Пролетна утрин пропълзя в тъмното мазе със сноп светлина. Ангел размърда схванатото си тяло, изправи се бавно и разтърка очи. Слънчевите лъчи, които влизаха през счупения прозорец, бяха достатъчни, за да огледа най-после убежището си. Наистина беше мазе, или по-скоро приличаше на стара изба. В единия ъгъл бяха струпани няколко малки буренца, а рафтовете покрай стените бяха пълни с прашни бутилки. Ангел разгледа навсякъде и като не откри нищо полезно, тръгна към вратата. За негов късмет не беше заключена. Стълбите го изведоха в просторно помещение. През процепите на кепенците влизаше достатъчно светлина и Ангел прецени, че това може би е било кухня, защото в единия край имаше стара мивка. Мебели нямаше. Той продължи с изучаването на другите помещения. Съседното беше много по-голямо. На едната стена имаше голяма камина, а от двете ѝ страни потънали в прах се издигаха секции с множество рафтове. По стените личаха петна в различни форми, вероятно от картини или снимки, украсявали някога стаята. Ангел мина в следващото помещение, което според него е било кабинет. Под прозореца все още седеше масивно бюро, а всички стени наоколо бяха покрити със секции, долната част на които беше от шкафове, а рафтовете стигаха почти до тавана. И тук всичко беше потънало в пластове прах и паяжини. Следващото помещение беше вестибюл към входната врата. От дясно на нея се виеше стълбище към втория етаж. Ангел предпазливо провери стъпалата и като се убеди, че са достатъчно стабилни, тръгна нагоре. На този етаж имаше четири помещения. Три стаи и баня. Както и на долния, две от стаите бяха празни и прашни, но в последната мебелите стояха непокътнати. Легло, гардероб, скрин и два стола. Ангел не можа да повярва на късмета си. Беше намерил своето убежище. Той несъзнателно погледна към тавана и благодари наум. Прибра торбата си в гардероба и тръгна да изпробва късмета си в намирането на пари. Трябваше да си купи поне една свещ и да намери някакъв съд за вода.

     Ангел излезе предпазливо и внимателно огледа улицата. Няколкото къщи наоколо също изглеждаха необитаеми. Уличката беше малка с големи стари дървета от двете страни, единият ѝ край беше без изход, защото стигаше до висока каменна ограда, зад която се виждаха високи дървета. Ангел се зачуди какво ли има от другата страна, но реши да провери друг път. Сега беше време да си осигури някакви средства и той решително се отправи към набелязаните предишния ден цели. Пред една от сградите имаше градинка с пейки и повдигнати цветни алеи. Ангел реши, че мястото е подходящо, приседна на ъгъла, наведе глава и без да досажда, просто се остави на милостта на хората.

      Денят крачеше бавно и се наслаждаваше на пролетта, за разлика от хората, които минаваха покрай Ангел. Всички бързаха, потънали в мисли или в служебни разговори и сякаш никой не обръщаше внимание на красотата, която разцъфваше наоколо. На Ангел му домъчня за тях. Тези хора имаха всичко, но бяха слепи за истинските неща в живота. Няколко монети издрънчаха в кутията. Ангел кимна с глава, благодари и изведнъж, за първи път от много време, се почувства щастлив. Той нямаше нищо, но имаше време да преоткрие света, който беше забравил и да опита да намери живота, който беше изгубил.

     По обед градинката се напълни с хора. Излизаха от сградата и присядаха на пейките да похапнат, да изпият по кафе или просто да поговорят извънслужебно. Ангел ги оглеждаше с любопитство. Сега тези хора бяха различни. Смееха се, коментираха хубавото време. Някои от тях дори го забелязаха и пуснаха монети, като му се усмихваха съчувствено. Загледан в хората, Ангел на забеляза младеж с фотоапарат, който приклекна до него. Звукът от щракването на затвора отекна в главата на Ангел като гръм. Някаква неясна картина избухна в съзнанието му като далечен спомен. Ангел скочи уплашено и несъзнателно прикри лицето си с ръка.

