Напоследък Григор прекарваше по цели дни в тихото си ателие на тавана. Работеше дълго, а атмосферата го успокояваше. На тезгяха край вратата имаше цяла армия от бурканчета и шишенца с бои. Срещу тях беше слънчевата стена с прозорците. А някъде наоколо мъжът поставяше статива си и рисуваше, вглъбен ту в платното, ту в мисли за собственото си бъдеще.

Иначе истинската работа на Григор беше друга. В един цех, на няколко пресечки от дома му, където постепенно се беше издигнал до отговорник за качеството. Ако родителите му бяха живи, щяха да се гордеят с него. Много хора в цеха с удоволствие щяха да сменят мястото си с Григор. Но самият той беше изгубил интерес. А когато си взе отпуската в началото на лятото, вместо да отиде на почивка, предпочете да остане в ателието си.

Григор беше успял да продаде няколко картини напоследък на добри цени. Имаше и магазинче за бои в центъра, откъдето също припечелваше по нещо. Но ако работата в ателието продължаваше да върви така, скоро щеше да се препитава съвсем прилично само с рисуване. Пък и цял живот му се бе искало да стане известен художник. Дори беше чудно понякога кое го привличаше повече, изкуството или просто самата известност. Може би скоро това щеше да се изясни.

Преди две седмици му се беше обадил господин Михайлов, местният дерибей. Канеше Григор на чаша чай и да си поговорят малко насаме. Двамата се знаеха от казармата, но после се бяха забравили. Сега човекът обясни, че иска да му се нарисува едно младо конче сред тучна поляна, подобна на тези около планинските села, които, хората имали късмета да произлязат от такова място, бяха виждали и помнеха от детството си. Цената не беше проблем. Но Григор трябваше да даде всичко от себе си. Да се постарае и да внимава. Този човек не беше случаен. Занимаваше се с какви ли не работи, законни и други. А конете му бяха някаква слабост. Михайлов спомена, че от години колекционирал всякакви произведения на изкуството, свързани с тия животни, които му бяха хванали окото. Имаше множество картини с най-различни коне. А сега искаше от Григор да му нарисува един специален кон, който по принцип не съществуваше, дори не можеше да се каже, че има такава порода, но просто мъжът на няколко пъти го сънувал и тази история започнала да не му дава мира. Михайлов предполагаше, че с това същество имат някаква тайнствена връзка, че са свързани с кармата или нещо такова, и чувстваше като задължение да задълбае в проблема.

Григор си беше водил записки и кимал с глава. Той самият вярваше в много неща, дори по малко в преражданията и съществуването на други светове. Ала докато слушаше разсъжденията на този примитивен човек, почувства на няколко пъти, че му е нужна воля да удържи смеха си. Но в края на краищата нямаше проблем. Изкуството беше затова, да се занимава с необясними неща. А и господин Михайлов беше един напълно изряден клиент. Можеше да си позволи много неща. И щеше да бъде изслушан внимателно. Защото макар другите тревожни неща, свързани с насилие и самовластие, човекът иначе се славеше из града с щедростта си, когато някой успяваше да го задоволи. Това мислеше да направи и Григор. А един път пробиеше ли в кръговете на богатите, може би стандартът му на живот щеше да се промени чувствително.

На другия ден художникът стоя с часове пред бялото платно, а по едно време съвсем несъзнателно беше започнал да рисува. Мислите му някак се носеха встрани от работата. Спомни си за други такива хора, които му се бяха обаждали преди време. Разни странни богаташи, които бяха обладани от причудливи идеи. Някои желаеха да се обградят с рисунки на свещени личности и икони, все едно че това щеше да гарантира по-нататъшния им успех. Григор се сещаше с изумление за един местен бизнесмен, Василев му беше фамилията. Един също много влиятелен човек, който веднъж му беше клиент. Хората наоколо приписваха на този тип какви ли не прегрешения, а той същевременно правеше щедри дарения за местните храмове. Изглежда този човек виждаше Господ като някакъв подкупен чиновник от общината, който не се интересуваше кой знае колко от каквото и да било, стига да получаваше своето. Григор изпитваше някаква смесица от най-различни чувства, когато се сетеше за бизнесмена. Неприязън, агресия, изненада, дори понякога нещо подобно на появяващо из дебрите на съзнанието неприятно съмнение, че такива като Василев всъщност разбираха нещата повече от останалите и постепенно се превръщаха в истински любимци на Господ.

