Рев

По принцип не съм многословен, обаче като стане дума за войната мога да обяснявам надълго и нашироко принципи, стратегии, тактики... Не, че на някого би му било интересно, но нали все пак ме питате...

Добре де, добре! Да го кажем така-предпочитам да съдят за мен по действията, а не по думите ми. Казвам се Рев Стоик и съм един от командирите на щурмоваците. В армията съм от дванадесетгодишен, понеже още тогава чувствахме недостиг откъм хора за битки. А децата, колкото и да е странно, стават перфектни бойци ако се обучат правилно. И ако оцелеят, разбира се.

За мен във войската си беше същински рай, понеже животът ми преди нея представляваше умалена версия на ада. Баща никога не съм имал, майка ми пък умря като бях на пет. Отгледа ме някакъв далечен чичо, на когото му пукаше толкова за мен колкото на куче за бълхите му. Съжителствахме някак си, но той правеше всичко възможно да се оттърва от дребния паразит, който му смучеше кръвчицата. След първата седмица на глад и жажда в очакване да ми се обърне внимание разбрах, че няма смисъл да викам неволята. От тогава се справям съвсем сам и честно казано резултатът е повече от задоволителен.

Не ме разбирайте погрешно-не виня никого за съдбата си. Благодарен съм, че обстоятелствата се стекоха по този начин. В противен случай сега нямаше да съм тук и да размахвам тези разкошни произведения на ковашкото изкуство. Нали виждате, аз съм най-добрият в това, което върша. Зад гърба ми вече лежат броните на десетина изрода, от които човечеството се е избавило завинаги. А ми предстои да унищожа още поне пет пъти по толкова. Забавлението тепърва започва. Права беше Нилара-четирите отряда не са достатъчни този път.

Не мога да повярвам, че си пораснала толкова много, хлапе! Сякаш беше вчера, когато ми ревеше в ръцете и се тръшкаше, задето не си могла да скочиш на два метра с тридесет килограма по краката си. А днес вече съвсем успешно унищожаваш химери рамо до рамо с мен. Малко жилаво женско същество! Като ти гледам стегнатия задник и малките цици почвам да се чудя на колко ли войници трябва да им сменя физиономииите само, защото и те си мислят същото като мен. Животът е изумително нещо. Един ден си на върха на пирамидата и целият свят те благославя, а на следващия малката ти братовчедка размахва заканително пръст под носа ти и те заплашва да те издаде на жена ти.

Арлена... Някак неестествено звучи като го казвам така. Никога не сме очаквали, че нещо би могло да се случи помежду ни. Понеже изобщо не е сигурно дали ще се върнем от поредната битка. И ако се върнем, дали въобще ще сме нещо повече от жалки кандидати за евтаназия.

Как да ѝ обясня защо не я искам на бойното поле? Колкото и способни войници да са, в крайна сметка жените са си жени. Смятат, че знаят всичко, че не е нужно да изпълняват заповеди, че ако действат сами ще се справят по-добре. Но няма такова животно като армия само и единствено от командири. Най-доброто, на което са способни е да се изпокарат през първия половин час от съвместната си мисия. За отстъпление и дума не може да става. Чернокосото миньонче, настигащо ме с бързи темпове е много показателен пример. А Арлена ми е слабост. Като знам колко е добра в убиването, но и каква забележителна твърдоглавост притежава, просто не желая да я пусна да се бие. Войната е екипно занимание, а тия двете дето ми лазят по нервите всеки ден изобщо не стават за колективни действия.

Обаче нямаме избор. Химерите отвличат предимно мъже, макар и не само. Напоследък започнаха да изчезват и жени, а способностите им претърпяха странна еволюция. Вече демонстрират умения, които не сме предполагали, че е възможно въобще да се развият. Оня грозен формоменяч беше такъв. А на Нилара ѝ сече пипето, щом се сети да му приложи мисловна атака. Може пък и да излезе човек от нея.

Само да си избие от главата онова хленчещо същество Ирник! Колко трябва да си малоумен, че да застанеш на пътя на тълпа от химери и да почнеш да им размахваш ръце? Рядък тъпанар се оказа! Щял да осъществи контакт с тях, да комуникира... Аз съм виновен, не биваше да го оставям в лабораторията толкова дълго. Оная змия Холендер го е примамил с празните си обещания да му разкрие тайните на химерите и той моля ви се веднага е увиснал на въдицата! Взе да прекарва в компанията на лудия учен всяка своя свободна минута. И когато дойде време за битката за Шензин, нехранимайкото вместо да хване мечовете се захвана с дипломация. Момчето е посредствено по отношение на боя, но имаше голямо желание. Поне докато мотивите му бяха отмъщение за родителите. Кой знае, имаше шансове да стигне далеч. Вместо това, за да го предпазят пострадаха и двете ми най-близки същества. Арлена и Нилара бяха тежко ранени, опитвайки се за го защитят от освирепялата химера, която му се нахвърли и в крайна сметка го отнесе в неизвестно направление.

Това учените са много неприятен трън в задника. Ако не бяха те, сега живот щяхме да си живеем, вместо да даваме немислими жертви всекидневно. Не ми се ще да предполагам докога ще продължаваме така и дали ще има край. Като цяло си поставям краткосрочни цели. Сегашната ми е да избия броненосците в целия град, да оставя четирите отряда на пост и да се върна в лагера край Шензин, където ме чака моята ядосана валкирия.