      Младежът смутено го докосна по рамото.

     - Извинете ме! Не исках да ви притесня – каза той и пусна хартиена банкнота в кутията.

      Странно чувство на паника продължаваше да го гнети, но Ангел го потисна, махна с ръка и се усмихна.

     - Не, не, няма нищо. Просто този звук... – и той посочи към апарата. Напомни ми за нещо неприятно.

      Момчето посочи към мястото до Ангел.

     - Имате ли нещо против да поседна до вас и да си поговорим? Бих искал, ако мога да ви помогна с нещо.

       Ангел отново се усмихна, притеснено сключи ръце в скута си и се отмести леко встрани.

       - Не, нямам против, макар че не знам за какво бихме могли да разговаряме.

       Младежът протегна ръка да се представи.

      - Аз съм Боби. Занимавам се с фотография, обичам да обикалям улиците в търсене на интересни хора и случки.

        Ангел избърса ръката си в панталона и се здрависа.

       - Наричат ме Ангел. Скитник съм и също обичам да обикалям улиците, но в търсене на прехрана.

         Боби се засмя с глас.

         - Ето, виждате ли, вече имаме нещо общо. А защо казахте: „наричат ме Ангел”?

      Ангел се прокашля. Не беше свикнал да получава такова персонално внимание и се почувства леко неудобно, но какво пък, отдавна никой не се беше интересувал от него, а и едва ли щеше да срещне отново младежа, така че накратко му разказа историята си. Е, поне това, което знаеше.

         Боби изслуша разказа със затаен дъх.

         - Историята ти е направо невероятна – каза той приповдигнато, без да съзнава, че мина на ти – не мога да си представя какво бих правил аз, ако ми се случи нещо подобно. Сигурно е доста страховито да не знаеш кой си?

        - В началото беше кошмар – каза Ангел примирено – но постепенно се свиква. Когато осъзнах, че нищо не мога да направя, просто реших да продължа напред. Дойдох тук и се надявам все някак да се оправя.

         Боби стисна дружески рамото му.

         - Ти си силен човек. Излъчваш странна смесица от страх и решителност. Аз и затова си позволих да те снимам. От ъгъла, от който те видях, със замечтания поглед, леко прегърбеното тяло и металната кутия пред теб, сякаш нещо ми проговори.

       Боби натисна един бутон на апарата и обърна екрана му към Ангел. Той погледна снимката и отново онова странно, непонятно чувство за нещо познато го жегна под лъжичката.

         - Хубава снимка – каза той, а гърлото му беше пресъхнало.

       Дългите следобедни сенки се простряха върху градинката. Ангел взе кутията си и протегна отривисто ръка.

      - Трябва да тръгвам. Благодаря, че отделихте от времето си, за да поговорите с един скитник.

        После рязко се обърна и забърза към убежището си.

        Боби хукна след него.

       - Почакай! Аз работя за себе си и разполагам с времето си, и наистина бих искал да ти помогна – той подаде на Ангел малко картонче – това е адресът на ателието ми. Потърси ме, ако имаш нужда от нещо или пък просто да поговорим.

         Ангел пусна картончето в кутията, още веднъж благодари и забърза по улицата.

      Боби остана загледан след него, докато не го изгуби от поглед. Имаше нещо много интересно в този човек. Инстинктът на „търсач“ му подсказваше, че от този скитник ще излезе невероятна история. Боби се надяваше да го срещне отново, защото вече знаеше как да му помогне.

          Пролетната вечер се спускаше бавно над големия град. Улиците постепенно опустяваха. Ангел се запъти към църквата. Изпитваше нужда да влезе отново в нея, а и от там можеше да си купи свещ. Дали хубавото време беше предразположило хората да бъдат щедри, или просто бе имал късмет, но в кутията имаше достатъчно пари и за хляб, и още нещо за храна.  До една кофа намери голяма туба за вода, измия я старателно на градската чешма и я напълни. Вървеше към старата къща с усещането за добре свършена работа и се надяваше късметът да продължава да е с него.

Следва продължение...