Други хора искаха да им се изрисува копие на Тайната вечеря с Христос на някоя от огромните стени в домовете им, а междувременно при дърводелец си поръчваха маса за дванадесет човека, където щяха да се събират с приятели и бизнес партньори и да пият по цели нощи. Сред чиниите и чашите младо момиче щеше да пее и да извива кръшна снага. Григор се беше отгледал на ексцентрици. Които ако не разполагаха с богатствата си, сигурно отдавна щяха да са по затворите или в местната психиатрия. В сравнение с такива хора, господин Михайлов си беше напълно нормален, почти скучен. Но Григор имаше в предвид и някои други работи, как този човек си беше проправял пътя навремето. Знаеше, че свързваха името му с няколко трупа на негови бивши съдружници и приятели, а това не можеше да се пренебрегне. За голямо съжаление имаше и още нещо. Преди година Григор сам му се беше обадил и го беше помолил за една услуга. По това време нещата с магазинчето за бои не вървяха добре. Беше се наложило да омърля целия си бизнес, за да може да се задържи на повърхността. Документацията му се намираше в безпорядък, както и всичко останало. А веднъж, когато се появиха едни данъчни служители, нещата тръгнаха в застрашителна посока. Не само щеше да се наложи да затвори магазина, но имаше опасност и да го осъдят. Тогава Григор дълго мисли на кой да се обади и накрая издири координатите на своя стар познат, представи му се и го помоли за помощ. Човекът се отзова бързо. И не само това, ами след месец в другото подобно магазинче в този град за бои и консумативи, което беше собственост на един художник, Явор се казваше, също познат на Григор, започнаха да се правят какви ли не проверки. Изсипаха се един куп хора от всякакви служби, блокирайки напълно цялата работа там. А след няколко месеца Григор вече нямаше конкуренция. Магазинчето на Явор замря и прашляса. Изглежда човекът се беше пренасочил към някоя друга ниша... А Михайлов тогава се беше държал като джентълмен. Изобщо не се обади да му обяснява кой е наредил да се правят тия проверки. Какво и защо е станало. Само веднъж, когато Григор видя джипа му на улицата на едни светофари, Михайлов се показа отвътре и му намигна многозначително. Биваше си го! А Григор вече почти не си спомняше за Явор и малкото му магазинче. Откакто му потръгна с картините, почти беше забравил и за собственото си, кажи-речи. Беше поставил там едно момиче да работи, на което можеше да разчита, някаква племенница му се падаше. Тя се грижеше за всичко, накрая на месеца си удържаше нейното, а останалото му изпращеше на една сметка. Така той нямаше грижи. Може би и точно заради това, че така му потръгна, беше успял напълно да се абстрахира от всичките неприятни подробности около случая с проверките. Тогава беше изпитал някакви угризения и съжаление към конкурента си. Но после всичко течеше като по мед и масло и той прие това за знак, че всичко е било правилно. Успокои се, а съвестта му остана чиста.

