Шоколад с вкус на сълзи

  Лъжицата в ръката ми караше тъмно-кафявата смес в купата да се завихря. Нямаше нужда да я гледам, за да знам кога е готова, след толкова години практика го усещах по съпротивлението, което оказва. Мислите ми неволно се върнаха към случилото се тази вечер. 

  Фирменото парти на „Валънтайн Ко“ беше в разгара си, музиката достигаше до мен приглушена от стените. Излязох от тоалетната и приближих към банкетната зала. Двамата мъже бяха застанали с гръб към входа и не ме виждаха, но аз ги разпознах. Тъкмо щях да ги известя за присъствието си, когато замдиректорът на компанията Донован Блейк чукна чашата си в тази на Валънтайн и се засмя.
  - За теб, приятелю! Фирмените партита на компанията винаги са върха. Тази година доста си се постарал с организацията. Затвърждаваш си позициите ли?
  - За всички усилия по подготовката тази година ще трябва да благодариш на сестра ми.
  - Затова ли темата тази година е шоколад? А аз се чудех какво те е прихванало? И като стана на въпрос... Малката женичка от шоколатерията още ли се опитва да те накара да хапнеш шоколад?
  - Все още. Ако не беше сестра ми нямаше да припаря вътре.
  Блейк го огледа мълчаливо.
  - Валънтайн, ако не те познавах от повече от десет години, бих казал, че си си паднал по нея. И то много сериозно.
  - Глупости. - изпуфтя Евгений. - Изобщо не е мой тип.
  - Защо? Виждал съм я няколко пъти, не изглежда никак зле.
  - Но изобщо не може да се сравнява с приятелката си. Как се казваше? Французойката.
  - Жанин?
  - Точно. Огнена мадама.
  Спрях да ги слушам. Обърнах се и бавно се отдалечих от там. Правилно ми беше казвала баба да не подслушвам. Никога нищо хубаво няма да чуя. Но да узная, че мъжът, с когото се натисках преди четвърт час, който почти ме изчука на бюрото си, харесва повече най-добрата ми приятелка, беше гадно на десета степен.
  Сълзите - нежелани - замъглиха погледа ми и аз побързах да се махна от сградата на корпорация „Валънтайн“. Токчетата на дантелените Джими Чу, които бях обула в тон с дантелената маска за партито, предизвикваха ехо в празното фоайе. Пазачът само ми хвърли бърз поглед и продължи да се преструва, че върши някаква работа. Захвърлих маската на земята, когато излязох. По навик, когато съм разстроена, докоснах китката си – там, където беше верижката с плочка, на която беше гравирано „Theobroma”. НЯМАШЕ Я! Подаръкът от баба! Огледах и двете си ръце, проверих в клъча – нямаше я. А и аз никога не я свалям. Подсъзнанието ми нашепваше точно къде и кога съм я загубила, но сега не можех да се върна обратно горе, надявайки се, че ще я намеря. Може би утре бих могла да убедя Майя Валънтайн да я потърси, но сега... нямах сили. Евгений Валънтайн ме беше стъпкал в калта без дори да го осъзнава. А вероятно и без да му пука. Имах желание да се скрия някъде и да си ближа раните.
  Телефонът в чантата ми зазвъня с „Chocolate Choco Choco" – беше Майя, сестрата на Евгений.
  - Хей, красавице! - чувах как се опитва да надвика музиката в залата. - Идваш ли? Скоро ще удари полунощ и купонът се започне да замира.
  - Не. Случи се нещо непредвидено и няма да се видим тази вечер. Утре ще ми разкажеш. Чао!
  Затворих, прибрах телефона и извадих ключовете за шоколатерията. Моето местенце ме привличаше със среднощното си спокойствие само на метри от входа на корпоративния гигант.
Резето щракна оглушително в нощта, но вратата се отвори плавно и беззвучно – още не бях поправила звънчето над рамката. Влязох и светнах всички лампи.
  В склада имах униформа – лъскавата черна рокля и сандалите бяха заменени от кафеви куртка и панталон и гуменки. След тъпотията, която бях извършила горе, не беше останала и следа от прическата ми, затова сътворих някакво подобие на кок с помощта на няколко молива от офиса и отидох в кухнята.

  Тази нощ солта в трюфелите беше от сълзите ми.