Връщаше се тук вече трета вечер. Не, не беше самотният пияница, който остава, докато затворят, и обикновено е потънал в блажен пиянски сън на бара. Не беше и типичният смотан бройкаджия, нито дори плейбоя, по който всички се подмокрят. Всъщност не обичаше баровете, с тяхната задимена обстановка и атмосфера, подканваща към свинщини, разни танцуващи по баровете момиченца и вълци, които само чакат бузките на момиченцето на почервеният, че да се възползват. А се връщаше тук вече трета вечер.

Както преди, дойде с 5-6 познати вълка. И, както преди първото което забеляза беше едно от онези момичета, които уж са като всички останали, а всъщност не са. Лицето и беше добре намазано, гримът и - черен и опушен. Токовете на ботушите и приличаха на средство за самозащита срещу онези, които дръзнат да се възползват от безумно късата дънкова пола. Не носеше бельо, в това вече той се беше уверил. Косата и беше черна, грижливо изправена и хвърчеше толкова яко навсякъде, докато Тя... Рано беше за такива мисли. Дори преди първото питие. Не биваше да си позволява такова отпускане - беше имал немалко момичета, почти всички като нея. И въпреки това-идваше тук вече трети ден.

Това внезапно увлечение по някакво си момиче го накара да се замисли. Да, той вярва в любовта. Да, надява се да я намери. Не, не смята да е скоро и да, мисли да спи с която му падне поне до 25. Не беше като някои други, сложили намордника още 2 курс, които смятат да прекарат живота си с една-единствена жена. Вярно, красива, но една-единствена! Оставаше, обаче, въпросът - какво го доведе тук?

Първата вечер попадна случайно. Чу от някакви познати за яката курва, която се мята по баровете и спи с 2-3 на вечер. Реши да я пробва. И дойде тук. Видя я на бара, сама, в гръб. Огледа я първо като купувач на крави-стегнатия задник, дългата, черна коса, обувките. Заключи, че момичето си струва и седна с вълците на маса, близка до бара. Тя си поръча едно, после второ, после трето... пиеше на екс, с онзи жест на отчаяние, който беше виждал у много самотни жени. Спря накъде на петото и слезе сравнително стабилно от стола. Той осъзна, че вече целият бар я гледа в очакване.

Пуснаха някаква порно песен и тя започна с бавни, ритмични, вълнообразни движения да се изкачва по стола. После се озова на бара, и го погледна. А това... това не беше погледът на една курва. Не беше онзи поглед казващ "ела ми", който го беше подмамвал на няколко пъти. Не беше и жалкият поглед на онези, които само се опитваха да се правят на мръсници. Беше поглед на изпепеляваща тъга, на непреглътната болка, зов за помощ, не, по-скоро неистов крясък... "Просто курва, просто поредната курва... Не те интересуват чувствата и, само тялото и има значение..."

Вече трети ден отчаяно се опитваше да си го набие в главата. "Само тялото, само плътта, само задоволяването, само за това се връщам тук..." Първата вечер реши, че да я изчука определено ще му помогне да спре да мисли за този поглед, за тъгата. Няма по-добър лек за душевните терзания от секса. Това си беше негова мисъл и, донякъде път, по който беше поел. А тя беше лесна. Слезеше ли от бара се насочваше с мръснишка походка към изхода. Ръцете на различни вълци започваха да се плъзгат къде по-грубо, къде по-нежно по бедрата, гърдите, че дори и под полата и. Тя изглеждаше готова да се пусне на всеки. Обикновено излизаше от бара или с първия, попаднал и пред очите, или с онзи, които е пребил въпросния първи. Доста често се оказваше дори с 2-3 под ръка. Първата вечер излезе с него. Само с него. Оказаха върху голяма, дървена маса в апартамента над бара. Тя вече беше свалила оскъдното си облекло и впиваше изящните си нокти в плътта му. Несигурността, породена от погледа и, бързо изчезна от него. А тя започна бавно да слиза надолу по тялото му. Той предчувстваше удоволствието, искаше го, в този момент повече от всичко друго. А после срещна погледа и. Отчаяние. Мъка. Зов за помощ. Беше объркан. Изтръпна и... се отказа. Навлече бързо дрехите си и се върна в бара. Избяга, като някой изплашен новак. За пред вълците каза, че е прекалено пиян. А нея остави... в стаята. С проклетата и мъка. А тя не каза нищо. Само го изгледа с още по-отчаян и безпомощен поглед, а малко по-късно си намери друг вълк.

Не мислеше да се връща там втори път. Не и след тази случка, не и след като тъпата и мъка не му излизаше от главата. Но не можа да откаже на предложението на вълците. И всичко се повтори... танца, погледа, тъгата. Този път не се опита да стигне до нея. Остави някои от познатите му да я минат. Някак си не се чувстваше готов... пораснал достатъчно, за да сподели тази мъка. Глупости, разбира се, не можеше да не е готов за една курва. Но все пак не спа с нея.

И ето го тук - вече трета вечер. Той, който мразеше баровете. Той, който имаше всяка, която поиска. Не, не го постигаше с красота, малко жени го заглеждаха заради външността му. В него имаше известна мъжественост, но все пак крайно недостатъчна, за да хване окото. Друг беше чарът му... Държеше се като животно - и в говора, и в действията. Да бъде внимателен не беше в негов стил. Караше направо-ръцете му обикновено започваха да обикалят тялото на обекта до 10-тата минута, а до 2 часа вече беше спал с него. Предполагаше, че на жените просто им е писнало да ги гледат като писани яйца, да ги обгрижват непрестанно да ги "лигавят",а когато цялата тази нежност станеше непрестанно държание в леглото, на жената и идваше до гуша. И тогава идваше той. Той не обещаваше нищо, отричаше нежността и явно предлагаше само див секс. Имал бе всяка, която поиска. Досега.

