Навън беше тихо и спокойно, гъста мъгла покриваше целия град, а аз - сама и изоставена от всички - се лутах из него. Не ме интересуваше никой и нищо, просто исках да избягам от миналото, от болката, от всичко познато и избледняло. Вървях бавно и си задавах хиляди въпроси, но само един се повтаряше в съзнанието ми: "Защо, защо чак сега намерих смелост да си тръгна?!" Не можех да си отговоря на него и това разяждаше бавно ума ми, усещах се безсилна, изморена от всичко, дори от живота си...
Вървях монотонно, не засилвах крачката си, блъсках се в хората, без дори да ги забележа, чувах само как се смеят зад гърба ми - мислеха ме за луда - но нямах сили да се обърна и да им отвърна... бях безчувствена към всичко. Не исках да мисля за нищо, исках само свободата си, а аз бях толкова близо до нея, че даже не вярвах, че мога да я достигна...
Усетих, че краката ме водят към парка, там се чувствах в свои води - дърветата ме успокояваха, нежното излъчване на цветята на фона на лунната светлина - това беше мехлем за душата ми, а аромата на зеленина ме караше да се чувствам жива и истинска. Отидох на любимото си място - там ходих винаги, когато се чувствах самотна и наранена. Мястото беше вълшебно: имаше изглед към реката, а на фона на луната, тя изглеждаше приказно. Имаше малка пейка, която винаги беше отрупана от цветя - това място бе непокътнато от човешка ръка. Мъглата вече се бе вдигнала, аз се запътих към малкта пейка - исках да погледам малко тази красота, да спра времето и завинаги да остана там, да не усещам болка и мъка, исках дори сърцето ми да спре, но да съм там - сред красотата на цветята.
Спрях се за миг, за да вдишам чистия въздух, който бе изпълнен с аромата на пролетни цветя. Усещаше се силният аромат на карамфили, примесен с тежкия мирис на дървесна смола.Още две крачки и щях да потъна завинаги в приказката, която ме очакваше зад живия плет, който стоеше като стена за всички останали и прикриваше нежната картина... Шмугнах се между плета и с изумление останових, че на старата пейка имаше някой. Не се стреснах - беше ми все едно дали ще съм сама или не.
Седнах на студената пейка и погледнах плахо към сянката. С изненада установих, че там стои стара жена, която плачеше... Заплаках и аз, имах нужда от това, след всичко преживяно само това можех да направя - да плача, докато ме заболят очите или потече кръв от тях. Точно в този миг, когато сълзите вече не можеха да спрат, тя ме погледна -очите й бяха подути, сякаш е плакала цяла вечност;лицето й бе покрото с белезите на старостта, под тъмния шал, покриващ главата й се показваха сивите коси, които тежко падаха по изтерзаното лице. Боже, толкова болка се бе събрала в тази жена, че само докато я гледах, моята малко по малко изчезваше. Тя не спираше да ме гледа. Не се сдържах и я прегърнах, а тя се облегна на рамото ми и заплака още по-силно. Вече не усещах нищо: аз не бях важна, исках само да успокоя бедната жена. Стояхме така прегърнати доста време, нямаше часовник, който да отмерва човешката мъка, затова и никой не отброяваше...
Не след дълго тя се изправи, пое дълбоко въздух и сякаш някой я бе попитал, започна да разказва историята си... Аз се заслушах...
 - Дъще, тежко е да бъдеш майка, тежко е да обичаш, тежко е да живееш с най-големия си враг... Майка съм на две прекрасни деца, за моя радост те са с щастливи бракове, но за моя мъка - не ме допускат до себе си, до внуците ми, до живота си... Сякаш не съм им майка, това ме убива, изгониха ме от дома, бродих дълго по улиците и търсих подкрепа от някой. Подаде ми ръка най-големият ми враг - приех я, нямах друг избор... Не след дълго и той ме изгони: нямах вече пари - не му бях от полза... Утеха намерих при голямата си любов - бащата на децата ми, но той лежи дълбоко в земята... Плаках на гроба му, молих го да се върне, но нито той, нито Бог чу молитвите ми. Сега стоя тук и плача, не знам какво да правя с живота си, тежко ми е...
Отново заплака, аз стоях и я гледах с изумление, болка и мъка се блъскаха в душата ми... Тогава тя ме погледна и ме попита:
 - А ти защо си тук сама? Късно е, а и плачеш?!
Силна вълна мина през тялото ми, та моята болка бледнееше пред нейната, но въпреки това с неимоверни усилия й отвърнах:
 - Нещастна любов...
Тя се усмихна, прегърна ме и ми каза думи, които още кънтят в ушите ми:
 - Мила, имаш приятели, имаш родители, те са твоята утеха сега. Не стой при мен, аз няма да съм още дълго тук, върви при тях - те те обичат, знаят какво да направят...
Целуна ме по челото и аз станах, тръгнах и не се обърнах нито веднъж, беше ме страх... Не исках да бъда като нея-самотна и нещастна...
             Винаги съм се питала:срещнах ли я или не, ако да -за добро или зло; добре ли направих, че я послушах... Не зная отговорите на тези въпроси, зная само едно: сега съм тук, жива и щастлива с хората, които ме заобикалят!

Обичам ви!