Скици с молив и хартия

на Боряна Йосифова

            Ето тук, тук ще нарисувам един човек. Ще го направя светъл и добър, после ще му нарисувам очите, а накрая ще нарисувам краката, та да има с какво да стъпва на този свят. Не, този молив не ми харесва, ще взема по-мек - нали човека, който рисувам е с мек характер. Вижте плавните му линии, овалните форми на лицето, извития врат и тъмната коса. Да, с молив всичко става в бяло и черно, без да искаш с молив рисуваш всичките бели и черни черти от човешката душа. До първия човек ще нарисувам още един, за да не е самотен. Първият е много умислен, сякаш цял живот е чакал нещо да му се случи, а и още чака. Чака и седи тук- скициран на моя лист. Дано не си остане такъв, че листа ще избледнее, а с времето и ще пожълтее, та този, чакащият, съвсем ще се заличи.

            Вторият  е обърнал  гръб към първия. Май не са си добра компания, затова ще нарисувам и трети. Но преди това ще завърша втория, той горкият също изглежда така самотен като първия, но наместо примирение излъчва гняв. Сега довършвам стиснатите му юмруци, прибрани плътно към корема. Косата му е по-черна и от тази на първия, той самият като че ли изглежда по-тъмен. А очите му, ах, очите му... Те безмълвно гледат към неговия събрат, но въпреки това усните му не помръдват, сякаш са изгубили способността си да говорят. И все пак, те изглеждат сякаш всеки миг ще се отворят и през тях ще се излее всичкото негодувание и мъка събрана в черната им душа. Но тези устни не споделят самотата си, те са прекалено сърдити и свити, за да се отворят и изрекат...

            Между двамата е застанал третият. Той сякаш стана най-симпатичен, а може би не? Закрил лице с ръцете си, той е скрит в себе си, скрит от всичко външно, скрит дълбоко от себе си. Тялото му е свито и прегърбено, но не от някакъв физически недъг, а от душевен. Той може би е уплашен от гневния поглед на човека от едната му страна, а може би е разтроен от  безгрижните очи на човека от другата му. Което и да го е сломило така, то не му е оправдание за заетата позиция - на един скрит човек. Дали той ще се забележи от другиго, който погледне мойта скица веднъж? Надали!? Черният човек прекалено много изпъква на фона на другите двама. Може би всеки, който погледне скицата само веднъж, ще запомни единствено черния. Просто гневът е по-ярко чувство от страха или безразличието - не, не че е по-силно, просто хората повече го помнят.

            Защо ли - не зная...

Да, но моята скица не свършва до тук. Ей там, накрая на листа се вижда и още един човек. Той гледа отвисоко другите трима и подава разтворените си ръце към тях. Ръцете му са бели, незапълнени от черния молив, неопетнени от човешкия свят. Той сякаш идва от бъдещето. Да, той идва от там. Няма как да е иначе, прекалено е съвършен, за да е на този лист. И все пак е на листа с другите трима. Светъл, бял, изпълнен със състрадание и доблест, с ясно изразени черти и желание да помогне на себе си, като помогне и на другите.

Но дали това е истина или моливът ме лъже?