СЛИВОВ МАРМАЛАД

 (драматургичен текст, новела)

Горно Малинково е едно от многото села, в които населението застарява и постепенно се стопява. Гюро (ерген на 48 години) се прибира от кожарската фабрика. Носи в ръката си заповед за уволнение. Той се преоблича и отива в градината на къщата, полива доматите и псува: държавата, политиците и тези, които го оставиха без работа. В двора се лутат три кокошки и петел. Някой вика името му. Гюро се изправя - вика го баба Спаска, съседката (на 72 години), която живее от другата страна на улицата. Казва му, че готви боб, и че ще има и за двамата да вечерят.

Вече по тъмно двамата вечерят навън под асмата. Баба Спаска му напомня, че скоро се навършват шест месеца от смъртта на майка му. Казва му, че ако се бил оженил, сега нямало да седи сам и щяло да има кой да се грижи за къщата и за него: да го пере, да му готви и други работи. Гюро говори за кожарската фабрика в съседния град, в която работеше, а сега вече е закрита. Казва, че е отчаян и не знае какво да прави. Обмислял да зареже къщата и да обикаля от град на град да си търси късмета. Баба Спаска му казва, че е грях да изостави къщата на родителите си. Ако няма друг начин, нека да обикаля, но според нея Гюро трябва да си намери жена, която да го стегне, за да започне да обработва земите на родителите си и да отглежда животни от които да печели. Гюро си тръгва, пресича тъмната улица, за да се прибере у дома. Влиза в стаята и пуска телевизора, но не му обръща внимание. Той е вглъбен в себе си. Поглежда портрета на стената на вече мъртвите си родители и се разплаква.

На следващия ден Гюро е пред селския магазин да си купи хляб. Той седи на една пейка с още няколко по-млади съселяни (над 50-годишни), в това число и кмета, и обсъждат селското отчаяние: кризата в страната, промяната на климата и предстоящите избори.

Следобеда Гюро пак е в градината. На улицата спира кола, от нея излиза усмихнат и динамичен мъж – Венко (на 45 години), братовчед на Гюро, живеещ в голям град. Той влиза през скърцащата метална врата и с Гюро се прегръщат като роднини, които не са се виждали отдавна – от погребението на леля Мара, майката на Гюро. Гюро настанява Венко на една маса под асмата, отива в градината, откъсва два домата и една краставица. Прави салата, докато обяснява как там, в големия град, нямат такива вкусни зеленчуци. После влиза в мазето и излиза от там с шише ракия. Два часа по-късно нощта вече се вижда, ракията в бутилката вече е свършила, а темите за разговор започват да зациклят. Двамата отиват в мазето за още ракия и там Венко го спохождат спомени от детството, когато се криели в мазето и ядяли от вълшебния сливов мармалад на леля Мара. Гюро подава бутилката на Венко, кляка пред един рафт и от дъното му вади бурканче със сливов мармалад. Пак са на масата и пият ракия с последния мармалад на леля Мара, а Гюро признава, че приживе майка му го научила как да вари мармалад от сливи. Тогава Венко му казва „Братчед, ама ти можеш да завъртиш бизнес!” и разказва за овощната градина в селото на жена му, Казанджиево, от където  се връща след оглед на имота им. В селото живеели само бабички - преди три дни погребали последния мъж, бай Петър – казанджията. И сега плодовете на десет декара сливови насаждения (дървета) щели да се похабят. Бай Петър имал син, който живеел в съседното село, но повече обичал да пие ракия, а не да я вари. Гюро не е сигурен и вече е уморен. Двамата си лягат.

На следващия ден, рано сутринта, Гюро събужда Венко и му казва, че е решил - ще прави сливов мармалад, дори през нощта е измислил логото на етикета „М М М - мармаладът на мама Мара”. По обед Гюро и Венко са в село Казанджиево. Срещат се с кметицата Пепа (на 45 години, мома с телосложение на тежкоатлет), която като ги изслушва и разбира какво искат да правят от плода на сливите решава, че се шегуват, защото от както се помни от тези сливи се вари само ракия. На площада пред магазина, където се води разговора, се събира цялото село, двадесет и една жени на възраст между 62 и 79 години, без да броим кметицата. Всички те дават съвети на кметицата и хвалят двамата мъже, че са решили да правят мармалад от сливите, а не люта ракия, която е уморила мъжете им. Единодушно се взема решение да се разреши на Гюро да вари мармалад от сливи в селския казан за ракия, но при едно условие - че ще използва работници само от селото. Гюро оглежда събралата се тълпа от бабички, замисля се малко, махва с ръка и се съгласява.

