Синя роза
Идваш! Усещам го!
Звъниш.
А аз стоя, хванала дръжката на вратата и не знам дали да отворя.
Страх ме е от теб.
Страх ме е да видя очите ти, молещи за прошка.
Страх ме да видя как от тях се стичат горчиви сълзи...
НЕ! Аз няма да се поддам.
Няма да позволя да ме нараниш още веднъж и след това да казваш: „Съжалявам!”.
Ти не си човек, а чудовище без сърце.
Лъжеш и мамиш без капка жал, и когато някой ти обърне гръб, ти нападаш като лешояд.
Виждаш ли? Аз не се поддадох.
Не ти отворих вратата, но дори така мен пак ме боли.
Пак нараняваш...
Дори една дума не излезе от съвършените ти устни... нито звук.
Тръгна си, а аз още стоях, хванала дръжката на вратата...
Когато вече се убедих, че си си тръгнал, аз отворих вратата, за да усетя останалия от теб аромат, дори за последен път.
Там... там, на прага, ми беше оставил букет със сини рози и бележка.
Защо? Защо продължаваше да правиш това...
Взех цветята и ги внесох във вече самотния ми дом.
Толкова красиви, но и толкова фалшиви, също като теб.
Сини рози...
Не истински, а изкуствени... Точно като теб.
Дали след време и аз щях да стана като тях... красива отвън и празна отвътре.
Взех бележката и зачетох мълчаливо.
„Идва ден, в който всеки един от нас разбира какво е да пропаднеш в тъмата на любовта...”
И ето... бях права...
Ще стана същата, празна отвътре кукла без сърце, точно като теб...
Дали след време ще можем, като две самотни кукли, да бъдем отново заедно... живееки рамо до рамо с болката и тъгата, бликаща от нашите очи...
© Десислава Димитрова Todos los derechos reservados
Поздравления за написаното!