Съвсем в края на лятото, когато сладостта му остава по устните, в очите и в медените спомени, е време да ви почерпя с моето току-що забъркано
Сладко от смокини
Жената беше седнала зад другите, съвсем в дъното на малкото квартално пазарче. Изглеждаше така, сякаш другите, по-оправни и нахални баби са я изтикали на опашката, а тя - сгърбена и слабичка, сякаш едва крепи душата си - не е могла да ги пребори.
В този горещ следобед нямах никакво намерение да се отбивам където и да било, намерението ми беше да се гмурна право в прохладната свежест на малкия си апартамент. Даже не знам как се озовах сред крякащата и
пърхаща пазарна суматоха, заобиколена от напористи продавачки на "домашна продукция екстра качество".
Взирах се в щайгите и бохчите така, сякаш очаквах в тях да намеря отговор защо съм тук насред тая зверска жега, когато я съзрях. Отдалече нямаше как да съм видяла бездънната тъга, спотаена в очите й, но тя беше осезаема като аура, която обгръщаше жената по същия начин, по който я обгръщаше овехтялата й черна рокля.
- Какво продаваш, бабо - се чух да питам, докато я наблюдавах как предпазливо ме поглежда. Сякаш се боеше, че ще я нараня или най-малкото - ще й открадна стоката.
- Смокини, момиче - отвърна, повдигайки леко капака на голямата пластмасова кофа до себе си. - От моя двор са, тази сутрин са брани.
Погледнах - изглеждаха прекрасно. Бяха едни от най-любимите ми плодове, особено тези, едрите, с лилави оттенъци и капчици сладост, избили по мъхестите им челца.
Попитах за цената и понеже ми се стори твърде ниска, попитах отново. Нямаше грешка - лев и петдесет. Ама, че работа, помислих си, тъкмо миналата седмица се върнах от морето, където цените - разбираемо - бяха много по-високи, но все пак за такава стока тази цена ми се виждаше направо смешна.
- Хм, наистина ли, ама смокините изглеждат чудесно! - възкликнах, усещайки, че съм на път да започна да се пазаря, но с обратен знак.
За това побързах да добавя - Ще взема всичките. Колко килограма са в тази кофа?
Жената като че ли се оживи, изправи се и приготви един от онези, ръчните кантарчета, които винаги съм подозирала, че теглят неточно. Междувременно ми каза – все така притеснено, като избягваше да ме поглежда - че смокините са поне осем килограма, и се захвана да ги тегли.
Забелязах, че през цялото време се оглежда плахо, дори докато тихо ми обясняваше, че трябва веднага да ги сложа в хладилника, защото заради дъждовете плодовете били по-нетрайни и бързо загнивали.
Покрай цялото това суетене и шептене се хванах, че и аз се оглеждам, сякаш търсех да видя каква е причината за странното поведение на жената. Не след дълго я видях - или по-точно - го видях. Едър бузест мъж с малки хитри очички над бухналия мустак, който прибираше няколко празни касетки в колата си недалеч от нас, като не ни изпускаше от поглед.
Видях, че и старицата разбра, че го гледам, и сговорчиво подхвърлих, кимайки към него:
- Помощник ли ти е? Роднина?
Тя забързано кимна, показвайки ми кантарчето. Мернах килограмите и изведнъж се зачудих отде намира сили тая крехка женица да вдигне цялата тази тежест. Хвърлих поглед към здравенякът, който без съмнение с далеч повече лекота би се справил с тази задача, но от него и колата нямаше и следа.
- Син ми е - тежко се отрони въздишката от гърдите й, сякаш камък се откърти оттам. Съвсем без дъх беше останала, та подхванах кофата, докато тя пресипваше внимателно смокините в голяма найлонова торба.
- Я чакай, бабо, дай да ти помогна - хванах едната дръжка и на торбата. Видях, как ръцете й потрепериха и няколко смокини се търкулнаха в прахта.
Старицата се спусна да ги събира, като при това разсипа още няколко. Ръцете й се отпуснаха като уморени криле, когато съвсем леко докосна моите:
- Извинявай, чедо, извинявай. Ръцете не ме слушат вече. Ама аз ей сега, сега ще ги събера.
Хванах ръцете й и й помогнах да седне на импровизирания стол от обърната кофа, застлана с нагънато чердже, обезцветено и вехто като лицето й.
- Спокойно, бабо - усмихнах й се леко като на дете, което има нужда от подкрепа. Но тя наистина изглеждаше не по-малко безпомощна и някак изгубена. - Мога да го направя вместо теб. Защо изобщо е нужно да си тук в тая жега? Можеше да дойдеш и по-късно. Винаги минават хора оттук, чак до вечерта е оживено!
- Мирко каза, че така трябва - прошепна, и сякаш се сви навътре в себе си. - По туй време хората се връщали от работа, пък и...После и той да си почине, да си види семейството.
Сърцето ми се сви от жалост и една буца заседна на гърлото ми. Помислих си, че ще ревна, ей тъй, докато гледам как безпомощната старица бърше с възлести пръсти сухите си очи.
- А този...Мирко, синът ти, де, той не може ли да продава вместо теб в тая жега? Или поне да ти помогне? - Ами че ти едва се държиш за живота, ми идеше да й кажа, работа за теб ли е това!
- Ааа, минава, минава той! Ама все бърза, все няма време...Вие, младите, все сте заети!
Бръкнах в чантата си и й подадох ледената бутилка минерална вода, която
бях купила преди десетина минути от отсрещното магазинче.
