Онази сутрин те видях да влизаш. Видях те, да. Ти се материализира с едно много тихо Пук, за да не те чуя… Обаче аз чух. Събудих се и те видях да стоиш в празната ми синя стая… празна беше наистина. И мен ме нямаше там, ако човек може да се довери на онова, което виждах, макар очите ми изобщо да не бяха сини тогава… ако все пак избере човек да им се довери, то значи в стаята бяхте само ти и моите обувки… не съм материалист и не се олицетворявам с вещите си… особено пък с обувките… особено пък с разни сини обувки… значи и мен ме е нямало…
И така, ти вдигна брадичка, за да проследят ушите ти добре рикоширането на твоето собствено Пук в стените. Когато стените за рикоширане свършиха, ти послушно отвори уста, уж от учудване, за да може Пук да се прибере пак между ребрата ти. Ти се огледа из стаята… видях те как въртиш глава озадачено, понеже си мислеше, че в моята стая е претъпкано с разни механизми, машини, кутии, касети, апарати, бележници, епруветки и, разбира се, няколко неща, за които още никой не е измислил имена…
Обаче не. Там нямаше дори чайник. Тогава видях главата ти да се накланя на една страна и тогава ти реши да ми нарисуваш чайник на стената. Защото първото нещо, което ù трябва на моята иначе празна стая, е чайник, мислеше ти… да пия чай. Защото е задължително за такава като мен да пие чай, продължаваше да мислиш…
Когато нарисува чайника, такъв един мастиленосин и самотен беше той, висящ на стената, че ти реши да му измайсториш цял сервиз… гледах как по стената се редят чашки и чинийки, после там се появиха една мъничка захарница и каничка за мляко. Ти се отдръпна назад и разгледа, каквото бе излязло под пръстите ти. Сети се, че ще ми идваш на гости понякога, затова нарисува и една чиния със сладкиши, за всеки случай.
Спомни си, че бях ти казвала, че чаят се пие първо с хляб и масло и от страх да не се разочаровам от теб или от незнайния художник, както щях да си помисля аз, нарисува чинийка за масло, панерче с тъничко нарязан хляб и тостер, за да може, като пием чай, филийките да са току-що изпечени…
Така една част от моята стая вече не беше празна, а това накара останалите да се чувстват още по-унили, още по-далечни и чужди…
Усмихна се тъжно, като се сети как те бях питала какво ще бъде, когато тебе те няма край мен. Нарисува ми котка, с която да си играя, и тя бе една наистина дружелюбна котка, но беше толкова тъжна в моето синьо… Дожаля ти и ù нарисува кълбо прежда. Тогава котката ти се стори малко по-весела, обаче ти се стори и друго – че тая котка изглежда страшно неестествено насред синята стена. Все едно котка, която лети в небесата…
Не, на котето му трябва полянка, из която да тича. И тъй, ти нарисува няколко глухарчета, за да ми запушват ушите за чуждите приказки (да мога да измислям свои собствени), няколко маргаритки, за да вземам решения по-лесно, шипка и лайка в двата края, за да си правя чай от тях, един нарцис, защото… е, защото се сети за мене, докато опитваше да нарисуваш зюмбюл. Разгледа сътвореното и се засмя тихичко – цяла цветна градина високо в небето! Една котешка усмивка се появи на стената, обаче цветята бяха тъй омърлушени… реши, че са им нужни пеперуди и нарисува цял радостно пърхащ рояк. Котката се втурна да ги гони, ала всяко цвете бе затворило чашката си и шипковият храст изглеждаше готов да хапе и дере де каквото му попадне… За цветната градина нямаше нито лъч светлина. И тогава, тогава ти нарисува най-слънчевото слънце! То грееше тъй ярко, котката се смееше тъй гръмогласно, цветята бърбореха тъй радостно, че на чайника почти му се прииска да се премести там. Той обаче бе така нарисуван, че да знае що е семеен дълг и да държи на рода си повече от всичко, затова той продължи да виси все толкова достоен редом до каничката за мляко, без нищичко да спомене. Даже за да ти докаже, че нищо не ще го склони да напусне своята си стена, той ти намигна към следващата неизрисувана и ти прие предизвикателството мигом.