Ето че сега и работата по картината вървеше добре. Дори нещо повече. Това беше най-невероятната картина, която рисуваше. Кончето беше точно такова, каквото имаше чувството, че го беше зърнал в очите на господин Михайлов. Беше направо излязло от съня му. Григор работеше от няколко дни. Почти не беше напускал дома, започвайки да губи представа за времето. Платното го обсеби в най-добрия смисъл на думата. А когато завърши и поляната около кончето, започна да мисли дали да не остави тази картина за себе си. В душата му забушува истинска буря от чувства. Но в безкрайния океан от радост и задоволство се мяркаха и черните върхове на някакви неприятни усещания. Мисълта, че скоро щеше да се раздели с това произведение, на моменти го изпълваше с негодувание и непоносимо огорчение. Но имаше и нещо още по-притеснително, което се загнезди в него. А то бе, че до края на живота си навярно нямаше да нарисува толкова хубава картина. Не знаеше какво точно се беше случило. Тук просто беше надхвърлил възможностите си и то с много. В края на седмицата, когато се отпусна изтощен пред телевизора, се усети, че всячески се опитва да открие някаква закономерност, някаква формула, която може би беше използвал несъзнателно при рисуването на това произведение. А накрая се наложи над себе си и реши, че картината наистина ще отиде, където ù беше мястото, както бе обещал на своя клиент. Преди това само щеше да я покаже в една близка галерия, където често се правеха изложби. Там и друг път беше оставял свои работи, хората го познаваха и му се радваха. Е, може би повечето завиждаха и скърцаха със зъби. Имаше всякакви в това градче. Обаче пред тази картина, помисли си Григор с усмивка, определено щяха да им увиснат ченетата. Завистливците щяха да се пукнат, а останалите да възхваляват. Чудеше се само какво име да ù измисли, нещо, което щеше да ù бъде равно по достойнство, без да е помпозно, но същевременно запомнящо се.

На другата сутрин реши да кръсти картината Кончето Петко. Точно мислеше дали не е прекалено семпло и му се обадиха от службата, за да го подсетят, че отпуската му е свършила и трябва незабавно да се яви в цеха. Григор напълно беше забравил. През следващите няколко дни се потопи отново в познатата рутина, досадните пререкания с колеги, както и няколкото вечни шеги, които се въртяха от едно време в цеха. Така светът се премести отново в бързата лента, където седмиците не съществуваха повече от случайните силуети, мяркащи се отстрани на пътя. Това правеше понякога хората тревожни, че животът им се изплъзваше неусетно, а друг път спокойни, изпълнени от чувство за безвремие. Григор също така не усети как изтече седмицата до изложбата. В уречения ден мислите му отново се върнаха към картината с кончето. Чудеше се дали някой галерист не я беше съхранявал твърде нехайно и така не я беше повредил. А може би беше станала жертва на кражба. Всичко се случваше. Макар и да не беше съобщено по местната радиостанция.

На вечерта се увери, че опасенията му са напразни. Картините бяха подредени по местата им, а той чувстваше силна еуфорията в себе си. Изпи една чаша с някакъв коктейл, който успя да го отпусне. Започнаха да влизат хората. Имаше всякакви. Млади, стари, хора, които познаваше лично и други само по физиономия. Имаше и такива, които за пръв път виждаше. Може би някои от тях бяха големи имена в изобразителното изкуство. Обикаляха анонимно по галериите в страната, за да избегнат компанията на разни досадници и на спокойствие се запознаваха с произведенията на по-младите си колеги.

Атмосферата наоколо из помещенията беше приятна и оживена. Хората надигаха чаши и бутилки, гледаха картините и коментираха. Григор също направи една обиколка, а после си взе още един коктейл и остана край своята картина. Няколко младежи му искаха автограф и изказаха високото си мнение за невероятната му работа. Григор не смяташе да се преструва. Похвалите определено го радваха искрено, а и според него бяха напълно заслужени. В един момент дори му се стори, че се случи нещо невероятно. Григор видя или почувства, или и той не знаеше как да го нарече, че кончето също се радваше на цялата тая тарапана наоколо, която минаваше пред него и го поглеждаше. Като се замисли дори му се стори, че има някакъв спомен как Петко се беше вдигнал на задните си крака, когато отпред едно малко дете, което минаваше с майка си, го посочи с пръст и започна да издава някакви бебешки звуци към него. Григор знаеше, че такива неща са невъзможни, дори тревожни, но не беше сега моментът да мисли за това. Отдаде го на силния коктейл, който му бяха дали, остави чашата си настрани и отново се върна при картината. През това време около нея се беше насъбрала цяла група от местни художници и критици. Григор усети как го изпълва силно вълнение, все едно че беше ученик, който всеки момент щеше да бъде изпитан. Опита да отгатне настроенията на тия хора по лицата им, но не успя да придобие каквато и да било представа. Те се оглеждаха един в друг, а после пак отправяха преценяващите си погледи към картината. Накрая един възрастен мъж с брада и голяма шапка каза:

-Горе-долу бива.

