7.
Така мина месец...
В нашия вход си създадохме нещо като база. На първия етаж установихме постоянен пост. Нападения засега нямаше, но при експедициите за търсене на храна и необходими за живота неща, виждахме разбити и ограбени магазини, жилищни сгради зееха с кухи врати и прозорци, пожари избухваха ту тук, ту там...
Така една вечер изгоря циганската махала. И циганите се преселиха в напуснатите от собствениците панелни блокове до сами квартала им. От там тръгваха нощните им набези. Но нас заобикаляха. Едно, че не бяхме близо и на удобно място, второ...
Второ – някъде на осмия или деветия ден след катастрофата, класният и чичо Денчо се върнаха, натоварили пазарната количка с кашони и странни металически кутии. Когато ги отвориха – ахнахме...
Два автомата, четири бойни карабини – с къси цеви, удобни за носене, девет пистолета – при това, както ми обясни бай Денчо, унгарски АП, някога специални, не за всеки... И кутии с патрони за всички тия смъртоносни уреди...
Класният сложи внимател ...