"Силни думи"

• - Обичаш ли ме?
• - Разбира се, скъпи.

       Джесика Парис погледна годеника си с онзи типичен за нея омайващ поглед, който караше всеки мъж да повярва на думите й. Вече във възрастта на завяхващата младост, тя имаше зад гърба си един провален брак и още двайсет по толкова разтрогнати връзки. В лицето на Кларънс, най-новото попълнение в списъка „бъдещи бивши", тя най-после бе открила сигурността, обичта и искреността, за които бе мечтала толкова време. Да, сега тя беше щастлива. Сама често се питаше с какво е заслужила това щастие и всичко покрай него. Не вярвяше, че то е напълно честно, като се сещаше за своето минало и тайните, които криеше. "Но", казваше си Джесика, "миналото си е минало. А аз живея в настоящето."

       Един ден, както обикновено, Джесика и Кларънс прекарваха следобеда си в прекрасната градина на имението „Лаура" в покрайнините на Лондон. Времето беше чудесно, а настроението на годениците бе още по-приповдигнато от обикновено. Кларънс се грижеше за любимите си цветя, а Джесика, кротко седнала на тревата до него, рисуваше поредния пейзаж-любимото й занимание.

        Денят мина спокойно, в приятни разговори и планове за бъдещето. Към седем часа бъдещото семейство Лордейл се прибра за вечеря. Кларънс, уморен след емоционалния ден и нелеката вечеря, реши да си легне по-рано тази вечер, но тъй като Джесика предпочете да прочете „Кратките разкази - нова популярна книга" от млада даровита писателка, се наложи сам да стопли леглото.

        Около единайсет часа нещо тропна в кухнята. Джесика отдаде този шум по- скоро на въображението си, но когато чу същото тропване за втори път, останалата сама във всекидневната жена значително се уплаши. Въпреки това събра кураж и отиде да провери кой е източникът на шума. С плахи, но все пак твърди стъпки, Джесика Парис стигна до кухнята, запали осветлението и се огледа внимателно...

         Първоначално нищо не привлече погледа й, но изведнъж сякаш някоя невидима ръка я насочи да огледа пода. Там, в един ъгъл близо до кухненската маса, г-ца Парис откри това, което бе смутило спокойното й четене. На земята пред краката й лежеше, или по-точно лежаха, две видимо еднакви кутийки, но тъй като бяха на съвсем малко разстояние една от друга, приличаха по-скоро на две счупени половини от една цяла кутия. На капаците и на двата предмета бе гравирано италианското „Te аmo", заедно с букет кърваво- червени рози над любовното излияние. Самите кутийки бяха бели, от някакъв странен материал, но много красиви и сякаш изваяни от ръката на вълшебник.

         Джесика ужасено погледна предметите на пода и още по- ужасена ги вдигна. Кутийките бяха леки, но все пак сякаш нещо изпълваше сърцевината им.

         Отвори първо едната. Върху розов памук блестеше 24-каратов златен пръстен с ослепителен диамант. Джесика изтръпна. Ръцете й се разтрепераха и от силното вълнение пръстенът се изтърколи на пода. Студена пот обливаше челото на Джесика, дори устните й, пресъхнали неимоверно, се разтрепераха. Едва събрала смелост да продължи, г-ца Парис отвори и другата кутийка...

          Очакваше нещо още по-ужасно, по-болезнено за себе си. Още с вдигането на капачето приятен мирис изпълни стаята. В малко стъклено шишенце, специално закрепено за дъното на втората кутия, имаше известно количество течност. От първия оглед на течността и от така характерния аромат човек би могъл да отсъди, че всъщност това е парфюм. И настина, върху шишенцето, със златисти букви острани бе изписано: "Парфюм Винсен Лоран".

         Джесика бе на прага на истерична криза. Искаше й се да извика, да повика Кларънс, съседите, дежурния полицай на квартала, който и да е, но просто да не бъде сама.За радост се съвзе навреме. Прецени ситуацията и разбра колко глупава би била постъпката й. Това бяха доказателства за нещо, което тя повече от всичко на света желаеше да скрие. Чоплейки с пръсти кутията, все още лежаща в дланта й, Джесика Парис усети, че нищо все още не е приключило....