Григор въздъхна. Какво ли искаше да каже този човек? Как можеше да се изрази така за тази картина! Иначе го знаеше по физиономия. Беше един стар художник живописец, някъде от другия край на града.

Мъжът се казваше Радой и наистина беше рисувал дълги години. Но напоследък почти не се занимаваше. Погледа още малко картината, извади една цигара от джоба си и запали. Дръпна дълбоко дима, а после въздъхна и за миг погледна в очите на Григор със смесица от най-различни чувства. Имаше малко пренебрежение, както и малко от строгостта на властния родител, който ако пожелаеше, можеше да смачка беззащитното дете. Не ти трябваше да предизвикваш такъв човек! Но имаше и друго, за което Григор неволно се захвана. Наред с всичко останало, този мъж като че ли даваше и някаква закрила. Изглежда притежаваше особена доброта, която извираше от дълбоко. В следващия момент обаче Григор усети, че това беше капан. Мъжът някак си го беше подвел, а сега едва се сдържаше да не избухне в смях. Другите също бяха доловили наивността на Григор и по лицата им се появиха презрителни усмивки.

-Има обаче една грешка – продължи един друг мъж, който стоеше до живописеца. – Генерална грешка в самата фигура на животното. Просто такива коне не съществуват – повдигна рамене той. - Бих посъветвал господин художника да се поинтересува малко от анатомията на тия животни.

Казваше се Рачо и беше брат на Радой. От дълги години стругар по професия, а съвсем наскоро беше гледал едни документални филми по Дискавъри за конете и беше научил почти всичко за тях.

-Един кон не може да има такава грива – продължаваше той, сочейки Петко. – Фигурата също няма как да е така фина. А очите приличат повече на човешки. Хубаво като опит, но сбъркано – поклати печално глава накрая.

До Рачо стоеше един млад художник на име Калин, който надигаше бутилката си с бира, отпивайки на малки глътки. Той отначалото наистина беше възхитен от картината. И замалко щеше да заговори с такъв възторг за нея! Но добре, че го изпревариха! Иначе сигурно всички щяха да си помислят, че е толкова лековерен и некомпетентен и щяха да му се смеят! Все пак в един момент той надигна бутилката и отпи голяма глътка, събра кураж и повдигна рамене.

-Е, на мен горе-долу ми харесва – сподели той.

Едни присвиха устни, а други повдигнаха рамене.

-Конче, тревички, разни насекоми и птичета. И какво от това, мамка му! – заговори един възрастен мъж с прегракналия си глас, който стоеше от другата страна на Григор. Казваше се Стефан, имаше собствен бизнес с вторични суровини от дълги години, а със собственика на галерията бяха приятели. Почти не пропускаше изложба. Цялата тая атмосфера по галериите му беше приятна и интересна. Навремето и той самият мислеше да става художник, но понеже беше достатъчно трезв и някак видя, че тая работа не е за всеки. - Като че ли аз не мога да запаля колата – продължи да боботи Стефан - и да отида на село, където да ги гледам тия неща на живо! – едва се сдържаше да не пусне в действие тежката си артилерия, с която толкова много пъти беше мачкал мнозина подобни ентусиасти, които незнайно откъде никнеха като гъби. Единствено го спря усещането, че ако започнеше прекалено крайно, може би нямаше да го вземат много на сериозно. Беше мачкал такива гниди през целия си живот! Отначало само пускаше кукичката и ако пулещият се насреща идиот опиташе да отвърне на удара, направо го правеше на мат и маскара пред всички. Малцина след това сядаха отново да рисуват.

