Разочароват те. Отново! Решаваш да погледнеш на случилото се от добрата страна, но не успяваш. Предават те. Някой ти казва, че не се нуждае вече от теб. Някой пуска ръката, която е държал и тръгва напред. Разочароват те - и преди, и днес, и утре, но знаеш, че не трябва да спираш да се бориш в живота. Срещаш хора. Много хора. Тълпи от сиви човеци, още опознаващи себе си, обезличени от маските
на лицата си, претръпнали от наранявания. И някак не ти се иска да приличаш на тях. Не, ти не искаш да се превръщаш в тяхно копие. Искаш да усещаш, да обичаш, да вярваш, да бъдеш себе си, не от многото безчувствени същества.
Срещнах един старец с побеляла коса и брада. Вървеше бавно по пътя, подпирайки се на бастунката си, но пък беше усмихнат. Очите му присвити, малки, с множество бръчки около тях, но притежаваха някакъв блясък. Някаква магия извираше от там. Спря се старецът пред мен и ме попита:
- Момиче, що дириш (какво правиш) тука само?
- Търся, дядо, себе си. Разпилях се по пътя.
Погледът му ...