“Happiness could be yours. Absently.”
Сивите бездни в очите (му) шеметно тичат по струните ù от заешки черва, с които преди цяла вечност аз изсвирих света.
Гледах го. Не виждах. Ненавиждах го. Горях. Прелюбодействах с усмивката му. И я претворих в своя. Мразех се, защото исках да бъда щастлива. А никой не вярваше, че аз държа този свят. След мен само Смях. Дивият циничен, анемичен Смях, който дере и оре като някоя изтъркана, прогнила диканя лицето ми.
Няма да спра.
Никога няма да спра да се смея.
Ужасният смях гъделичка покорените ми с кожен камшик възпалени зеници. От напрежението изведнъж склерата ми излита в пространството, а дори нямам време да заплача.
Трябва да изсвиря проклетия свят отново. Имам нужда. А нещо толкова невинно и сприхаво стиска и пречи.
Дишам ли?
Или просто мърдам гърдите си равномерно в някакъв туморен такт. Понякога... Желая злото на дробовете си.
Не защото действително го желая и съм покълнала с мисълта да се самоубия и не защото тази химера е пропълзяла в малк ...