Григор обаче някак си успя да се удържи, макар първоначално да почувства вълна от негодувание. Мислеше тия хора за някакви големи художници и критици и беше готов да ги изслуша, без да ги прекъсва. Макар отвътре вече направо да му се късаше сърцето. Усети, че се е загледал в един мъж, който имаше някак съпричастен вид и който също до този момент беше запазил мълчание. Двамата се погледнаха за секунда, а после непознатият дръпна от цигарата си и отново погледна към картината.

-Ами на мен просто не ми харесва – каза той. И като че ли беше напълно откровен. Дори не успя да скрие добре притеснението си. На Григор направо му се прииска да прегърне този човек. Стана му толкова леко от вида му, след като предходните господа направо го бяха опустошили с думите и погледите си.

Мъжът се казваше Мирон, на около четиридесет, и беше написал няколко фантастични романа. Интересуваха го произведения от всякакво естество и всяко изкуство, в които се разправяше за разни космически пътешествия, опознаване на далечните краища на вселената и срещи с причудливи същества. Нямаше нищо против тази картина тук, но не виждаше никакъв смисъл от нея.

До Мирон имаше друг мъж, също като него писател, с няколко години по-млад. Казваше се Калоян и не можеше да понася всичките тия мърморковци наоколо, които се събираха тук и понеже вече не ги биваше за нищо, гледаха да отказват и другите. Направо му се гадеше от цялата компания, в която случайно попадна покрай Мирон. Заради такива търтеи, които бяха окупирали издателствата, той все още не можеше да публикува нищо. Но не смяташе да им целува задниците и да им върви по свирката.

-Според мен картината е великолепна – поклати глава той, преструвайки се, че все още не можеше да свали поглед от нея. Звучеше толкова искрено, че трудно можеше човек да се усъмни. Ала старите художници, които навремето бяха разигравали безброй подобни постановки, не можеха да бъдат заблудени така лесно. Преструваха се, че гледат в картината, клатеха главите си замислено и изобщо не изглеждаха въодушевени.

Григор имаше усещането, че е загубил всичката почва под краката си. Не можеше да повярва, че така го беше подвело егото му, та си беше въобразил всичките тия неща за картината. Колко е невероятна и така нататък. Вярно, може би не беше зле, но въобще не беше на някаква такава висота, както си помисли по едно време. Колко по-добре щеше да бъде, ако направо я беше дал на господин Михайлов и си беше спестил цялото това унижение!

И като в негов отговор долетя някакъв глас от задните редици.

-Не е зле като за начало, но не е нищо особено – каза един мъж, който се преструваше, че се опитва да види картината по-отблизо. Името му беше Евгени, минал вече петдесетте, а дотук общо беше нарисувал седем картини. И то преди доста години. После беше чел разни научни трудове и критики, беше си поставил за цел да усъвършенства техниката си и музата го беше напуснала. Чувстваше се прецакан от този измамен свят. Отдавна не можеше да понася, когато някой се осмеляваше да направи нещо. Не виждаха ли тия лунатици, че произведенията им обикновено бяха в разрез с наложените принципи и правила! Изобщо не си правеха труда да се информират. Сега, ако не бяха всичките хора наоколо, сигурно щеше да изтича за едно шише бензин, с което да подпали тия противни изображения, които му се смееха от стените. Имаше и нещо друго. За Евгени всичко това беше един ненужен напън на егото. Уродливостта, която превземаше неусетно човек и ядеше живота му. Или поне при него беше така, но слава Богу, че се беше опомнил още навремето. Яд го беше само за останалите, че продължаваха да си въобразяват разни неща, а и се опитваха да заблудят и него.

-Много е хубава картината – обади се някакъв писклив глас отстрани. Григор бързо премести поглед нататък, ала просто видя следващото ехидно лице. Някакъв човек, който също не го беше грижа за картината, а го проверяваше да види как ще отреагира. В един момент напрежението на Григор премина в някаква небивала умора. Имаше чувството, че е прекопал цяло поле. А този кошмар като че нямаше край.