Там ти нарисува прозорец. Защото бе вече малко уморена от рисуването, а и синьото изморяваше очите ти. Тъкмо когато беше решила да си излезеш на пръсти, почувства снизходителния поглед на каничката за мляко да пълзи нагоре по гръбнака ти и точно когато той щеше да се шмугне доволно в косата ти, ти разтърси глава и нарисува бели перденца, нарисува им по една синя панделка да ги придържа по средата, усмихна се изтомена и точно когато вече отстъпваше назад, за да разгледаш нарисуваното, перденцата паднаха и заедно със своите сини панделки се свлякоха тъжно на пода – те нямаха корниз. Толкова високо трябваше да бъде нарисуван въпросният корниз, че ти дори не бе се сетила за него. Огледа се и като не видя стол, на който би могла да се качиш, за да нарисуваш корниза на правилното място, понечи да си скицираш набързо един.
Отдръпна се. Пак огледа стаята и цялата се натъжи, чак до лицето – стаята беше толкова малка, че не биваше в нея да има нищичко ненужно. А за какво е стол, на който не може да се седи, понеже някой е стъпвал върху него? Няма как после да се почисти – боята не е водоустойчива. “В това синьо човек нито може да се гмурка, нито да се къпе, нито да си изпере пролетната кожа, нито… нищо! За какво е синя боя, която да не е водоустойчива!?”, мислеше си.
- хей, усмихни се. - Чу да казва плахо една порцеланова чашка.
- засмей се. - Каза друга.
- помисли за нещо хубаво - прибави трета.
- подстрижи си косата. - Чу се отнякъде. Това беше тостерът, когото ти бе нарисувала черен и затова, поради липса на истински овце, той беше станал черната овца… пък той и без това си беше чудак по направа…
“да, бе” мислеше си ти през цялото време.
- Извикай в съзнанието си някаква мисъл, чиято честота, според твоите собствени наблюдения върху себе си, да предизвиква рязко покачване на нивото на ендорфините в организма ти. В няколко книги със сериозна дългогодишна репутация прочетох, че високото ниво на ендорфините в организма спомага за постигане на левитационно състояние на тялото, което, както се вижда в случая, е много необходимо, за постигане на поставената твърде висока цел. Ъм, буквално. - С това речта на чайника приключи.
- помисли за нещо хубаво. - Каза същата онази чашка от преди.
- а шоколад? - попита ти с надежда.
- шоколадът кара ли те да се радваш?
Ти само кимна, защото устата ти беше пълна със сладки. Затвори блажено очи, после рязко ги отвори широко – изведнъж ти беше станало някак странно леко. Всъщност, безтегловно. Озадачено погледна краката си, само за да ги видиш как се клатушкат на около метър над земята. След като откри, че изобщо не те е страх и въобще не ти се струва нередно да се носиш из въздуха, реши все пак да нарисуваш корниза. Стана хубав корниз, наистина. Ти закачи перденцата, върза панделките в средата на всяко от тях и при мисълта, че все някога ще трябва да спреш да се мотаеш безцелно в нищото, веднага тупна на пода.
Погледна четвъртата стена и там… там нарисува два паяка. И паяжина… и една мъничка миша дупка. През нея да влизат всичките ми настроения, всичките сенки… и ти. Имаше, разбира се, прозорец, но кой би избрал нормалния начин за влизане в синя стая, щом може да влезе през миша дупка? Не и ти. Пък и аз не. Тъкмо като излизам, да ставам мъничка-мъничка (10/6 от обичайния размер), та да не се пречкам много, а в синьото да съм съвсем оби…чайна…
Разгледа стаята, завъртя се на токове, които всъщност почти липсваха заради всичките завъртания, които бяха преживели… претърпели… Мигновено реши да оставиш останалите стени празни и после с Пук изчезнахте.
На следващия ден дойде на чай в моята претъпкана синя стая, в която от толкова сервизи, градини и прозорци, нямаше място за капчица вдъхновение или талант… нито пък за едно тихичко Пук… на тях им трябва ехо, а ехото не обитава претъпкани помещения…
През следващите дни ти се налагаше да гледаш гърба ми втренчено, докато се сетя да се обърна и да ти се усмихна, въпреки вътрешното съпротивление… понякога, разбира се, не се сещах, защото паяците и чайника също втренчваха сините си погледи в мен при всеки удобен случай и на гърба ми му трябваха няколко мига, да установи откъм коя стена идва втренчването и доколко то е синьо… чак тогава се обръщах.
А пък понеже нямаше място за капка талант вече в моето синьо… имаше място за литри чай от лайка. И за няколко панделки. И… за шест чаени лъжички мигновено удоволствие на ден. 10/6 от обичайната дажба – точно толкова, че да не ме убие…
© Алиса Todos los derechos reservados