         За външното дъно на предмета изкусно бе закрепен някакъв лист хартия. Пребледнялата жена внимателно отстрани бележката от нейното скривалище, обърна я към себе си и с ужас прочете няколкото реда, изпъстрени с красив и елегантен мъжки почерк: "Аз помня всичко за теб. А ти спомняш ли си ме?"....

         Сякаш чуваше гласа му, сякаш вечната насмешка по устните му пробягваше пред очите й. Този плътен глас,това загоряло лице, черната гъста коса, изпепеляващите кафеви очи, силните мъжки ръце, силните... Да, със сигурност той, той стоеше зад това ужасяващо послание, тази предупредителна закана, този ужас за душата й. Но защо го правеше? Какво целеше с действията си? Пари ли искаше? Или може би по-лошо... НЕЯ ли искаше???.....

         На другата сутрин кухненският прозорец стоеше все така отворен. Джесика бе забравила съвсем за него. Иначе щеше да се досети как нейният призрак от миналото й бе оставил своите „подаръци".

         Кларънс се събуди рано. Тази нощ не успя да спи добре. Липсваше му присъствието на годеницата му, която за първи път от месеци насам бе предпочела друго място в къщата, за да прекара нощта. Все още тъжен и отмалял, младият мъж се изкъпа, обръсна и облече. Мислейки как да изненада любимата си този ден, той изведнъж се замисли...

          Какво знаеше всъщност за Джесика Парис? Четеше в погледа й обич и привързаност, откриваше в поведението й искреност и постоянство, но всъщност сякаш всичко, което знаеше за нея, се ограничаваше до това. Тя никога не бе му разказвала  за миналото си, за своите роднини, приятели, семейство. Знаеше само, че преди много време е била временно в Италия. Оттам може би и дарбата й да върши чудеса в кухнята и страстта й в леглото. Наистина, Джесика Парис беше удивителна жена.

          Кларънс неволно се усмихна. Да, той много я обичаше. Много... И нямаше да му омръзне да й го повтаря и доказва. Не му пукаше за хорското мнение... Какво пък, той беше на 30, а тя на 42. Дванайсет години не бяха голяма разлика, поне не и за него, безумно влюбения Кларънс Лордейл.

          Изминалата нощ бе неописуемо тежка за Джесика. Тя мислеше единствено за двете кутийки и за посланието от невидимия злодей. И да, тя се страхуваше...

          След три месеца бурята, надвиснала над имението „Лаура" беше на път да се разсее. Предвидлива и хитра, г-ца Парис бе открила начин тайно да се среща с бившия си италиански любовник, който така неочаквано и гръмко пожела  да се вмъкне в сегашния й спокоен живот. При поредната им среща в малката барачка в градината, Джесика бе решена твърдо да прогони завинаги от живота си Винсен Лоран, мъжът, който знаеше твърде много за нейното нецветущо минало...

           Часът беше полунощ, Кларънс отдавна бе заспал под въздействие на сънотворното във вечерята му... както винаги се случваше при среща между бившите любовници.

            Джесика започна разговора в барачката така:

        - Скъпи мой Винсен, знаеш колко много те ценя и че никога няма да забравя за важната ти помощ.... тогава.

        - О, мила, та това беше за мен дори НЕОБХОДИМО. Как иначе по друг начин бих могъл да те имам само за мен?!

        - Да... - замислено се усмихна Парис.-  Виж, Винсен... Позволи ми да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен, но не по начина, за който толкова настояваш. Мога да ти осигуря много, каквото пожелаеш, но не мога да ти дам бъдещето си....

        - Скъпа Джес, не ме измъчвай! Напротив, можеш, можеш и стига самода го поискаш, всичко ще се уреди. Веднъж вече ти помогнах да се отървеш от... хм... бремето.... Мога пак да се намеся.

        - Не, не, за Бога, Винсен! Ти си луд! - извика ужасена Джесика. - Та аз обичам Кларънс, по дяволите!!!

        - Какво?! Какво казваш?! Какво чуват ушите ми?! - извика заплашително италианецът.

        - О, скъпи мой, не ме разбра правилно. Казах „обичам", а имах предвид, че "уважавам" Кларънс. Все пак той ми даде много неща, не само в материалния смисъл. Винаги се е грижил за мен и е бил изключително мил. За мен младият господин Лордейл е много скъп приятел.

        - „Приятел" казваш?.... Хм....

