Преследването

          Бясно препускайки по пътя, близо до реката се натъкнаха на изгорели трупове. Топлината по тях показваше, че скоро са били изгорени. Приличаше на изгорено от дракон – толкова силно бяха обгорели телата...

          Докато се чудеха защо драконът не е изял хората и конете им, видях сянка в облаците и препуснаха още по-бързо, защото драконът се завръщаше и имаше опасност  да реши, че иска и тях за храна.

          Драконът обаче ги бе забелязал и се спусна да ги гони.  Но те не за първи път бягаха от тези чудовища, имаха много опит и побързаха да се шмугнат в най-гъстата част на гората. Това бе най-лесният начин да ги изгуби. Защото бе твърде голям и крилата му не можеха да се движат между гъстите клони. Чудовището побесня. Избълва огън на няколко пъти и обгори част от гората. Малки животинки бягаха уплашено напуснали дома си, за да се спасят.

          Все пак, колкото и да беснееше, той ги изгуби.

          - Размина ни се на косъм. Но защо не отиде при плячката си, а хукна да гони нас? - Крум задъхано сподели тревогата си с другите.

          - Може би намирисва на магийка - засмя се Ники. - Но ще я видим таз работа.

          - Вижте, някакъв човек се крие в храстите. - Иван се отправи натам, откъдето бе дошъл шум и видя някакъв полуобгорял воин.

          Другите го последваха забързани и разтревожени.

          - Дайте му вода на човека, много е уплашен и обезводнен - намеси се Емо.

          Илия протегна своята манерка и му даде да отпие. Човекът дълго пи и само по очите му се разбираше колко е благодарен- още му бе трудно да говори. Толкова страх бе събрал. Ужасът още се четеше в погледа му. Но почваше да се съвзема. След като се напи, го обсипаха с въпроси:

          - Кой си ти, как се казваш?

          - Какво се случи?

          - Много ли хора загинаха?...

          - Аз съм Тервел.  Ние направихме отряд да защитаваме селяните от дракони и да ги предупреждаваме навреме да се крият, а също така и да ги преследваме, за да ги унищожим. Пътувахме през гората, когато на билото на планината отнякъде долетя драконът. Докато се усетим да се скрием, той почти погуби отряда. Останах аз и може би още няколко пръснати в гората, но повечето, уви, загинаха.

            - Твоето име се свързва с непокорните, борещи се с неправдата. - каза  Крум.

          - Така бе, но хората ми са мъртви. - процеди през зъби Тервел.

          - Да се махаме преди да реши да се завърне. - извика Иван.- Към града.

          По пътя натам пътуваха през гора. Където имаше голо поле, имаше останки от стари селища, унищожени.  Хора нямаше никъде, сякаш бяха изчезнали в нищото. Всичко тънеше в мрак и разруха. Теренът стана равнинен и пред тях се откри гледка към великолепния град. Градът бе огромен, намираше се в централното кралство.

          - Ще останем в покрайнините, за да не ни открият. Нека един отиде за ресурси и един за информация какво става, дали са виждали Борис. - каза Крум.

          Иван се зае с храната, а Ники отиде да потърси информация.

          Крепостта бе величествена с дворец в средата, Ники влезе в нея. Иван свали всички оръжия и брони, облече стари дрехи и отиде към пазара да купи храна. Върна се назад във времето в старите спомени, когато светът бе по-добър. Когато хората се обичаха, а не се презираха, когато нямаше убийства, а мир. Но всичко това бе променено след голямата война, оттогава само жестокости и убийства. Видя едно момиче, събиращо реколтата си, и тръгна към нея.

           - Здравей. - поздрави Иван.

          Тя го погледна учудено, не бе виждала човек да поздравява от години.

          - Здравейте, какво ще желаете? - отвърна му Вени. Тя бе с дълга кестенява коса, с прекрасни кафяво-зеленикави очи, с усмивка въпреки тежкото си положение. Иван не спираше да я гледа  в очите. От години не бе виждал плам в очите на другиго. Усети чувство, което почти бе забравил, чувство, неизпитвано от години. Чувството на любов. Тя също не сваляше поглед от него. Той и обясни какво му трябва. За месо трябваше да отидат до друго място и тръгнаха заедно, като той й плати другите ресурси. Тя се учуди, не бе виждала човек да плаща без да се пазари за цената, камо ли да оставя стоката, чак после да си я прибере. Той й изглеждаше някак различен, не бе точно като всички, които тя познаваше. Вървяха заедно и той започна да си тананика една стара мелодия. Тя не бе я чувала от години и запя. Той започна също да пее. Така и двамата се върнаха в старите времена. Взе каквото му трябваше, плати и се заговориха за миналите времена.