Страшна двойка сме с нея! Мрачният майор и русокосата богиня. Като се погледна отстрани, до нея изглеждам направо абсурдно. Но тя, по някакви неведоми за мен причини ме търпи, за което мога единствено да ѝ бъда благодарен. Да не забравя: Ще трябва някак си да я умилостивя по-късно. Мъмренето със сигурност няма да ми се размине.

-Рев! Радвам се, че дойде! Запазили сме ти от любимото.

Бориен Ферум. Командир на разузнавачите. Ако има някой, на когото мога да се доверя като на себе си, то това е той. С него се знаем още от първата година в корпуса. Ферум са потомствени военни, за тях значенията на думи като чест, достойнство, дълг са гравирани направо върху сърцата им. Бием се рамо до рамо откакто се помня. И ето, сега пак се срещаме.

-Значи съм ти длъжник.

Двамата действахме като допълващи се машини. Вечният двигател. Аз започвах, той довършваше. Към нас се бяха втурнали няколко десетки човековълци. Бяха ми любимите, понеже при спукването на обвивката им издаваха привичния за хищниците вой. Музика за ушите ми.

Бориен е бърз, но не колкото мен. Предпочита да изпипва всяко движение и да го нанася с по-голяма сила. Нападението му действително прилича на танц, докато моето си е чисто и просто касапница. Колкото повече, толкова повече.

Труп след труп и пътят зад нас се изпълва с празни черупки, докато напредваме към другия край на града. Нилара се справя добре, ще гледам да получи по-голяма дажба храна. Защото единственото, което обича повече от това да коли е да яде. Да се чуди човек при тия колосални количества храна, които поглъща как продължава да е такава върлина!

Гледай ти! Още от ония менящите се гадове! Бориен май не е запознат. Няма време да му разказвам цялата история, прекалено много са! Двамата с Нилара ще поемем първата порция и се надявам през това време другите да се сетят за какво иде реч.

Обаче хлапето здраво е хлътнало. Толкова много образи на оня сополанко Ирник, че чак ми се прииска наистина да му откъсна главата. Виждам как умът ѝ почва да дава на късо. Трябва да я измъкна от тук, преди да е провалила мисията.

С един скок се добирам до нея, хващам я през кръста и я прехвърлям през лявото си рамо. Борбата ѝ е безполезна. Докато скачам обратно се развиквам на Бориен подминавайки го:

-Мисловни атаки, Ферум! Те четат мисли, затова ги обсипвай със смърт!

Приятелят ми с външен вид на древноскандинавски бог само ми кимва и се стрелва към враговете, докато аз отнасям братовчедка си към маркираните като безопасни укрития. Добра работа са свършили младежите. Поне някой да следва стриктно заповедите ми.

Когато се вмъкваме в едно от мазетата, прилично на бомбоубежище и оставям Нилара на земята, получавам звучна плесница. Нищо ново от нея.

-Защо го направи? Щях да се справя! Знам им слабото място.

-Не. Те знаят твоето. Очевидно им е харесало да заемат формата на малкия пикльо. Сигурно е много удобна.

-Моля те, нека се върнем! Усещам, че е наблизо. Имаме шанс да го измъкнем и вече няма да се налага да мисля за него.

-Стига глупости, малката! Компроментирана си и не си в състояние да се биеш. Връщаш се в лагера и дори не си помисляй да ми противоречиш! Един от самолетите чака на пистата да поеме ранените. Ще се качиш на него веднага. Казах без възражения!

Не е ли чудно как водим битки с мечове, а ни превозват със самолети, от които скачаме с парашути? Откъде взимаме гориво за тях, как ги строим? Защо щурмоваците разузнават, а разузнавачите се бият? Вярно, доста несъответствия има в историята на войната. Но отдавна никой не се е сещал да пита. Ето, че е време някой да започне да задава въпроси.

Когато излязохме от укритието си попаднахме на засада. Отново Ирник. Само, че този Ирник не менеше формата си, а и говореше. Зад гърба му пък стояха в пълна бойна готовност поне хиляда броненосеца.

-Здравей, Нилара! Радвам се, че най-после имаме възможност да се видим на живо, а не през химерите ми.

-Твоите химери? Какво се е случило с теб, Ник? Боже, толкова се радвам, че си жив!

-Не! Не се приближавай! Нямам какво да ти дам в замяна на сърцето ти. Но пък мога да ти подаря истината, ако я искаш.

-Ей, дрисльо малък! Какво си мислиш че правиш?

-Не се бъркай, майоре! И ти си част от плана, нали? От колко време знаеш, а?

-За какво говориш, малък наглец такъв?

-За това, че сме лабораторни плъхове. Никога не сме били, нито ще бъдем нещо друго. А вие, псета на армията, ни пазите да не избягаме от клетката. Ако все пак се случи или нещо се обърка, просто заличавате следите. Прав ли съм?

Ирник. Лайненце такова! От коя дупка изпълзя, по дяволите! Сега ще трябва да се разправя и с двама ви. А как само се надявах да дойда, да изколя малко извращения на евгениката и да се върна при сладката си Арлена. Ще ми оставите горчив вкус в устата. Дано поне си струва времето и усилията!