Скитникът арменец 48

       Когато ви разказвах за  Вакарелската махала Пановци, споменах за родна земя, за бащина къща и т.н. Това ми напомни за едно друго пътуване, за което ще ви разкажа днес.

“Вълшебният свят на Ориента”, туристическо направление на туристическата компания “Бохемия”, една фантастична  петдневна екскурзия до Истанбул.

Град на два континента и три морета, град-приказка, столица на три империи. Първото му име е Византион, после Константинопол, Цариград и накрая Истанбул. Ние, арменците го наричаме Болис, което идва както се досещате,  от окончанието на Константинополис. Но за нас този град няма друго име. Всички и винаги го наричаме Болис, а жителите му “болсеци”. 

Едва ли има българин да не е ходил в Цариград, всички туроператори бълват ежедневно, 3,4, или 5 дневни екскурзии до Истанбул. Пътува се с комфортни автобуси с климатици, и кафе, кола и бутилки вода на борда. Аз съм ходил на 3 такива екскурзии с “Бохемия”, и винаги съм бил доволен, както от пътуването така и от настаняването-хотел и храна. И ако имате голям късмет, местен гид ще ви се падне чаровната и супер компетентна Селим, туркиня от България. Два пъти попаднах на нея и се считам за голям късметлия. Много компетентна историчка и чаровен и интересен разказвач. Оказа се икономист по образование, което както се казва “ме хвърли в тъча”! За красотата и женския й чар няма да  говоря, защото някой ще ме помисли за “дърт сваляч”, а аз просто съм голям любител на красотата във всичките й видове - хора, море, планини. Въобще природа и човешки отношения. Не искам да кажа, че съм безразличен към женската красота и привлекателност, не,  категорично не подминавам красивото, чаровното в нежния пол. Както споменах по-горе, всичко красиво привлича окото ми.

Мнозина от вас, даже да не са пътували до Истамбул, познават този приказен град от стотиците турски сериали, които ежедневно гледате по българските тв канали.

Обикновено, “Бохемия” ползва хотели които се намират в квартал “Лалели”, който макар и не елитен, се намира близо до историческия център на града, близо до “ Синята джамия” и до “Капалъ чаршъ”, любим пазар  за почти  всички  туристи от България. С трамвая, само след 3-4 спирки сте при  единствената джамия  с 6-те минарета. Султана поръчал на архитекта да построи “алтън джамиси”, т.е златна джамия. Но хитрецът архитект не можейки да намери толкова много злато, построил джамия с 6 минарета, правейки се на “Ибрям башия”, защото на турски АЛТЪ е числото 6. Разлика само една буква.

Една спирка преди този великолепен архитектурен шедьовър се намира “покритият пазар”- Капалъ чаршъ. В него е без проблем да се загубите така, че никога да не намерите вратата  през  която сте влезли. Да бъдете обрани от виртуозните джебчии, също не е проблем. Много са и са факири в занаята. Внимавайте! Между търговците на накити, също има големи мошеници, продават ви златни бижута за 18 или 14 карата злато, а после се оказва, че не са повече от 8-9 карата, което си е чиста проба мошеничество. 

Имайки пред вид, че много от вас са ходили в Истанбул и то не веднъж, няма да ви разказвам за всеизвестните забележителности на града. Искам да ви доставя удоволствието на научите нещо друго, нещо различно и неочаквано. Дано успея.

Беше при второто ми посещение в Цариград. Сутринта групата щеше да посети двореца “Долма Бахче”, където бях вече ходил и реших да използвам времето за индивидуална разходка и да намеря прочутия магазин на “Хаджия Бекир”, прочутия производител на източни сладости- баклави разни и фантастичен локум. 

Тръгнах от хотела към булеварда по който върви трамвая. От двете страни на тези улици е пълно с магазини  за всякакви стоки, главно за туристите. Дрехи, обувки, козметика, сувенири, декоративни елементи т. н. Океан от долнокачествени и стоки  средно качество. Пазарлъка е абсолютно задължителен. Цената трябва да падне поне с 40-50%. Така е и с кожените облекла с които турците търгуват много успешно. 

Спускайки се надолу по баира, към трамвайната спирка, от дясно виждам една огромна каменна порта със свод. По всичко личи, че е нещо много старо. Камъните грубо дялани и  малко недодялани, приличат на порта на старинна крепост. Събуди се моето любопитство и реших да надзърна какво има зад тези дебели каменни зидове.