-Не знам – повдигна ръка към картината един дебел плешив мъжага. Казваше се Благой, пенсиониран наскоро учител по физическо. – Приемам, че кончето си го бива. Ама защо ти беше нужно да се занимаваш да правиш всичките тия неща около него! А кажи ми? Съвременният човек – продължи той – разполага с толкова малко време, а ти искаш от него да седне пред картината ти и половин час да открива разни подробности и да се чуди какво си имал в предвид с всичко това.

Григор кимаше с глава и тънко се усмихваше. Беше наясно, че няма смисъл да обяснява. Никой не се интересуваше от картината, а и за тия хора той беше един такъв толкова елементарен, направо щяха да го смачкат като бълха, ако им се опънеше. Само се молеше да приключат по-бързо с него и да се преместят нататък. Че в това състояние нямаше да издържи още много дълго и сигурно щеше да се разреве. Или да нападне някой. Просто не притежаваше дар слово, с което да се защити. А и тия хора не работеха само с думи. Беше достатъчно старият живописец или последният господин с плешивата глава само да го изгледат и Григор започваше да се чувства като малка птица в клетката на змия.

-Е, хайде сега! – викна някой отстрани, а някаква ръка започна да го тупа по рамото – Не го приемайте толкова навътре! Това е просто една рисунка.

Така беше. Не си заслужаваше. Жалко само, че си беше оставил коктейла надалече! Никога досега Григор не беше имал такава нужда от алкохол.

А Петко стоеше на средата на ливадата и се чувстваше като ударен от гръм. Поклащаше отвреме навреме някое от дългите си уши и въздъхваше тежко. От началото, като видя всичките тия хора, толкова се беше зарадвал! Мислеше си, че заедно ще се забавляват, че ще си изкарат страхотно тук. Но те така и не го забелязаха. Поглеждаха понякога към картината, но вниманието им беше заето с други неща. Мислеха какво да кажат, за да предизвикат някакъв определен ефект, опитваха се да отгатнат какво мислят другите за тях, дали ги харесваха. Като че ли самите картини отдавна не ги интересуваха. Но най-тъжно му стана на Петко за художника. Този човек беше толкова глупав! Беше положил толкова усилия, успя да го доведе от едно много далечно място! Дори Петко една нощ беше отишъл при него и му беше прошепнал името си. А сега, когато имаха възможност да се опознаят, да заживеят заедно, той го изоставяше, подведен от приказките на тия хора. На Петко дори му се стори, че Григор в този момент беше готов да даде всичко, само да станеше като тях. Тъмната бездна, разкриваща се пред него, му се струваше като рога на изобилието.

Петко усети, че няма какво да прави повече в това задимено помещение, където и без това никой не даваше пет пари за него. Потропна с копитцата си, засили се и от балкона скочи на улицата. Препусна наволя помежду сградите, а понякога направо прелиташе над тях и почти стигна облаците.

Някъде по това време Григор се обърна и случайно хвърли един бърз поглед на картината си. И му се стори, че не успя да я познае. Тия мъже определено бяха прави. В най-добрия случай можеше да се каже, че това е една много посредствена картина. Сигурно беше най-смешното нещо, което беше рисувал някога. Не можеше само да си обясни с какъв акъл се беше вдигнал да я показва в галерията. На платното се мъдреше фигурата на едно уродливо създание, което беше най-близко до магаре, като онези, които се инатяха по мостовете и селяните ги налагаха с тояги. На Григор му стана леко, започна да се смее с останалите и за момент ги почувства много близки. Все едно му бяха духовни братя. Вече знаеше какво точно представляваха тия мъже. Бяха едни много печени типове, които можеха да извъртат нещата, както им харесваше. Е, вярно, че така всичко губеше стойността си, но какво пък. Не си ли заслужаваше! След миг обаче в съзнанието на Григор отново изплува споменът за истинската картина и Петко, който изобщо не приличаше на магаре, а беше един вълшебен кон от сънищата. Дори беше нещо много повече. Нещо необяснимо. И художникът разбра, че тия мъже наоколо го бяха ограбили. Може би несъзнателно, но те направиха така, че единственото истинско нещо, което някога му се беше случило, си беше отишло. Той не се сдържа и се разплака. А като видя опулените лица на художниците около него, които след миг избухнаха в гръмогласен смях, Григор грабна един стол и го стовари в главата на Радой живописеца, който му беше най-противен. Радой падна на пода, но бързо се изправи и се засуети. Може би ако се намираше в някаква друга обстановка, щеше да предпочете да се оттегли. Не се чувстваше кой знае колко голям куражлия да отвърне на такъв удар. Но тук нямаше начин. Щяха да го разнасят цяла година как се е стреснал от тоя пикльо. Радой погледна за подкрепа към брат си Рачо, който обаче само му намигна, все едно че се опитваше да му даде някакъв кураж или просто не желаеше да се меси. Радой му удари един шамар, а после на свой ред повдигна стола и го запрати в някой отсреща, който му заприлича на Григор. Оттам долетяха бутилки.

