Един ден се случи. Това, което  винаги, от дете, с твърде земното за възрастта си мислене осъзнаваше, че все някога ще стане. Загуби я. Майка си. Просто угасна тихо, мълчаливо, със смръщено от болка чело, без да иска, без да хленчи, без да загуби разсъдъка си.  И пак й се ядоса, както винаги, когато вършеше нещата според принципните си разбирания за живота. А очевидно и за смъртта. Седеше до нея и сълзите се стичаха свободно. Не се опита да ги задуши с хлипане, да убие част от непоносимостта на болката с тихо скимтене или силен вой, както правят оплаквачките. Те си падаха - горещи и солени, и пълнеха вкочанените й шепи, безпомощно потръпващи върху изтръпналите колене. Не знаеше какво да прави. Онази цинична част от разума, която винаги работи и живее в реалността й шепнеше настоятелно: "Обади се на този и онзи, направи така, подготви онова..." И тя мразеше този глас, неистово го мразеше.
Едно студено и бездиханно тяло. Дори не смееше да го погледне. Не искаше да го докосва, не будеше в нея жал, а само страх и респект. Пред смъртта. Усещаще я как диша във врата й, от ледения й дъх губеше разсъдък. Беше толкова тихо, че чуваше как стените стенат,  а прахта по мебелите диша тежко и уморено...
Стана тъмно, само бледа звезда натрапчиво бодеше замъглените и очи през тънкия процеп между спуснатите завеси. В отсрещната стая телефона звънеше като побеснял, но този звън се сливаше с тъмнината: "З-ъ-ъ-ъ-н! Смърт! Смърт!", и после пак: "З-ъ-ъ-ъ-н! Смърт! Смърт!"...
Някакви сенки се лутаха пред нея,  зад нея, обикаляха я. Плач, нареждане, мирис на тамян и свещи...Мъгла.
Ден или нощ е? Сън или не? Безвремието в нея туптеше като неизригнал вулкан. Безвъзвратно, всичко беше безвъзвратно, безвъзвратно, безвъзвратно..."Времето лекува!" - бабешки глас и напукана ръка, галеща я по челото. Каква отврат, какво лицемерие. Времето не лекува, то притъпява болката с нови болки и трупа в нас старост. Трови ни ден след ден. Дни, в които сме принудени да живеем. Напук. На себе си.
................
"Надгробната плоча стана добре. Както я искаше, нали?" - гласът на мъжа й. ..."Никога не съм искала нещо по-малко в живота си" - помисли си. Седна върху неслегната напълно пръст, поля водица, запали свещ. Механично и невярващо. Само защото и ТЯ правеше така, когато ходеха заедно на гробищата. Всъщност, това беше много, много рядко. Избягваше да я води със себе си там, сякаш пазеше този дълг за себе си, знаейки, че някой ден ще й го предаде като наследство. Майка й не плачеше, но беше дисциплинирана в грижата за семейните гробове. И разказваше спомените си за тези отминали хора сякаш са живи. Без вина, без сълзи... Дори в последния си миг само констатира: "Умирам!".  И толкоз. ..Обхвана я отново този гняв, който винаги сдържаше пред НЕЯ. Срещу тази воля и твърдост, този ужасен инат и привидната студенина - непречупващи се. Искаше й се да Й се развика, точно тук. Но не можа -  както обикновено. И както обикновено, се разплака. Предстояха и още много загуби в живота, истински загуби.
Губеше и него - съвсем посивя, стопи се и погледът му стана налудничав. В очите му светваше искра само при вида на внуците. Беше сигурна - само те го крепяха. И безбройните кутии цигари. Беше й по-мил от всякога. Но не знаеше как да му го покаже, какво да му каже. Тяхната комуникация беше винаги чрез и през НЕЯ. И без да иска винаги е мислела, че той ще напусне общия им свят по-напред. Греховни мисли, но кой може да избяга от тях? Толкова й беше мъчно за него!
Разгледа плочата, наистина беше както си я представяше: имената, семпла снимка и изчистени линии. А майка й искаше да я кремират. Но тогава не беше на себе си и изобщо нямаше спомен от нищо. Не можа да сподели волята Й. Може би така беше по-добре. Кой знае!
Единственото, което можеше да си обещае е, да живее по-дълго, за да спести възможно най-дълго тази болка на децата си. Но осъзнаваше, че единствения начин да им я спести е да ги надживее. Което беше безумно и жестоко. Искаше и се да вярва, че ще бъдат силни и достойни хора и ще живеят дълго. Заради децата си.