Спомняте ли си един от първите и най-интересни турски сериали, давани през първата половина на 90-те години  “1001 нощ “ с Бергюзар Корел и Халит Ергенч.  Един от героите беше един старец,  богат търговец и производител на кожени облекла- Бурхан бей, роля изпълнявана прекрасно от актьора Метин Чекмез. 

Бурхан бей имаше магазин в един пасаж, в центъра на който на миндерлъци седяха хора пиеха чай или кафе, а Бурхан бей често играеше табла там,  на тези миндерлъци. В магазина обикновено стоеше синът му. 

Точно на това място попаднах случайно. Оказа се,  че това е много стар хан - “ТАШ ХАН”- Каменен хан, където са нощували керваните. Оборите за камилите и конете на долния етаж, бяха станали магазини, а стаичките на втория етаж, където са нощували керванджиите бяха също магазинчета. В средата миндерлъците от сериала си бяха на мястото, павилиончето на кафеджията Али, също беше там, абсолютно идентично, както в филма. А на прозорчетата на павилиончето  бяха наредени портретите на актьорите- главни герои  от сериала. Изненадата беше огромна, като имате предвид, че обожавах играта на този старец с характер и леко изкривена уста. Всичко около мен беше 100% автентично със сериала. Седнах, поръчах си кафе или чай, не помня и помолих кафеджията Али, да ми разкаже за снимането на сериала. Изложените на стъклото портрети на актьорите бяха с автографи дадени на Али по време на снимките. Трудно ми е да предам вълнението си, че седях на мястото на Бурхан бей и разговарях с кафеджията Али, който се оказа кюрд. На следващия ден заведох там и едно много симпатично семейство от Свищов, с които се бях сприятелил по време на пътуването. Там ги почерпих с кафе. Те също бяха гледали сериала и бяха очаровани от възможността  да седнат на тези миндерлъци с чашка горещо кафе в ръка. Удоволствието изпитано тук в “Таш хан” беше много по-голямо, от посещението и на най-известната джамия. 15 години по-късно, отново потърсих това място, но за жалост беше разрушено. Нямаше и следа от  “Таш хан”.

Разходка  с корабче по Босфора, обяд или вечеря е някое уютно ресторантче на брега на “Златния рог” с лакерда в менюто. Знаете ли какво е ЛАКЕРДА”. Ще ви кажа.

Когато бях дете, в Черно море имаше една голяма риба наречена ТОРУК. Това е много голяма риба от паламудовите. Навремето, в София  се продаваше в пресен вид, а солен се казваше ЛАКЕРДА. Моят дядо беше голям специалист на лакердата. Всяка година я правеше и аз я обожавах. С индустриализацията и развитието на химическата промишленост, Турука изчезна от българската акватория на Черно море. И аз се простих с ЛАКЕРДАТА. През 1972 година бях в Истанбул и купих лакерда и донесох. Брат ми и приятелите му, родени след 1947 год. Полудяха от удоволствие когато опитаха солената риба турук, наречена Лакерда.

Когато избирам ресторант в Цариград, преди да вляза задавам въпрос “Имате ли лакерда”. Ако нямат, отивам при следващия. Нали знаете, на “Златния рог”, ресторантите са един до друг, и пред всеки стои някой който ви кани да влезете в техния. Спирам, питам дали имат лакерда и тогава, влизам или отивам при следващия. Между впрочем и там, вече  не се намира лесно лакерда, а и цената й стана астрономическа.

Ял съм и гръцка лакерда, но не е същото. Турската е с изключително нежно месо, бледо розово на цвят, леко солено, а не устните ви да се надуят от сол, топи се в устата. Няма нужда да дъвчете, просто я сложете на върха на езика си и изчакайте минута. Опитали веднъж тази божествено вкусна риба, никога няма да я забравите.

Когато сте в Истанбул, не пропускайте да се разходите до Принцовите острови. 

Принцовите острови са архипелаг в Мраморно море. Девет острова и две скали. Най-големият е Буйук ада- Големия остров. Това е нещо като вилна зона на Истанбул. Движението на моторни превозни средства е строго забранен. Още като слезете на пристанището, даже да сте хремав, няма начин обонянието ви да не усети  “аромата” на конските изпражнения, от десетките файтони които чакат на площада пред пристанището за да ви разходят из Буюк ада. Островът е като изложба на красиви, по-красиви, и още по-красиви вили. Има цели дворци. Ако си спомняте сериала “Песен на сърцето”, където домашната прислужничка стана телевизионна звезда, там действието се развиваше именно на този остров. На острова има и гръцка православна църква.