          - Животът преди бе спокоен, а сега едва оцеляваме. - каза натъжен Иван.

          - Всичко се промени след голямата война. - отвърна му Вени.

          - Оттогава само смърт и разруха. Дано нещата се променят. - продума Иван.

          - Няма да се променят от само себе си. Има хора, борещи се със злото, но са толкова малко. Наричат се „Синовете на вятъра”. Те се опитват да променят света, но са много малко, а злото е толкова много. - каза Вени със светнали очи.

          На Иван му стана топло на сърцето, че има хора, оценяващи това, което прави. Реши да не й казва, че е един от тях.

          - Но дори те самите са воини. И те убиват хора, нищо че са лоши. - каза Иван.

          - Ако това е начин доброто да се върне, си заслужава, според мен. - каза Вени.

          Разговорът им бе прекъснат от влезлия Петър. Той бе човек, събиращ от хората реколтата им и обичащ да има власт над всеки.

          - Вчера каза, че днес цялата реколта ще е тук. - изсъска Петър.

          - Сега ще ви я докарам. - разплакана каза Вени.

          Иван се бе прикрил така, че да не го виждат. Вени отиде, но не взе реколтата, а бащиния си меч. Засили се към Петър, но не го уцели, а рани двама от охраната му. Петър замахна да я удари, но мечът му бе спрян от вила за сено.

          - Не се меси, ако ти е мил животът! - изкрещя Петър.

          - Вече е късно, ти разплака момиче и ще си платиш! - отвърна му Иван тихо.

          Петър и охраната му бяха петима. Разрази се битка. След като видяха, че няма да победят, те избягаха.

          - Семейството ти би пострадало, ако ги намери. - каза разтревожен Иван.

          - Семейството ми не е тук, но не ми се говори. А ти откъде си се научил да се биеш така? - каза Вени.

          - Нали си говорехме за синовете на вятъра, е аз съм един от тях. - отвърна й Иван.

          - Може ли да се присъединя към вас, защото тук нямам дом, нямам семейство, нямам цел. - каза с умолителен поглед Вени.

          - Нямам против, но ще питаме и другите. - каза Иван.

          Тръгнаха към лагера, като се оглеждаха и криеха, за да не ги видят. Преминаха, без да ги забележат. Влязоха в лагера. Обясниха на другите какво е станало.

          - Може ли тя да дойде с нас? - попита Иван.

          - Жена - да дойде с нас? Да не си си загубил акъла случайно? В никакъв случай, те само проблеми създават и носят лош късмет. - каза Крум.

          - Не, не бива да я взимаме, просто ще съсипе всичко. Та тя е жена, те са некадърни. - поклащаше глава Емо.

          - Колкото повече, толкова по-силни. Аз нямам против. - каза Илия.

          Тогава се появи Ники, попита какво става и изказа мнението си:

          - Два гласа, срещу два гласа. Аз като най-мъдър ще определя. Понеже си купих кон, тя може да дойде, ако не ни пречи. - каза Ники с усмивка.

          - Ники, после ще съжаляваме, та тя е жена. Жената е под мъжа, дори в религията е казано. - каза сърдит Крум.

          - Религията не е всичко, тя ще дойде. Само едно условие - Иване, ще я подготвиш да стане воин като нас. Иначе и жените са хора. Религията, та тя докъде докара хората? Всички да се молят, докато ги убиват, вместо да отвърнат на удара, религията е власт, запомнете го от мен. - каза Ники.

          - Воини, приближаващи насам. - извика Илия.

          - Това са Петър и хората му. - каза Вени.   

          - Какво ще правим, те са поне петдесет човека. - каза Емо.

          - Това, което умеем най-добре, да препускаме с вятъра. - каза Ники с усмивка.

          Събраха багажа за секунди, дотолкова бяха привикнали да го правят. Яхнаха конете и препуснаха. Бяха обсипани със стрели. Една стрела щеше да убие Крум, но Вени я хвана.