Гюро се установява в къщата на братовчед си в Казанджиево и започва да се приготвя за беритбата на сливите и тяхното превръщане в мармалад. Закупува бидони и буркани, както и огромно количество захар, като ги превозва със стария Москвич. Разчиства две помещения на старото ТКЗС, като ги превръща в цех за обработка на сливите и склад за мармалада. Приготвя огромно количество дърва за огрев до казана.

Рано сутринта всички са се събрали на площада пред кметството. Пепа разделя жителките на три групи. Първа група – по-младите, които ще берат сливите, втора група – тези които ще чистят сливите и трета група - тези, които ще варят мармалада. Гюро ще бере заедно с първата група, а Пепа ще отговаря за транспорта и координацията. След кратко суетене всички тръгват към местата за работа. Гюро е притеснен, защото беритбата върви бавно. Възрастните жени трудно се справят с тежката работа. През следващите дни беритбата се извършва основно от Гюро и Пепа. Но работата в останалите звена също не върви гладко. Гюро няма време за почивка. Той трябва да свърши всичката тежка работа, с която жените не могат да се справят. Той пълни казаните със сливи, после налива мармалада в бидоните, цепи дърва за огъня и още куп други неща.

Гюро е изтощен от работа, обажда се стара травма в кръста, и той с мъка се изправя след навеждане. Жените го лекуват с „бабешки” лекове. Поврежда се старият Москвич, но жените намират стари части в къщите си и Гюро успява да го ремонтира. След това идва потопа – тридневен проливен дъжд. Покрива на старото ТКЗС протича. Гюро търси найлони, за да съхрани мармалада. Все още има необрани сливи в градината, а пътят е непреодолим за стария москвич след дъжда.

Появява се Янко на 54 години – син на бай Петър казанджията, като твърди, че сливовата градина била закупена от баща му. Той обвинява Гюро, че е заграбил градината и го заплашва да го съди, ако не му даде половината от печалбата. Пепа се намесва и обяснява, че не може да има претенции, защото баща му навремето участвал в търга за градината, спечелил го, но след това не платил и така останал без документ за собственост. И така 10 години ползвал градината и добре печелел без да е собственик, но за сметка на това добре се грижел за дърветата. Така Пепа успява да го убеди да си тръгне и да не пречи на работата.

Изминават две тежки седмици, но работата е към своя финал. Гюро, с помощта на Пепа, натоварва последните бидони с мармалад в ремаркето на москвича и ги откарва в склада да отлежава, както го е учила мама Мара. Пепа остава в казана и се захваща да почиства.

Следващата седмица Гюро обикаля с Москвича борси и тържища с надеждата да продаде тридесет бидона със сливов мармалад. За съжаление тези негови усилия остават напразни. Никой не иска да купува сливов мармалад. Гюро е отчаян. Той се завръща в Казанджиево и търси кметицата Пепа да и каже, че не може да се разплати с работниците, защото не може да продаде мармалада. Пепа я няма у дома, но една жена му казва, че е отишла в склада за мармалад. Гюро се качва в Москвича и потегля към склада. Пред склада го посреща Пепа с лоша новина – някой е влизал в склада, отворил е всички бидони и е сипал вода, от което мармаладът се е развалил. От всички бидони се носи аромат на вкиснало. Според Пепа това е работа на Янко – синът на покойния казанджия.

Вечерта, в родната си къща, Гюро е седнал на масата с бутилка домашна десет годишна ракия, варена от баща му. Той пие и псува сиромашката си орисия. Бутилката вече е почти празна, когато вниманието му е приковано от залепената на нея бележка с избледнял надпис. Гюро взема бутилката, изправя се и застава под лампата, за да вижда по-добре. Той чете на глас – СЛИВОВА РАКИЯ, дата. Връща се пак до масата, сяда и пак на глас казва – ще варим ракия.