Трудно му беше да си обясни защо е тук. Определено не беше за да я изчука... макар че гордостта му беше потъпкана след онзи "инцидент''. Вече не можеше дори да се наслаждава на танца и - плавно слизащият надолу шпагат, придружен с онова необяснимо яко мятане на косата, не го докосваше. За него живи и истински бяха само очите и... сега не можеше да се прави, че не го интересува мъката и. Внезапно го осени идеята, че може да и помогне, изпълни го щастие, а после това щастие се спука... не можеше да измисли начин да и подаде ръка без да нарани собствената си гордост, без да се изложи пред вълците... никой нямаше правото да се интересува от кучките.

Подобни душевни терзания му бяха съвсем чужди. Несексуалното утешение отдавна не бе вариант за него. Измъчен от последните 3 дни, той напусна бара, строполи се на една пейка в близкия парк и остана там. Размишляваше. За нищожността на "идеалния" си живот и затова в какво се бе превърнал. Намерил начина, да призове плътта при себе си, самият той беше станал животно. Да не може да се насили да помогне. Всъщност да няма представа как да го направи. Безполезен, не можещ дори да прави секс, мислещ непрестанно за някаква кучка... ето в това го бе превърнал животът му. А желанието да помогне не го оставяше намира. То гризеше съвестта му, унищожаваше устоите на философията му, спореше с начина му на живот и го изяждаше отвътре с жалкия си опит да го промени...

Не усети кога тя се беше озовала до него. С красивите си, отчаяни очи. С още по-отчаяни жестове тя започна да го обсипва с целувки, да го приканва към секс. Вълни от безпомощност го заляха, усети отново онази неспособност да бъде с нея и започна бавно да я отблъсква от себе си. "Моля те... не ме потъпквай... отново..." Тихият и шепот го разкъсваше отвътре. С всяка друга щеше нямаше да се замисли, но сега... Обгърна я внимателно с ръцете си и я накара да го погледне. Насили се да срещне очите и и изрече най-странното изречение в живота си: "Не се чувствам готов... да бъда с теб... да... посрещна мъката ти." Настана тишина. Искрици любов и планини от лед се посипаха отгоре му само от нейния поглед. Тя стана бавно, с достойнство непознато за него досега, и когато тъмнината вече бе покрила лицето и тя промълви с глас, на ръба на истерията и отчаянието, маскирани зад фалшива ледена нотка: "Няма мъка в мен. Само страст и сладострастие. Ще съжаляваш за пропиления шанс." Стъпките и бавно започнаха да заглъхват...

Не усети кога се прибра в общежитието. На следващия ден почти не проговори. Вечерта отново отиде в бара, но тя вече не беше там... разбира се, този вид кучки рядко се застояваха на едно място, обикаляха баровете, търсейки разнообразие. А и след снощи очакваше да стане така. Той лично не би се върнал там, където са потъпкали единствената му гордост. Отчаяно искаше да я види, искаше да и каже много неща, едно от друго по безсмислени, премяташе наум начините да и помогне, и всичко това на вятъра. Тя не беше там.

Последва низ от безвскусни дни. Той дори взе, че посети няколко лекции, с надеждата да се разведри. Приятелите определено не помагаха, с непрестанните си разкази за кучки, секс, или, още по-лошо, вечна любов. Понякога излизаше да се скита из улиците с надеждата да я види. После надеждата се превърна в мечта. Мечтата в недостижимост. И тъкмо когато времето щеше да донесе забрава, в ръцете му попадна един от онези безплатни, почти безполезни вестници, изпълнени с политика, модерни лекарства против депресия, а понякога-случайни размишления. Прелиствайки страниците, покрай любовните посвещения и есетата, защитаващи патриотизма, погледът му попадна на "Изповедта на една жена" (всъщност, едно от многото банални заглавия)...

"Мария Игнатова... студентка. Без семейство. Преди година произнесоха присъдата ми: "Няма да имаш деца". За една жена това е... неописуема мъка, която никога не напуска живота ти. Мъка, която се таи в очите ти, кара те да се самообвиняваш и самобичуваш, да се чувстваш непотребен, нищожен, незначим. Мъка, която руши връзката с всеки мъж, способна да унищожи собствената ти същност, да те изпрати в някой бар, където всяка вечер да търсиш спасение в алкохола и секса със случаен мъж. Тази мъка ме завлече до дъното. А после именно един от тези "случайни" мъже ми показа колко съм жалка, напомни ми колко сила имаше в мен преди присъдата. Искам да благодаря на отказа му. Този отказ беше шамара, който ме пробуди. Сега знам. Мъката никога няма да ме напусне. А това е крайно недостатъчна причина да бъда действително безполезна. Имам цел-да помогна на хората да намерят пътя си, да се преборят с отчаянието и да осъзнаят ценността си. Започвам с това есе..."

Случайните срещи имат силата да променят живота ни. И никога не знаем кой ще срещнем утре, не знаем как ще се променим и къде ще се озовем заради него. Обикновено денят ни завършва там , където е започнал... но в някои, наистина редки случаи... Мария не е лошо име за бъдещата ти жена, нали?