        - Да, да, ПРИЯТЕЛ и нищо друго. Моля те, Винсен, ако действително държиш толкова много на мен, моля те, пощади живота на Кларънс. Аз също желая да му го пощадя. Случаят с Роджър беше различен. Той беше отвратително животно, биеше ме, държеше се ужасно с мен. Но Кларънс... Не, той е РАЗЛИЧЕН!

        - Младокът твърде много е обзел мислите ти, Джес...ТВЪРДЕ много....

        - Не, не и в смисъла, който ти влагаш! Моля те, нека го пощадим!

        - Е, добре, Джесика Парис, официално ти заявявам, че косъм дори няма да падне от главицата на малкия Кларънс. Хе-хе.... - завърши с отвратителния си смях това обещание италианецът. - А сега ти казвам „chao, mio grande siniora!" До скоро!

         Успокоена, поне засега, г-ца Парис изпрати бившия си любовник и се върна в къщата.

          Много седмици минаха в привиден покой. Джесика съумяваше да бъде все същата с Кларънс, а същевременно говореше постоянно с Винсен и му доказваше колко го обича. При поредната им среща Джесика беше по-различна... Обичайните им разговори за любов, за Италия, за хубавите им общи спомени изведнъж се насочиха към настоящето. Джесика сподели колко тежко е напоследък ежедневието й, колко проблеми са взели превес над щастливите й мигове, дори сподели, че животът й с Кларънс е по-неприятен от когато и да е било. Споменаваше, че има промяна в решението й. Искаше да се отърве от Кларънс...

          Винсен, много зарадван от тази неочаквана развръзка, се усмихна непринудено.

       - О, любов моя, каква радостна вест! Чудесно, ще действаме! Само кажи кога... готов съм дори в момента...

       - Не, скъпи, не! Ще го отложим за след два-три дни... В момента Кларънс спи дълбоко... Съгласен ли си?

       - Разбира се, мила, разбира се! Както ти пожелаеш...

    Джесика се доближи домасичката в малката барачка...

        - Джес, Джес, толкова си красива! Казвал ли съм ти го скоро? О, аз съм най-големият щастливец, щом мога да те имам до себе си!

        - Толкова си романтичен, Винсен...

        - О, но ти си моето вдъхновение, Джес!Ти, ти и само ти!

    Джесика беше вече до масичката... Взе нещо от повърхността й, скри го внимателно зад гърба си и се усмихна...

        - Винсен, ти си толкова прекрасен!

        - Не повече от теб, любима! Но Джес, искам да те попитам нещо...

        - Кажи, слънце мое, ще ти отговоря искрено!...

         - Обичаш ли ме?

     Джесика Парис не отговори. Загадъчната й усмивка можеше да значи много... Но точно в този момент тя значеше едно-единствено... Тя каза само: "Разбира се, разбира се, обичам те!".... Смехът й отекна из малката барачка.... Винсен се беше строполил на земята. Някаква зловеща гримаса бе изписана на лицето на италианеца...

      Той беше мъртъв...

      На другия ден около обяд една кола бе приготвена за път. Чисто новият мерцедес на 22-годишния Лео Питърс беше ослепителна кола. Но още по-ослепителен бе нейният млад, богат и красив притежател, австралиец по произход. Г-н Питърс бе и още едно нещо, много важно нещо...

      Той бе съседът на бъдещото семейство Лордейл. Той бе и младият любовник на Джесика Парис, нейната поредна голяма любов, която от няколко месеца насам  бе превзела целия й вътрешен свят.

      В последния си разговор с вече мъртвия Винсен Джесика бе казала една истина... Кларънс Лордейл спеше дълбоко онази нощ... и така и не се събуди... Дозата сънотворно този път бе фатална.

      Новият живот на фаталната жена бе готов да се изживее, пътят й бе разчистен. Нямаше вече г-ца Джесика Парис, а Клод-Мари Илинойс... Ново име, ново бъдеще... Само миналото си остава същото....

       На тръгване, когато багажът беше на мястото си, а Клод-Мари бе седнала до шофьора, Лео, стиснал волана, я попита:

            - Скъпа, знам, че ще бъдем много щастливи. Животът ни ще се нареди идеално. Искам само да ми отговориш на този въпрос: Обичаш ли ме?

       Клод-Мари не се замисли дълго. Прекрасна усмивка озари лицето й при думите:

            - Обичам те, съкровище!Дори не знаеш колко много...