Вторият по големина остров е КЪНАЛЪ, наричан още арменския остров. Богати арменски семейства имат там вили, където ходят на почивка през летните месеци. Мисля, че има и такива които живеят там целогодишно. Артур, мой приятел и партньор по бридж ми е разказвал за този остров. Семейството им имали там вила. По негови думи, семейството на съпругата му, също имали вила на остров Къналъ, но каза: “ Ние не сме се познавали, защото тя е от много богато семейство, и вилата им е била  в съвсем друг квартал, макар и на същия остров.

През 2020 година за втори път посетих Принцовите острови. Когато корабчето спря на пристана на Къналъ, при нас се качиха група от около 15-20 жени, които отиваха на разходка на Буюк ада. Чух, че говореха на арменски и ги заговорих. Стана им интересно, когато разбраха, че съм от София. А една от тях,  каза, че имали две къщи в София, някъде зад резиденцията на турския посланик, прочутата къща на булевард  “Цар Освободител”. Напуснали България  след 1944 год. и са изоставили къщите.  Навярно някой партизанин от отряда Чавдар се е възползвал от изоставените къщи.

Сега ще направим едно друго пътешествие, много по-интересно за мен. Ще отидем до един град  в европейската част на Турция, на брега на Мраморно  море, на 135 км. от Истанбул.  Този град днес се казва Текирдаг, но се произнася Текирдах. Старото му име е Родосто. Така се е казвал градът до 1919 година, когато е бил гръцки. Именно през въпросната 1919 година, Гърция губи войната с Турция, губи и град Родосто. Турците го преименуват на Текирдаг.

Градът съществува още през Архаичната епоха, когато е основан. (9-ти век преди Христа). Първото му име е Бизанте, и древните автори, като Ксенофонт, пишат, че градът е принадлежал на тракийския цар  Севт 2-ри.  Мимоходом ще ви напомня, че Севтополис, столицата на друг тракийски цар Севт 3-ти се намира на дъното на язовир Копринка, край Казанлък.

Планината която обгражда  залива на Родосто от север ( днешната планина Текир даг- сивата планина) е прочутата Свещена планина на Траките. 

По-късно Бизанте е преименуван на Родосто, и още по-популярното Редестос, а турците му дават името на близката планина ТЕКИРДАГ.

  Съдбата на този град е свързана с българите. Знам, звучи странно, но е факт.

През 813 година Родосто е превзет и разграбен от българският Хан Крум, а през 1206 година същото прави и българският цар Калоян. През 1912 година, отново българската армия превзема града, по време на Балканската война. Тук идва лично българския цар Фердинанд и иска градът да бъде българско пристанище на Мраморно море. Но Русия се противопоставя, защото счита Текирдаг за неделима част от Истанбул. А руската имперска политика счита, че рано или късно Истанбул ще бъде руски.

Един любопитен факт, през 1912 година в града няма хотел, и българският цар Фердинанд отсяда в едно арменско семейство- Агопович, най- изтъкнатото арменско семейство в града, което след това се преселва в България.

По време на гръцкия период на Родосто, градът е многонационален от етническа гледна точка. Тук живеят гърци, турци, арменци, евреи.  В града са живяли и погърчени българи. Тук се заселват и не малко унгарци, когато през 1720 година тук  идва да живее в изгнание унгарският патриот Ференц Ракоци. Неговата къща( бившите собственици са арменци), на крайбрежната улица сега е музей на Ракоци. 

След 1919 година, градът напускат всички християни. Днес няма никаква следа нито от гърци, нито от арменци. Не малка част от арменците бягат и се заселват в България. Аз съм потомък на тези арменци, майка ми е родена в Родосто. Семействата на дядо ми и на баба ми са живяли в този град неизвестно от кога, но със сигурност доста поколения. Арменци от Текирдаг може да срещнете и в Пловдив, София, Варна, Хасково, Бургас, Сливен и Стара Загора, и из цяла България.

По време на екскурзията ни до Истанбул, със съпругата ми и една наша приятелка също с  текирдагски корени решихме да отидем да видим градът на нашите предци.