Когато скандалът попритихна, посетителите си тръгнаха умълчани. Тая вечер щяха да я помнят дълго. Григор постоя малко на спирката на автобуса, но после хвана едно такси. Не беше много сигурен, че лицето му е с подходящ за градския транспорт вид. А и вътрешно се чувстваше много зле. Допреди няколко часа беше на седмото небе, а сега беше безутешен. Намираше цялата тая работа с щастието малко съмнителна. Като че ли нещастието се коренеше в самото щастие. Каква хубава вечер щеше да бъде ако я нямаше цялата тази история с картината! И животът му щеше да бъде по-хубав, ако не се беше влюбвал навремето в една неподходяща жена. Григор прехапа устни. Имаше чувството, че целият свят от самото начало е бил срещу него. Дали нямаше да е по-добре да каже на шофьора един друг адрес, където знаеше, че живее тази жена? Неговата любов, която изобщо не го беше взела насериозно. След побоя в галерията се чувстваше като загрял, готов за подвизи. Нямаше нищо против да продължи с юмруците, макар да не беше по природа такъв човек. Но просто копнееше по един или друг начин да се разсее.

Тогава Григор се сети за  клиента си, господин Михайлов, и страстите му бързо охладняха. По дяволите, трябваше веднага сериозно да се залавя за работа, да нарисува някаква наистина страхотна картина! Не можеше да рискува с тази. Михайлов сигурно щеше да побеснее и да го нареже на парчета, а после неговите хора щяха да го транспортират до едно близко село, където имаше свинеферма.

Таксиметровият автомобил беше спрял на един светофар. Григор като се огледа, забеляза един човек на края на тротоара, когото навремето познаваше. Беше онзи Явор, художникът, който също имаше магазинче за разни неща. Изглежда не му беше провървяло. Беше в плачевен вид. Брадясал, със съдрано палто. Ако вече не го беше ударил на просия, много скоро щеше да го направи. В първия момент Григор изпита някаква радост. Сигурно беше свързано с успокоението, че има някой сега, който също е зле. Доста по-зле от него. Явор навремето сигурно е теглил кредит за бизнеса. А после без магазина не е могъл да го погасява. Продал си е жилището или нещо такова. Всички са му се присмели, зарязали са го. И на Григор се смяха тая вечер, но беше различно. Един вид бойно кръщене. Скоро щеше да е на върха. А Явор беше свършен.

Погледите на двамата се срещнаха. Григор се изплаши да не бъде познат. Зарадва се, че автомобилът потегли. А после изпита силно съчувствие. В най-скоро време трябваше да открие Явор, за да му помогне. Но нямаше да му разказва, че има връзка с нещастието му. Просто щеше да го потупа по рамото, после двамата щяха да си поприказват. Накрая щеше да му остави и някой лев. Григор беше добър човек. Нека и Господ да знаеше това!

