След Дъжд

Навън за по една цигара. Оглеждам се. Сива есен, по разкаляната пътека из парка, слепени с шосето, лежат кални листа.

Вглеждам се, приличаме си. И аз потънах в калта някога, там дълбоко също като фино оранжево листенце, намокрих своята душа с тази мръсотия, унищожих част то себе си. Но за разлика от това листо, аз ще доживея пролетта. За да се разлистя и да усетя глътка свеж  въздух...

Вървя, стъпките ми отекват в безлюдния парк. Поглеждам нагоре, небето е мрачно. Мразя сивите облаци, дори и понякога да твърдя, че са приятни.

Намирам първата пейка, самотна, също като мен. Но за разлика от нея, аз може би ще загина от тази самота. Тъжно, но усмивка се излива по лицето ми.

..
Обичах усмивката ти. Как караше лицето ти да сияе, как топло ме поглеждаше с плахия си поглед, в който намирах всичко от което се нуждаех.

Мокро е.

Пейката е пропита с дъждовна тъга. Сядам, а цигарата ми е преполовена.

Леко притварям очи и сякаш долавям твоето присъствие. Тук до мен, както преди.

Страх ме е да ги отворя, ти няма да си там. Но ето, клепачите ми се повдигат леко, с меланхолия и сладост, а до мен няма никой. Само един самотен снежнобял гълъб леко гука на съседната пейка.

- Е, друже, май сме само аз и ти. Клубът на самотните - му проговорих с тъжна усмивка.

- Всъщност знаеш ли - продължих все така разговора, сякаш насреща ми нямаше гълъб, а жив човек - някога бях много щастлива. Чувал ли си за любов?

Гълъбът изгука така, сякаш искаше да сподели и той своето недоволство, своето възмущение от света.

- Обичах го, по дяволите. Както не бях обичала никога до сега. Обичах смеха му, лицето му, дори и да не беше идеален, Господи, обичах го!

Сведох глава. Бялата птичка литна изведнъж и кацна на пейката до мен.

Изглежда вече бяхме трима самотници.

- Ох, какво ли разбираш ти глупаво птиче - казах с усмивка - Обичах го и какво от това?

...

Станах и изгасих цигарата в студената земя.

Погледнах безчувствено пейзажа, сякаш за сбогом.

11.10.07