          - Благодаря ти! - каза Крум с учудване.

          - Ники, накъде да поемем? - попита Иван.

          - Борис се е насочил към Долна крепост, натам отиваме и ние. - каза Ники.

          - Може да минем през Голдън Гард за по-бързо. - каза Иван.

          - Оттам живи не излизат? - извика им Емо, който яздеше отзад.

          - Те и мъртви не излизат, но, да, оттам е по-бързо, ще минем. - каза Ники.

          - Ние ще минем. - каза Вени.

          - Към Голдън Гард! - съобщи и на останалите Илия със своя мощен глас.

          Те се спогледаха, но какво да се прави - щом е решено - значи натам. Яздеха денем и нощем, за да не ги настигнат. Спряха за почивка.

          - Може ли да те попитам нещо? - каза Иван.

          - Разбира се. - отвърна му с усмивка тя.

          - Кои са родителите ти, защото си доста смела? - попита я Иван.

          - Баща ми бе градският лекар. След голямата война обаче, бе отвлечен заедно с майка ми. Мен и брат ми също отвлякоха, но един човек ни освободи. Той започна да ни обучава какви билки какво лекуват. Какви неща могат да се ядат, които хората не знаят. Научи ни как да се държим пред хора. Как понякога трябва да сведем глава пред неправдата, за да оцелеем. Този човек ни научи да четем и пишем. Научи ни да боравим с меч и лък. Брат ми отиде в една доброволска армия, да се бори със злото. Но една вечер всичко свърши. Бяхме в къщата, когато я обградиха хората на Константин, един от най-големите злодеи в региона. Като огледа положението, спасителят ми ми показа откъде да избягам, а той остана да се бие с тях, за да ме спаси. Бях на няколко километра и чувах как враговете му умират. После чух неговият вик и смеха на враговете му. Сърцето ми за миг спря. Побягнах колкото можах. Хванаха ме някакви търговци на роби, но хората на Константин ме изтърваха. Така бях продадена тук, на този Петър. Това е моята история. А твоята каква е? - каза Вени натъжена.

          - Съжалявам за всичко, което ти се е случило. Моята история не е хубава, но на кого ли е. Един ден се прибрахме и родителите ни ги нямаше. Чакахме ги няколко дни, но не се появиха. Оттогава започнахме да работим и да се обучаваме за воини. Работехме за пари колкото да оцеляваме. Един ден отидохме на среща с една приятелка на брат ми в една гостилница. Отидохме там, бе пълно с всякакви хора. Когато тя влезе, двама станаха. Започнаха да се заяждат с нея, че била обидила техен приятел. Тогава единият от тях извади меча и замахна. Брат ми успя да го бутне, но вторият я наръга. Тогава започна битка. Те бяха прекалено много, тогава Ники се намеси и успяхме да избягаме. Така решихме да направим нещо против неправдата и жестокостта. Нарекохме се „Синовете на вятъра”. Решихме да търсим любовтта и свободата и да ги върнем на хората. Ако не успеем да загинем в битка, не за рая и не за ада, а за любовта. Все още търся родителите си. И това сме ние сега - „Синовете на вятъра”. - разказа Иван. Очите на Вени се насълзиха при разказа му. Тя го прегърна.

          - Съжалявам за всичко, което ти се е случило. - каза Вени.

          - Няма за какво да съжаляваш. Има и още нещо, един от нашите ни предаде. - ядосваше се Иван.

          - Како е направил? - попита Вени.

          - Започна да мисли за власт и ни изостави, той е маг. - каза Иван. - С теб имаме да свършим нещо. Отиваме да те обучаваме как се борави с оръжия. - Иван взе всичките си оръжия, отдалечиха се от лагера. Извадиха всички оръжия.

          - Ти имаш само леки оръжия? - попита учудена Вени.

          - Обичам скоростта, не силата. Избери оръжие и започваме. Целта ти е да ме удариш с оръжието. - отвърна й Иван. Тя взе меча му, а той взе нож. Доста време тя го гледаше с недоразбиране. Атакува го, но мечът излетя, той й го бе избил от ръката с ножа си. Тя взе меча, той й обясни как да го държи, така че да не й го избиват. Продължиха опитите. След два часа мъки тя го удари.