Явор го беше погледнал. Но без да го познае. Отдавна не се опитваше да разпознае някого измежду всичките хора, които се разхождаха по булеварда. Понякога поглеждаше някой човек, друг път автомобил или дърво. Но ставаше случайно. За него всичко се беше сляло в един безкраен поток изпълнен със спокойствие, към който той неизменно принадлежеше. Несвършващото вдъхновение, сънят на най-великия художник.

А когато светофарът показа зелено и автомобилите потеглиха, в другия край на пътя забеляза нещо изненадващо. Измежду няколкото човека насред широкия тротоар, вървеше напълно спокойно един удивителен кон. Пристъпваше толкова леко и нежно, че приличаше на привидение. Но със своята мощ и стабилност, фигурата му напомняше за някаква тежкотоварна машина. Опашката му се вееше, все едно че се здрависваше с вятъра, а шарената му грива на моменти се издигаше като огън. И на всичко отгоре май никой друг не забелязваше животното.

Петко също много се зарадва като видя Явор. Този човек изглеждаше различно от останалите. Все едно, че беше започнал по малко да излиза от това измерение. Някой път може би е забравил за всичко наоколо, какво е правил тук, как се е казвал, и за момент е надникнал отвъд. А после това не е забравил никога.

Явор не помнеше кога се е метнал на гърба на Петко. Все едно се бяха появили две големи ръце отгоре, които го поставиха там. И сега двамата препускаха през булеварда. Петко скачаше по таваните на автомобилите, а на кръстовищата направо прелиташе над светофарите. На Явор му се струваше, че това пътуване продължи с дни. Не помнеше някога да се беше чувствал така добре. Мислеше си как цял живот го е било страх да се качи на велосипед, а сега това опасно препускане изобщо не го тревожеше. А Петко може би в един момент видя мислите на човека и започна да се изкачва все по-високо. Прелетяха над целия център, после минаха покрай едни големи блокове и се издигнаха към небето.

Точно преди това, на деветия или десетия етаж в един блок, двамата забелязаха за миг странен възрастен мъж. Плешив и потен, леко задъхан от жегата и влагата наоколо. Беше онзи учител по физическо Благой, един от участниците в масовия бой в галерията. Мислеше тия дни да заведе дело по случая срещу друг един участник. Не виждаше как ще пропусне възможността да си докара към пенсията допълнително малко кеш, при условие, че наистина го бяха подредили лошо. Някой му беше счупил ченето. Днес му се наложи да се храни със сламка, а и следващите дни щеше да е така.

Благой се беше покачил на ръба на ваната, гледаше през прозореца, а по едно време въздъхна. Почти беше забравил за какво е дошъл в банята. Надигна се още малко на пръсти и опипа капака на бойлера. Там криеше едни изрезки от списания, които нямаше никакво желание жена му, старата Елена, да ги види някой път. Тя напоследък и без това хич я нямаше. От вида на тези интересни неща сигурно щеше да получи инфаркт. Мъжът прегледа набързо фотографиите и отдели тази, която му беше любима. На нея се виждаха две огромни гърди на преден план, а по-назад се мяркаше някакво лице. Имаше и надпис отдолу, навярно адрес в интернет, където човек можеше да провери и за други материали. Ето това беше изкуство, мислеше Благой, докато разкопчаваше панталона си. Кратко, ясно и напълно достатъчно човек да придобиеше представа за какво ставаше въпрос, потапяйки се в идеята. Лишено от разточителност и претенциозност, с каквито бяха отрупани картините на мърлячите по града, които се мислеха за хора на изкуството.

Благой въздишаше тежко, опитвайки се да прогони паразитните мисли и да се съсредоточи върху любимата си изрезка. Това изумително създание му мязаше на момче. Навярно беше от Азия, доколкото можеше да се съди по чертите на лицето му. Филипините, Тайланд, там някъде. Това не беше трудно да се провери. Въпросът беше, както Благой имаше усещането, че от тия гърди човек можеше да бозае до края на живота си. Ха-ха! Дори и повече. Е, сигурно не бяха истински! Определено нямаше как да са. Но какво пък! И без това нищо не беше истинско.

16 юли, 2011г.