- Вземи да се освежиш! - тикнах я в ръцете й и настоях, понеже тя се отдръпна нерешително. - Вземи, вземи! Пий, наплискай се! Ако трябва, ще отскоча да ти взема още, ей го магазина, на една крачка е!
Огледах се.
- Имаш ли изобщо вода за пиене, като седиш тука от сутринта?
- Имам...Той, Мирко, понякога ми носи в една туба от къщи...
Погледнах - тубата бе стара, издраскана и почерняла. Представих си каква е водата в нея и изведнъж се вбесих. Прииска ми се да намеря този Мирко и да го хвана за тлъстата гуша, а после да стискам, стискам и стискам, додето омекне като гнила смокиня.
Помогнах на жената да отпие и да наплиска лицето си. Тогава видях колко светли са очите й, сякаш тъмната пелена, която ги покриваше, се бе измила с няколко шепи вода.
- Благодаря, жива да си, миличка! - погали ръката ми тя. - Сполай ти за добрината! Чуй сега, аз тия смокини, да не беше Мирко, никога нямаше да ги продавам!
Погледнах я учудено.
- Червиви са тая година, чедо. Много дъждове валяха, орониха много плод, а тоя, дето остана, не става за ядене.
Тя посегна и разчупи една по-зряла смокиня. Видях малките бели червейчета вътре как плъзнаха и се пръснаха във всички посоки. Погнусих се.
- Е, хубава работа! Затова значи са толкова евтини...Но защо изобщо ги продаваш, ей на, аз за малко да купя всичките!
- Заради него...заради сина, не искам да съм в тежест - прошепна мъчително старицата, сякаш думите й причиняваха болка. А после вдигна очи и видях в погледа й нещо, което спря дъха ми. - Прибира ми пенсията, до стотинка, нямам избор… Което изкарам от тук отива за лекарства. Скъпи са лекарствата в днешно време, пък не може без тях, знаеш...
После изведнъж сякаш се събуди от сън и скочи на крака:
- Ти си тръгвай, тръгвай си вече - леко ме бутна по ръката и пак крадешком се заоглежда, внезапно посърнала. - Добро момиче си, няма защо да стоиш тука. Той Мирко всеки момент...
Разбрах от къде идва тревогата й - колата на сина й бе спряла наблизо, и отвътре тъкмо се изсулваше якото му туловище. В своята черна рокля дребната старица изглеждаше като тъжна птица, която е изгубила крилете си.
- Какво става? - приближи здравенякът, вперил свински поглед в пълната кофа. - Що още стои пълна тая кофа, бе?
Втренчих се в него, изпълнена с погнуса - много по-силна, отколкото изпитах при вида на белите червейчета в смокинята. Усетих как тя плисна в мен като гъсто блато, което бавно започна да се избистря, докато не се превърна в топло, ласкаво море от светлина. Беше красиво, красиво и величаво.
Усмивката ми бе лъчезарна като морски изгрев.
- Здравейте! - ведро го поздравих, докато гледах как няколко изражения се сменят върху тъповатото му лице. - Заприказвахме се с майка Ви, затова. А смокините й са чудесни! Така или иначе взимам ги всичките!
Лицето му омекна като сварена тиква и по лицето му се плъзна доволна усмивка.
- А, бива! Дай да ти ги пресипя в торбата! - грабна кофата от ръцете на майка си и сръчно заизсипва плодовете.
- Чакай, Мирко! - старата жена се опита да хване тежката кофа, за да попречи на съсипването на деликатните плодове. - Ще се наранят така! Ще се смачкат!
- А, я стига! - побутна я той пренебрежително. - Така и така ще стават на сладко, какво има да им треперим толкова!
- Спри! - кресна изведнъж старицата, с толкова различен, силен и ясен глас, че и двамата се стреснахме. - Спри веднага, ти казвам! И една смокиня няма да продам на момичето! Срамота ще е! Да продаваме на хората червиви плодове, какъв срам! Какъв срам, Господи!
Старицата притисна с длани гърдите си, лицето й бе олицетворение на болката.
Мирко бе застинал като препариран шопар, стиснал полупразната кофа и натежалата найлонова торба, зяпнал майка си така, сякаш за първи път я виждаше. Примигна два пъти чак след като аз взех торбата от ръцете му и внимателно я поставих до себе си.
- О, не, мисля, че грешите - засмях се, след което се наведох и взех няколко от най-едрите смокини. - Такива чудесни смокини не съм виждала от години! Сладки, ароматни и здрави, без нито едно червейче! Странно, като се има предвид колко дъждове валяха това лято!
Разчупих два от плодовете и им ги показах. Отвътре бяха ярко червени и сърцевината им блестеше чиста и пълна със сладост.
- Ще опитате ли? - подадох едната на мъжа, който я гледаше недоверчиво, а после едва я подхвана с дебелите си пръсти и се втренчи в нея.
- Ама, че работа… - измърмори, след това взе още няколко и ги разчупи нетърпеливо. Всички бяха съвсем здрави и свежи, сякаш току-що откъснати, а ароматът им се бе превърнал в медено ухание, което меко ни обливаше като скъп парфюм.
Подадох на старата жена банкнотата и отказах да взема ресто.
- Утре ще мина пак, донесете още - усмихнах й се, докато вдигах тежката торба, преливаща от сладост. - Ще доведа и колежките! Майсторки са на сладкото от смокини!
Докато пресичах, усещах погледите им как ме следват, изумени и неразбиращи, чак докато не се скрих зад ъгъла на блока.
Заповядайте на страницата на моя сборник "Секунда след 12", където можете да прочетете още много магически истории https://www.facebook.com/sekundasled12/
© Христина Мачикян Todos los derechos reservados