          - Браво, сега сменяме оръжията. Вземаш ножа, а аз меча. - каза Иван.          Всички други не спяха, а ги наблюдаваха. Тя все не успяваше да го удари. Накрая реши и го замери с ножа, той успя да мръдне, но ножът го удари.

          - Това не е истина. Помните ли това като ситуация, но на нейно място бе той. Тези двамата са просто един за друг. Да мислят толкова еднакво. Имам чувството, че тя ще е по-полезна от нас дори. - каза Ники със светнали очи.

          - Мисля, че разбирам, наистина си е заслужавало да я вземем. - каза Крум доста учуден.

          - Много е добра като за пръв път. - каза Илия.

          На сутринта ги събудиха гарваните, грачещи до лагера. Те бяха усетили, че има храна и изяждаха остатъците от храната.

          - Гадни птици, махайте се. - крещеше Емо, гонейки ги с меча, като с това помогна да събуди всички.

          - Обясни ми само едно, защо крещиш като заклано прасе, гонейки птиците? - извика му Ники ядосан.

          - Изядоха ни остатъка от храната и ме събудиха. - отвърна му Емо.

          - А ти събуди всички и съобщи на всички наоколо къде се намираме. - каза Ники бесен.

          - Събираме лагера и тръгваме, тук вече не е безопасно. - извика Илия.

          Яхнаха конете и тръгнаха към Голдън Гард. По пътя не срещнаха нищо живо. Вечерта спряха за почивка в останките на един град. Иван хвана Вени за ръката и я поведе. Качиха се на един хълм. И той започна да й показва звездите и да й обяснява, че всяка от тях е пътеводител през нощта.

          - Те са нещото, което се не промени след войната. - каза Иван с усмивка.

          - Прав си, толкова са красиви. - отговори му Вени с усмивка.

          - Понякога се чудя какво ли е да си звезда. Красиви и също толкова недостижими. - каза Иван.

- Загадъчни и прекрасни. - отвърна Вени.

- Искам да ти кажа нещо. - продума Иван толкова тихо, че тя едва го чу.

Падна на колене и каза:

Не знам,

бедняка прост,

дали достоен съм за теб.

Обичта ми  силна е.

Искам да слея

моята съдба

с твоята душа.

Да изживея

живота си

и с теб да бъда

до сетния си час.

- Обичам те! - каза Иван.

          Няколко минути и двамата загубиха ума и дума. Просто се гледаха със светнали очи.

          - Обичам те! - каза Вени, прегърна го и се целунаха.

          Иван извади арбалета и две стрели, една специална и обикновена. Обясни й как се стреля, зареди го и й го даде. Тя се прицели в едно дърво и стреля. Счупи специалната стрела. Тези стрели  се чупеха твърде трудно, как бе успяла. На втория опит тя свали огромен гарван. Иван не можеше да повярва как е успяла след като гарванът не се виждаше. Стояха часове наред и си говореха. После се върнаха в лагера и легнаха да спят.

На сутринта продължиха пътя си. През целия ден вървяха в равнинна местност, а вечерта навлязоха в гората. Направиха лагер, ядоха и оставиха Иван на пост. Минаха няколко часа, когато чу шум. Тръгна натам, зад храстите видя армия от около сто човекозвяра. Те бяха ужасни създания, приличащи на вълк в главата, а на човек в тялото. Високи около метър, метър и половина. Боен народ, живеещ за битки, без значение на чия страна, за какво се бият, просто търсещи битки. Иван тръгна да се връща, но бе хванат за ръката. Посегна за  меча си, за да се защити, но се оказа, че е Вени, докосваща го с любов.

          - Не ме плаши. - прошепна й Иван.

          - Какво става? - попита го Вени.

          - Човекозверове, и то много. - отговори Иван.

          - Какви са тези създания? - попита Вени.

          - Боен народ, търсещ битки, без значение защо. Много опасен противник са. - каза Иван.

          - Да кажем и на другите. - каза Вени.

          Отидоха в лагера и обясниха какво са видели.

          - Човекозверовете не ходят и не живеят толкова високо в планината. Тук са по някаква задача. - каза Ники замислен.

          - Видяха ни, да изчезваме бързо! - извика Илия.