Таксито ни закара до централната автогара на Истанбул, огромно двуетажно съоръжение, от където всеки час тръгват стотици автобуси  по всички направления на Турция, а може би има и международни дестинации.

Купихме си билети, настанихме се в комфортния автобус и тръгнахме към града за който бях слушал през целия си живот, от майка ми и нейните родители, от роднини и техни приятели “родостоци” или “текирдахци” както арменците от този град наричат себе си.

Кондукторът на автобуса,  млад, симпатичен младеж, след като провери билетите ни, ни предложи чай или кафе-безплатно. Чувайки, че говорим български и той ни заговори на български. Оказа се родом от България, дошъл в Турция 13-14 годишен. Явно му правеше голямо удоволствие да говори български и през цялото свободно време стоеше при нас и разговаряхме. Живееше в Турция, неговата страна, но годините прекарани в България му бяха много скъпи, България беше неговата Родина и той страдаше по нея. Беше очевадно. Мога да го разбера отлично, същото чувство съм изпитвал и аз, даже по време на 10 дневното си пътуване из Армения. Колкото и странно да звучи за някои, много повече се вълнувах ходейки по улиците на Текирдаг, родният град на майка ми, отколкото по улиците на Ереван.

По тези улици е вървяла майка ми като дете,  тук някъде в старата част на града е била ковачницата на дядо ми. Изумителната мелница за кафе, която притежавам е изработена от дядо тук, тук в Текирдаг. От тук са тръгнали за България изоставяйки дом, покъщнина, спомени, зарязвайки поколения живот в този красив, уютен град на брега на Мраморно море. 

Старата чаршия със схлупените малки  дюкянчетата, старите  огромни брястове  по улиците,  чешмичката на ъгъла, всичко това е било ежедневието на майка ми,  на дядо ми, чиято ковачница е била тук, на старата чаршия. Тук е било училището на вуйчо и мама, което се е наложило да зареже още като невръстно дете, за да стане чирак при една шивачка, да работи за да изхранва болната си майка, когато дядо е бил заточен в Анадола, а вуйчо е дезертирал от армията, когато са обезоръжили войниците-арменци, за да ги ликвидират.

Никога не бях стъпвал по тази земя, никога не бях виждал красотата на крайбрежната улица, където са най-хубавите, най-богатите къщи на града, но всичко ми беше толкова близко, толкова силно ме вълнуваше, сякаш се разхождах в родния си град, по родната улица. Изпитвах почти същото чувство,  каквото изпитвам  когато се завръщам в София след дълго отсъствие, крачейки по  родната  ми улица  “Братя Миладинови”, разхождайки се по Пиротска и  на пазара, сега наричан “Женски”.

Склоновете на “ Сивата планина” започват от самия бряг на морето. Градът е построен амфитеатрално, и донякъде напомня Велико Търново.  

От крайбрежната улица нагоре към центъра на града води двупосочно много широко стълбище с озеленяване по средата. От двете страни са разположени кафенета, където пенсионери си пият кафето и хвърлят заровете на таблите, или играят домино. Веднага си представих, как и аз може би щях да съм тук в едно от тези кафенета, да си пия кайвето и хвърлям заровете. Но…. Всичко това не се е случило и никога няма д се случи, защото на света съществуват едни алчни, безскруполни, жестоки, продажни, кръвожадни  чудовища наречени “политици”.     Не мога да ги нарека “хора”,  защото това са същества без срам и свян, без морал, за които няма нищо свято освен жажда за власт, която им е нужна за да пълнят кесията си за сметка на честните и трудолюбиви хора, които с пот на челото се борят за Насъщния, трудейки се ежедневно, от сутрин до вечер.

Когато изкачите това стълбище, пред вас се намира красивата сграда на Кметството. Тръгваме на ляво към центъра на Текирдаг. Старата чаршия никак не е далече. Веднага ще я познаете. Напомня квартал “Капана “ в Пловдив.

Сред новите, добре подържани дву и триетажни сгради, ще видите стари, почерняли от времето къщи с изтърбушени врати и прозорци. Дървени къщи, двуетажни с еркери и балкони, с дворове отзад, където не се чува нито детски смях, нито шепот на влюбени млади хора. Няма и мухабети под асмата. Това са изоставени арменски къщи, които по някакви “закони” не се стопанисват, не се събарят, и които са мъртви завинаги. Попитах, чии са тези къщи. Отговорът беше: “собствениците са заминали за чужбина и са изоставили имота си.” Излишно е да ги питам, аджаба защо са си зарязали имота, родния дом, семейното огнище. Отговор няма да получа.

