Тази декемврийска вечер беше характерна с кучия си студ и силна виелица.

При всяко отваряне на вратата на дискотеката, проникваше студен въздух, който напомняше за своето бездушие… А той бе един от господарите на зимата, и вилнееше както и когато си иска.

Марков, или както му казваха „шведския”, седеше в чалга – дискотеката и пиеше кафе с кола. Посещаваше я винаги в края на деня. Често подхвърляха, че бе абониран за нея.

На съседната маса седяха двама – облечени в спортни екипи.
- Аа-ама, че студ, Мартине! Кога ще свърши тая зима?
- Митко-о-о, Митко, ще мръзнем още дълго време – каза Мартин, почесвайки се по челото – Абе, бармане, дай по едно уиски!

Не след дълго влязоха и други с екипи, и не обърнаха внимание на Митко и Мартин.

Треньорът им Марков се бе вглъбил в себе си. Не проявяваше интерес към нищо.

Въпреки, че в дискотеката бе топло,  в душата на всички вилнееше зимния вятър. Изпитваха нужда от нещо друго.

Беше средата на декември. Джобовете на всички бяха отънели. Само на крайното сепаре Мартин и Митко пиеха уиски. Митко черпеше събеседника си. Останалите не съществуваха за него.

Чуваха се злобни и ехидни подхвърляния спрямо тях.

Един младеж, чиято коса бе с гел, говореше на останалите.
- Я ги вижте, Мартин и Митко лочат уиски  и хич не им пука за никого и нищо. Хрантутници на гърба на всички, а ние от две седмици сме само на кола и кафе. Мамка им идиотска.
- А бе Валери! – обърна се към него едно високо момче. – Гледаш постоянно в канчето на другия. Нали беше и ти една година в Италия? Какво постигна там?
- Не се сърди! – подхвърли друг от компанията – Мартин и Митко поне са се реализирали, а ти за една година не можа да направиш нищо.
- Ее-е-е, голям Ганьо си! – обади се друг от близкото сепаре.

- Какъв е тоя Ганьо? – попита Валери – Познавам Алисия, но Ганьо не.
На плазмения телевизор даваха поредния фолк – кич на Ивана.

- Пий едно за подгряване! – изкомандва Валери.
- Какво да пием, като сме на кола и кафе?! Нашият шеф Боби съвсем ни забрави и изхвърли в трета глуха, като опустели вагони.

- Нищо! – отговори друг от сепарето. – Гладна мечка хоро не играе. Като не ни плащат овреме, няма да играем! Мамка им!

Навън вятърът обърна посоката, както бе променена стратегията на националния
ни футбол.

На улицата пред дискотеката бе паркиран автомобил – втора употреба, собственост
на треньора Марков.

- А бе приятел! – обърна се единия към съседа си. – Защо не ни пускат?

- Какво ли стана с патриотичните изказвания, че националния отбор е на всички българи!

- Ще ти отговоря! Това е отживелица. Сегашният национал не се вълнува, нито се трогва от патриотични изказвания.

- Едно време не вземаха много пари и играеха за България – възмути се първият. – Нали виждаш какво става? Корупция има не само в държавата, но и във футбола, а и къде ли не… Отврат. Всеки ламти за пари. Покупки и продажби. Навсякъде мирише… Нали знаеш, рибата се вмирисва от главата… Чакали са парите, а като ги вземат, малко им се вижда. Мамицата им, не се наядоха…

- Така е! Абсолютно си прав! Ние се чудим как да преживяваме, а като почнеш от управляващите, депутатите и какви ли не – станаха милионери. Да си чул някой от тях да е останал в затвора? Откупуват си свободата и пак са навън, и вилнеят ли вилнеят безнаказано… Тя не ще и дума. Според мен трябва референдум в тая държава. И на всички да се изземат имоти и хотели!

Вътре в дискотеката треньорът Марков размишляваше:
„Сигурно тук ще бъда до началото на пролетта, а после не се знае? От две години се връщам и поемам един и същ отбор. Такова животно като мен нема.”

Музиката бе спряла да свири.

На другото сепаре се водеше следния разговор:

- Я виж! Купил съм си нови футболни обувки.

- И какво от това?!- попита учуден събеседника му почесвайки се по челото – Каквито и обуеш, все си с два леви крака.

В дискотеката настъпи тишина. Само Митко и Мартин пъшкаха тежко
сърбайки уискито.

Заведението заприлича на потъваща подводница, която не предвещаваше нищо особено,  но на Мартин и Митко не им пукаше… Бяха пияни.

© Николай Пеняшки - Плашков