          Тръгнаха към Голден Гард. Препускаха с бясна скорост, но конете нямаше да издържат. Животните започнаха да се задъхват и скоростта им падна много.

          - Така ще ни хванат, трябва да измислим нещо. - каза Крум.

          - Един тръгва с конете в посока, различна от нашата, за да ги заблуди, като по този начин те ще си починат. Останалите продължаваме пеш. - предложи Ники.

          - Дори да го направим, те ще видят две следи и ще се усъмнят. - каза Емо.

          - Не и ако го направим в река. Защото конете ще излязат веднага, а ние ще продължим по реката и ще излезем на друго място. - обясни Вени.

          - Емо, тръгваш с конете, среща след два дни около Голден Гард. - каза Крум.

          Достигнаха реката, всички се хвърлиха, а Емо продължи с конете. Плуваха няколко километра и тогава излязоха на сушата. Достигнаха блатиста местност. Нямаше и помен от жива душа, освен комари.

          - Ако комарите не ни унищожат, ще е добре. - ядосано каза Ники.

          - Разказват, че в тези блата живее гущер. Затова няма хора наоколо. Другото което съм чувал е, че ако му пееш, те оставя. Но това са само легенди.- разказа Иван на Вени.

          - Спрете! - извика Крум.

          - Да продължим, връщане назад няма. Нещо ни дебне, но нищо не може да се направи. Бъдете нащрек и по-бързо, още малко и излизаме от това място.- каза Ники.  

          - Ааа, винаги има връщане назад. - каза Илия.

          Продължиха напред. Постоянно чуваха странни звуци и виждаха сенки в блатото, но те вървяха в индианска нишка все напред. Тогава чудовището се появи, погледна ги и отново изчезна в дълбините. Всички се впуснаха в луд бяг напред. То скочи, отвори уста и погълна Иван в нея. След това започна да оглежда останалите. Ники извади лъка си, зареди стрела и стреля. Чу се ужасен тътен, смесен с жалостен рев. След по-малко от секунда се чу втори по-ужасен и очите на чудовището угаснаха. Тогава всички разбраха какво се бе случило. Иван бе пробол чудовището два пъти в главата. Ники и Илия вдигнаха устата на мъртвото чудовище и отвътре излезе Иван.

          - Здравейте, кралю. - каза Ники и се поклони.

          - Ще видиш един крал. Това бе на косъм. Предвидих, че ако скоча във водата съм загубен, затова скочих вътре в устата му. - каза Иван.

          - Добре ли си? - попита го разтревожено Вени.

          - Да, като изключим миризмата. - отвърна й Иван.

          - Само не разбрах как умря? - попита Ники.

          - Пробих му мозъка. - отговори му Иван.

          - Как ли мисли сега? - каза Ники с усмивка.

          Продължиха, докато излязоха от езерото. Изминаха няколко километра. Стъмни се. Спряха и направиха лагер, защото всички бяха уморени. Чуха някакъв звук, лек тътен, съпроводен с мяукане на котка.

          - Отивам да видя какво става. - каза Ники.

          Тръгна по звука измина половин километър, заобиколи едни храсти и тогава го видя. Бе гущер като онзи в блатото, но по-малък. Той унищожаваше всичко по пътя си. Тогава се появи втори зад него. Той ги огледа, помисли и започна да им пее, като се надяваше легендите да са верни. Гущерите започнаха да правят движения, приличащи на танц  по мелодията, която пееше Ники. Другите започнаха да се притесняват и пратиха Илия да намери Ники. Останалите чуха конски тропот, скриха се зад храстите и видяха Емо да се появява с конете. Иван измяука.

          - А, вие сте тук. А къде са Ники и Илия? - каза Емо.

          - Проверяват нещо, което ми напомня, че много се забавиха. Отивам да им помогна. - каза Иван. И тръгна ги търси. Намери ги. Те се деряха в опит да пеят, но гущерите не ги нападаха. Тогава Иван реши да се включи в пеенето. След няколко секунди гущерите продължиха покрай езерото.

          - Конете и Емо пристигнаха. Да се връщаме в лагера. - каза Иван.

          Събраха се в лагера. Емо обясни как е излязал от реката, направил е полукръг, влязъл в реката изминал така около километър, излязъл на сушата, оставил конете да починат и тогава догонил групата.