Навремето, по склоновете на планината е имало много лозя, ниви и чифлици. Сега голяма част от тях, са застроени с двуетажни еднофамилни къщи, с подобна архитектура, боядисани в красиви, ярки  цветове и прекрасно се сливат с красотата на крайбрежният булевард.

Младежът от автобуса, ни препоръча ресторант на крайбрежния булевард, където да обядваме с прочутите текирдагски кебапчета. Те са много по-малки от българските и в една порция има най-малко десетина. Много вкусни, с подчертан вкус на чесън и кимион. Сочни и много апетитни, особено ако се поливат с най-хубавата турска анасонлийка- “текирдагско ракъ”. - мастика. В Турция друго почти не се пие, виждали сте го по сериалите, които заливат българските ТВ канали.

В Текирдаг имало две арменски махали, две арменски църкви и две училища. "Сурп Такавор" (свети крал) е била на по-заможните арменци.  Този квартал е бил близо до морето и включвало в себе си и част от крайбрежната улица. Спокойно можем да я наречем и крайбрежен булевард, защото е широка, с хубави къщи и магазини. С ресторанти и кафе-сладкарници. Такива има и на самия бряг на морето. 

Вторият квартал с преобладаващо  арменско население  се е казвал “Сурп Хач” (свети кръст), където живеела средната класа занаятчии, дребни търговци, земеделци и други. Тук е била и родната къща на моята майка. Още 8 годишна, тя започва да работи при най-добрата шивачка в града, в долния квартал “Сурп Такавор” и всяка сутрин от горната махала, се спуска почти до крайбрежната улица където живее и работи майсторката.

Любимо място за разходка на Текирдагчани е морската градина със своите красиви цветни лехи, прекрасни алеи за разхождащите се, с дървени статуи, подарък от  унгарската държава  от благодарност към града приютил техния национален герой княз Ференц Ракоци, за чийто музей вече споменах. 

      В Текирдаг се намира и единственият паметник на Първия президент на Турската република, “бащата на Турция”, Кемал Ататюрк. Преди да оглави новосъздадената от  “Младотурската партия” турска република, генерал Мустафа Кемал  е бил  военно аташе в София. Тук той залюбва дъщерята на известения български генерал, Стилиян Ковачев бивш военен министър. Родителите й не благославят тази връзка и разделят влюбените, затова, че  той е турчин. 

След смъртта на Ататюрк през 1938 година, сред вещите му намират снимка на младата българка, която той не забравя до края на живота си.

Цял един ден прекарахме в този красив морски град, разхождах се по улиците по които е вървяла моята майка, отивайки на работа, спирах се и дълго гледах тези къщи черни от дъждове, ветрове и бури, стоящи вече сто години като свидетели на нещастието на хора абсолютно невинни, които са били принудени да изоставят дом и бащино огнище за да спасят живота си. Добри, работливи,  честни, мирни хора, които имали само една вина, че са християни. Къде беше Господи? Не виждаше ли, че са жертва на Вярата си в Теб, защо не ги защити, защо не им помогна да не станат “изгнаници клети”. Един обикновен човек, един беден поет ги обичаше повече и ги увековечи с неповторимата си елегия, а ти? 

Ти стоеше и гледаше от страни. Не чуваше ни молитвите им, ни воплите и виковете за помощ, къде беше ти “всемогъщи” , “милостиви” и “добър” за какъвто те имаха, имат и навярно ще продължат да те имат, независимо, че и днес наблюдаваш безучастно жестоката съдба на тези хора, които първи на света те избраха за свой Бог, които първи издигнаха олтари и необикновени храмове в които да възпяват Твоята слава. Днес  отново,  ти гледаш безучастно как враговете им оскверняват и рушат храмовете,  които  те, арменците издигнаха в твоя чест, почти в зората на Човечеството още през 4-ти век.

Някои ще кажат, че богохулствам. Нека докажат, че не съм прав и аз на колене ще моля за прошка. 

      Днес заради Него отново стотици хиляди изоставят бащин дом и домашно огнище, напускат своя  вековен дом на име Карабах и тръгват по света немили недраги, “отломки нищожни, от винаги храбър Народ, но вечно Мъченик”!