това ти ли си?
  Коко?! Така го наричаха в училище! Но тя не му бе съученичка, той си спомняше всичките!
   - Да, аз съм! Познаваме ли се?
  Жената погледна нагоре и прошепна: "Благодаря ти, Господи", след това свърна поглед към паметника и се загледа в него. Кирил все още не разбираше какво се случва, но вече бе сигурен, че духът на момчето е искал Кирил да се види с точно тази жена!  
  Жената се обърна към него, но този път очите и сияеха! Тя го наблюдаваше по такъв начин, все едно той бе някакво божество, появило се пред нея! 
   - Коко, това си ти! Това е невероятно!
   - Защо? Какво съм направил?
   - Месец септември, осемдесет и седма, хотел Шипка, София! Не си ли спомняш?
  Екскурзията в София през осемдесет и седма! Той я помнеше много добре! Една от най-веселите екскурзии!
   - Разбира се! Ами ти... ти си...?
   - Кина! Кина, оная от...
   - От стая двеста и три! - сети се Кирил - Нощта с теб беше невероятна! Една от най-хубавите ми нощи! Леле, Кина, това си ти? Невероятно!
   - Толкова те търсих, Коко, така и не разбрах истинското ти име!
   - Кирил! Кирил! Помня, че ми даде телефона си, но някъде го изгубих...!
  Изведнъж Кирил замлъкна. През главата му мина една страшна мисъл! Той погледна към гроба, а след това към Кина.
   - О, Боже, не ми казвай че Сашо е мое дете!
   - Мислех, че си узнал!
   - Наистина ли е мое дете?
   - Наистина ли не знаеш? А какво правиш тук тогава?
   - Ами... сънувах го! Сънувах го, че ме вика тук. Не знаех кой е, нито защо ме вика, но...!
  Кина наведе глава и зарида.
   - Кажи ми, Александър мое дете ли е? Искам да го чуя!
   - Да, Коко, твое дете е! Нямаше от кой друг да е, защото нямах други мъже!
  Сега Кирил бе наред да сведе поглед. Той бе безмълвен, напълно неспособен да каже каквото и да е. Това бе толкова неочаквано, толкова шокиращо, че Кирил загуби способността да разсъждава в този момент.

   - След като разбрах, че съм бременна, аз се опитах да те открия - започна да разказва Кина, отгатвайки това, което искаше да я помоли Кирил  -  Не знаех името ти, мислех че е Никола, не знаех откъде си, защото не запомних името на градчето, надявах се да ми се обадиш, както ми беше обещал. Тогава срещнах Георги, моят съпруг, и след време се омъжих за него. Синът ми взе неговото име и фамилия, Георги го узакони като негов син. Казахме на Сашо едва когато стана на осемнадесет! Той тогава реагира остро, няколко дена бе в депресия, но след това реши да те открие. Това се бе превърнало във фиксидея, в цел в живота. Аз също исках да те намеря, да те видя! Но нямаше как да търсим, не знаехме нищо за теб. Дори и ходехме до хотел Шипка и ги помолихме да ни дадат някои данни за дните, които бях там, но отново ударихме на камък. Опитахме и с познати от полицията, но отново нищо и пак нищо. И един ден Сашо се разболя, имаше проблеми със сърцето. Помня, че малко преди да умре, той се закле, че ще те намери. На следващия ден той умря!
  Кирил докосна жената по рамото, но все още не бе в състояние да говори. Жестоката истина излезе наяве, загадката бе разгадана. След малко и двамата установиха, че са наблюдавани. Погледнаха едновременно към гроба. Там стоеше Александър! Стоеше така, сякаш бе от плът и кръв, сякаш бе жив. Кина хвана Кирил, като гледаше уплашено към това, което се бе появило пред тях. Кирил се бе вдървил и се взираше в Александър!
  Но момчето този път бе усмихнато! На студените мъртви очи се беше появил светъл блясък, те изразяваха благодарност, радост и щастие. Сякаш казваше:
  - Благодаря ти, татко, че дойде, ти ме направи истински щастлив!
  След малко духът изчезна така, както бе дошъл. И никога повече не се появи! Защото бе постигнал целта си!