Рано сутринта Гюро звъни по телефона на братовчед си Венко. Разказва му за вкисналия мармалад и за идеята, която го е осенила през нощта. Венко му казва, че това е чудесна идея и се чуди как не са се сетили още в началото. След което му обяснява какво трябва да направи, за да изкара хубава ракия.

Казанджиево. Гюро спира Москвича пред къщата на Пепа и натиска клаксона. Пепа излиза и той ѝ разкрива новата си идея. Пепа веднага се съгласява и му казва, че трябва да намери още бидони, за да разпределят и разредят материала преди да се е похабил. Гюро и Пепа са в склада - привършват работата по подготовката на материала за ракия. Излизат от склада уморени, навън вече е нощ. Те сядат на една пейка, скована от дъски, за да си починат. Пепа го поглежда, усмихва се и го кани у тях за да го нахрани. Гюро приема, като уточнява, че цял ден не е ял. Двамата потеглят с Москвича към дома на Пепа.

Утрото на следващия ден – Москвича на Гюро е пред дома на Пепа. Пред магазина са се събрали почти всички жители на селото, за да си купят хляб и весело обсъждат нещо. По улицата се задава кметицата Пепа. Когато ги наближава една от жените я пита как е на Гюро мармалада, а друга отговаря, че Гюро май вече не се интересува от мармалада, а от нещо друго в къщата на Пепа. Тогава Пепа им казва да се стягат, че след десет дни ще варят ракия, а Гюро е отишъл за дърва.

В казана на село Казанджиево. Вътре са Гюро, Пепа и още няколко жени. Два от казаните са заредени и от тях бавно в кофи изтича прозрачна спиртно-наситена течност – ракия. Гюро взема един буркан, пълни го с ракия от кофата, после пуска вътре спиртомера и със задоволство отбелязва – 62 градуса. После вади спиртомера, отпива малко от ракията и изсипва останалото съдържание на буркана обратно в кофата. Две жени запечатват третия казан с тесто, като го подготвят за варене. Вратата се отваря и влиза Пепа с две кофи ферментирал мармалад. Гюро поема едната кофа и я изсипва в четвъртия казан, а после и другата. След това двамата с Пепа с празни кофи в ръце отиват за още материал. Влизат още две жени като носят дърва за огъня и си говорят за Пепа и Гюро, а след тях влиза още една и казва „Откакто се помня у наше село необрулена слива не е оставала.” – всички се смеят. На следващия ден три от казаните са празни и измити, гори огън само под единия. Гюро пак мери градуса на ракията после се навежда и гаси огъня под казана, изправя се и обявява, че това е последната капка ракия от техния мармалад, а една от жените добавя, че жените от село Казанджиево разбират повече от ракия отколкото от мармалад. Всички се смеят, а Пепа влиза с поднос в ръце с малки чашки, пълни с ракия и бурканче сливов мармалад. Всички се споглеждат, а тя им отговаря, че този го е варила у дома. Гюро взима лъжичка и опитва мармалада после заявява „Същият е като на мама Мара”. Пак всички се смеят.

На площада пред кметството на Казанджиево е спрял микробус. Пред него са Гюро, Пепа и търговец на алкохол. Търговецът подава на Гюро пачка банкноти и докато Гюро ги брои, той разговаря с кметицата. Обяснява колко се радва, че са намерили нов казанджия, който да вари по-добра ракия от предишния, защото Казанджиево е известно с най-добрата сливова ракия в района. Микробусът тръгва, а Гюро и Пепа, застанали един до друг, го гледат как се отдалечава. А до магазина, строени като войници, ги гледат всичките двадесет и една жителки на село Казанджиево. Гюро се обръща към жените и ги кани в кметството, за да се разплати с тях. Тогава най-отпред застава магазинерката и му казва, че всички са решили заработените от тях пари да ги дадат като сватбен подарък на младото семейство.

Село Горно Малинково. Гюро спира с москвича пред родната си къща. Съседката излиза да види какво става навън. От москвича излиза Гюро, а после и Пепа. Баба Спаска като вижда Пепа започва да пита коя е, от къде е и какво прави тя тука с Гюро. А когато разбира, че двамата смятат да живеят заедно започва да прегръща Гюро, а после и Пепа, като се разплаква от радост. После ги кани у тях за да ги нагости, а те да ѝ разкажат как са се събрали.

Край!